Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (69)

68.

Атаката беше перфектна.

Гърдите ми се блъснаха в тила му и забиха лицето му в земята. Зашеметен, той остана да лежи неподвижно, с отворени очи, но замаян. Бързо се огледах, обърнах улова си по гръб, сграбчих го за петите, извлякох го навътре в гората и го възседнах.

Носеше същото черно облекло и високотехнологичен колан, каквито бях видял в Сога. Исках го уязвим, така че му свалих очилата за нощно виждане, след което махнах и качулката. Под нея намерих слушалката и микрофона. Свалих устройството и го прибрах в джоба си заедно с прикрепения на гърдите предавател.

Пленникът ми изстена. Преди да успее да се окопити, натиках дулото на беретата в гърлото му.

— Да не си гъкнал — прошепнах в ухото му. — Никакви звуци, никакви думи. Освен ако не ти кажа.

Очите му се разшириха, после обучението му си каза думата и объркването му се смени със същата самоуверена напереност, каквато демонстрираха Кейси и Дермот. Трябваше да я пречупя, ако исках да получа онова, което ми беше нужно.

Пленникът ми беше достатъчно възрастен, за да е пълноценен боец на Сога с резки на колана. Беше селско момче, по-скоро пчела работник, отколкото началник. Ако не се беше качил на Сога експреса, сигурно щеше да гази в някое оризище или да върти геврека по пътищата.

Забих дулото още повече. С периферното си зрение видях как пръстите му пълзят към колана му.

— Ако ръката ти мръдне още половин сантиметър, ще ти пръсна черепа. Мигни веднъж, ако си ме разбрал.

Мигане.

— Нали разбираш, че мога да дръпна спусъка по-бързо, отколкото можеш да атакуваш, независимо как са те обучили и с какво са ти промили мозъка?

Мигане.

Да.

— Добре. Сега искам да ми кажеш колко хора сте тук. Можеш ли да го направиш?

Мигане.

— Добре. С мигане.

Той примигна десет пъти, направи пауза, после мигна още девет пъти.

— Деветнайсет. Има ли и жени?

Мигане.

— Колко?

Три мигания.

— Има ли новобранци?

Мигане. Да.

— Колко?

Мигане, мигане. Двама.

— Това включва ли теб?

Мигане, мигане. Не.

— Което означава, че си достатъчно умен, за да знаеш, че ще те убия, нали?

Да.

— Добре. Не го забравяй. Знаеш ли къде е момичето?

Две мигания.

— Лъжеш.

Две мигания. Не.

— Знаеш. Има само една основна сграда и допълнителни постройки. Всяка от тях служи за нещо. Къщи за гости, спално, гараж. — Бяха само предположения какво би включвал един лагер на Сога на американска земя. — Така че възможностите са ограничени. Щом знаеш колко души сте, значи знаеш и къде е момичето.

Не.

— В такъв случай вече нямам нужда от теб. Кажи чао.

Натиснах дулото още по-силно и той започна да се дави. Замига бързо.

— Реши да размислиш ли?

Мигане. Да.

— Значи паметта ти се върна?

Мигане.

— Сигурен ли си? Още една лъжа и ще те убия и ще си намеря новобранец.

Мигане.

— Браво на теб. Сега ще дръпна пистолета достатъчно, за да можеш да говориш, но не и да викаш. Лапни дулото. Опиташ ли някоя глупост, дърпам спусъка. Говори тихо, кажи ми истината и току-виж си оживял. Измамиш ли ме, мозъкът ти ще тори папратите. Ясно ли се изразих?

Мигане.

— Добре. След като отговориш, ще те вържа и ще ти запуша устата. Никой няма да те намери и няма да можеш да избягаш. Ако дъщеря ми не е там, където ми кажеш, че е, ще се върна и ще ти отворя трето оченце. Така че внимателно си помисли какво ще ми кажеш.

Дръпнах дулото на пистолета на половин сантиметър.

— Ханашите кудасаи — изхриптя той. — Онегаи шимасу. — „Пуснете ме, умолявам ви“.

— Ако дъщеря ми е там, където казваш, ще те пусна.

— Пуснете ме. Имам по-малки братя и сестри.

— На колко години си?

— На деветнайсет и половина.

И половина. Не само че преценката ми беше погрешна, но и пленникът ми беше на възраст, на която половин година беше от значение. Чак се засрамих.

Натиснах дулото надолу и го накарах да млъкне.

— Значи си ме излъгал. Новобранец си.

Той се поколеба, след което мигна.

— Разбирам защо излъга за нивото ти на подготовка, но следващата лъжа означава смърт. Схващаш ли?

Мигане.

— Къде е момичето?