Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (66)

65.

Отчаяно затърсих нова опора. Проблемът бе следният: Оги можеше да споделя творческия си гений със света точно толкова, колкото привърженик на садо-мазо може да парадира с бичовете и веригите си на квартално парти. Лидерът на Сога обаче можеше да разкрие майсторството си пред човек, който нямате шансове да разгласи тайните му. „Мисли, Броуди. Мисли“.

— Хитро — казах с надеждата, че гласът ми звучи уверено. — Само че вие убихте цяло семейство в Японския квартал. Което явно ви е донесло приятна сумичка. Малко са хората, които разполагат с такива пари за пилеене. Поръчителят е или един от по-големите съперници на Хара, или някой от правителството, зад когото стоят сериозни безотчетни пари. Залагам на правителството.

Очите на Оги проблеснаха. Май бях спечелил малко терен. И време.

— Много добре. Но защо?

— Правителство означава министерствата, нали?

— Точно така.

Поех дълбоко дъх и се съсредоточих.

— Случаят с Хара е различен, нали? Японският квартал го доказва. Хара винаги е бил хитроумен. Не биха могли тихомълком да елиминират империята му с одити или чрез промяна на някои правила, както правят обикновено, защото Хара би вдигнал шум и би спечелил симпатиите на хората, които биха се присъединили към борбата му. Затова им е бил нужен нов начин да го отстранят.

Оги стоеше неподвижно, облегнат на ръба на бюрото, и слушаше внимателно. Явно се забавляваше.

„Мисли!“ Появява се министерски пратеник и се мъчи да уговори Хара за „Тек КюЕкс“, а после го заплашва. Изпълнението се повтаря. След шока от Японския квартал Хара започва да издирва виновниците. Възможностите са твърде много и това го подлудява. Изгубил е семейството си, не може да открие убиеца. Бавно и неизбежно упоритият бунтовник започва да пада духом. Видях ясни признаци на това рухване в Токио, а сега виждах и как това е била целта. Когато Хара рухнеше напълно, щяха да плъзнат какви ли не истории за някога великия, а сега пречупен мъж.

Японският квартал беше конфронтацията между окопалата се власт и бунтовника.

Прехвърлих тази логика на следващото ниво и отговорът сам дойде на мястото си.

— Убийствата в Сан Франциско ще се помнят дълго. Те са предупреждение за Хара, но и за другите, които имат идея да поемат по стъпките му. Именно затова сте оставили визитката си.

Оги мълчаливо изръкопляска.

— Чудесно представление, господин Броуди. Губите си таланта с онези ваши антики. Хара е представител на нова порода бизнес лидери в Япония, която зарязва клановата традиция заради по-егоистичния западен модел. Той е открит и независим. Действа, без да се замисля за по-голямото добро за Япония и за японските корпорации.

— Които се управляват от министерствата.

— Разбира се. Япония е малка страна. Бюрократите контролират икономиката, законите, политиците, народа. Всички страни на живота. Те определят кой да прави бизнес в Япония и с Япония. Те контролират вашата дейност. Можете ли да го отречете?

— Не. Напълно съм наясно с намесата им.

— Появата на Хара отбеляза тенденция, която не се харесва на министерствата — каза Оги. — Те предвидиха, че ако тази тенденция продължи, контролът ще им се изплъзне. И точно затова се обърнаха към нас.

„Карай го да говори“.

— Колко високо стига това?

— До върха.

— Значи Юда?

С очи като кремък, Оги отново изръкопляска.

Дишането ми стана насечено, яростта отново пламна дълбоко в мен. В качеството си на министър на финансите Шинго Юда беше най-могъщият бюрократ в страната. Беше се прочул с похода си срещу „себичната, непатриотична нова бизнес етика“, както я нарече. Това беше бойният вик на Железния триъгълник, на системата на шуробаджанащината.

— Има и още нещо — казах аз.

— И какво е то?

„Възрастен мъж… на шейсет-седемдесет… арогантен и брутален…“

— Вие сте написали онзи канджи, който беше открит в Японския квартал, нали?

Оги замръзна и за първи път забелязах ярост зад високомерната му стойка. Бях направил ужасна грешка. Силата на гнева му ме притисна.

Той ме изгледа свирепо.

— Трябваше да послушам Дермот от самото начало, когато ме умоляваше да ви ликвидира. Сериозен пропуск, който ще поправим след малко. Но вие питахте за канджи. Приемете отговора ми като подарък за сбогом — да, аз го написах, а Кейси го достави.

„Кейси го достави“. Въпросният мъж се изчерви, доволен, че е посочен поименно от господаря си. Господи!

Отърсих се от отвращението си.

— Канджи е бил предназначен само за очите на японци, нали?

— Да. Напомняне за всички, които могат да решат да тръгнат по стъпките на Хара след самоунищожението му. Оставянето на нашия знак в Японския квартал не представляваше риск, тъй като каналите към Токио бяха затворени. Докато не се появихте вие. А сега, ако това е всичко, имаме и други задачи за тази вечер.

Този път тонът му беше окончателен. Аз обаче имах още един въпрос.

— Ами Джени?

— Вече го обсъдихме. Тя ще умре.

— Мога ли да я видя?

— Бих могъл да уредя кратка среща, но не съм склонен да го направя.

Джени беше жива…

Изпитах облекчение, макар че то бе лъжовно. Бяхме изгубили. Напълно. Бях в ръцете на врага, а Рена и отрядът ни бяха на километри оттук и сънуваха за утрешния ден, който никога нямаше да видя.

— Сбогом, господин Броуди.

Пръстите на Оги се вмъкнаха в ръкава му. Чух жуженето на метал по плат и с тревога видях как от дрехата на патриарха се появява някаква жица. Пръстите му се свиха около дървени дръжки в двата края и я опънаха.

Жица… дръжки…

Дойде ми като гръм от ясно небе. Отново чух стария брокер на власт, оплакващ загубата си: „Преди три години осиновеният ми син, когото лично бях избрал да продължи работата ми, след като се оттегля, бе открит мъртъв на улиците на Каруизава, с прерязан до гръбнака врат. Убит с гарота“.

И в този миг осъзнах как ще завърши животът ми. Отправих мислено сбогом на Джени и затворих очи. Вкопчих се в покоя в мрака. Крадецът стоеше пред мен, но аз се бях хванал за спокойствие, което той не можеше да ми отнеме.

Бях готов.