Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (63)

62.

Хотел „Лондон“ е дълга петдесететажна сграда в Манхатън на Западна Петдесет и четвърта между Шесто и Седмо авеню. Артистичният район Бродуей се намира на запад, а магазините на Пето авеню — на изток. Навремето, когато хотелът се наричаше „Рига Роял“ и бе собственост на японска верига, аз бях ценен гост и получавах чудесна бизнес отстъпка, която правеше отсядането ми тук по-евтино от всичко друго, с изключение на истинските коптори. Сегашните собственици бяха продължили тази уговорка.

Рецепцията представляваше голяма плоча от италиански мрамор на масленозелени и бели жилки с орнаментирани месингови лампи и високи писалки. Жени с дълги летни рокли се плъзгаха през фоайето в компанията на елегантни кавалери със смокинги и червени папийонки; неколцина от по-биещите на очи носеха цветя на реверите си. По моите джинси пък имаше прах от Токио.

Рецепционистът — с кафяв униформен блейзър и папийонка, стоеше като глътнал бастун зад рецепцията — ме изгледа подозрително. Носех черен спортен сак с жълто лого на „Найки“ и бях с черни джинси, бежова тениска под черно яке и верните си черни маратонки „Рийбок“. За да не опетня имиджа си още с пристигането, бях прехвърлил браунинга в сака.

— Какво ще обичате, сър? — каза рецепционистът. На табелката му пишеше „Роберто“.

— Резервация за Броуди.

Роберто чукна няколко клавиша на клавиатурата, загледа се безразлично в екрана и ми подаде карта ключ. Компютърът избибипка и Роберто повдигна изненадано вежда.

— Имате съобщение от госпожица Лиза Хара. Моли ви да й се обадите веднага щом пристигнете.

Произнесе името й така, че си пролича, че знае коя е.

— Ще й се обадя.

— Познавате ли госпожица Хара?

— Тя ми е фен. А вие познавате ли я?

— Госпожица Хара препоръчва хотела ни на много гости от Япония. — Роберто погледна спортния сак с леко отвращение. — Предимно ВИП гости. — И сякаш сетил се за нещо, затрака на клавиатурата. — Всъщност госпожица Хара като че ли е направила промяна в резервацията. Сигурно компютърът е сбъркал. За вас е резервиран голям апартамент.

— Сигурно е сбъркал — съгласих се. — Човек направо да няма вяра на днешната техника.

Роберто се изчерви.

— Да, сър. Заповядайте новия ви ключ.

Не особено щастлив, че кланът Хара е променил стаята ми, влязох в асансьора, поех намръщен към висините на хотела и слязох на четирийсет и пети етаж. Килимът в коридора бе мек, разстоянието между вратите — голямо. Прокарах картата през електронната ключалка, отворих и влязох в дневна с дебел килим, бял като яйчена черупка, огромно канапе с цвят на слонова кост и широкоекранен телевизор с размерите на стенопис. На канапето, облечена в джинси и бежов пуловер, седеше Лиза Хара. Лъскавата попзвезда беше изчезнала. Изглеждаше така, сякаш беше отишла на гости с преспиване при приятелка.

— Баща ми никога не би ми простил, ако не се погрижа за вас, така че не можех да позволя да отседнете в обикновена стая.

— Разбирам. Разговаряли ли с баща си през последните няколко дни?

— Само за една-две минути. Защо?

— Той ли поиска да уредите апартамента?

— О, не. Идеята беше моя. Харесва ли ви?

Запитах се дали отговорите й са истински, или само половината от историята. И дали появата й по-рано от уговорения час не е част от по-голяма схема.

— Харесва ли ви? — повтори тя.

— Много е хубав — отвърнах.

— Радвам се, че мислите така. С такова нетърпение ми се искаше да чуя последните новини, че реших да ви изчакам тук. Надявам се, че нямате нищо против. Има ли някакъв напредък?

— Донякъде.

Лиза беше прибрала косата си назад и си беше сложила съвсем малко грим. Очите й бяха огромни и влажни. Сигурно бе плакала или е била на крачка да се разплаче. Виждах, че иска да говори. Че иска да сподели мъката си. Болката я гризеше отвътре и бе помрачила естествената й буйна жизненост. Освен ако не демонстрираше актьорското си майсторство, което се беше развило заедно със славата й.

При нормални обстоятелства бих й се доверил донякъде и бих се опитал да я успокоя, но държането за ръце щеше да изисква повече време и енергия, отколкото можех да отделя в момента. Утре щях да съм на прицела на Сога, а животът на Джени щеше да виси на косъм. Лиза трябваше да изчака ден-два. Потърсих елегантен начин да насоча лесно възбудимата певица и актриса към изхода.

Но преди да успея да намеря подходящо извинение, тя възкликна: „Знаех си!“ и скочи на крака.

— Можете да ми разкажете в Клуба.

— Клуба?

— Едно заведение в Трайбека^[1], където ходя да танцувам понякога. Имат и тихи сепарета, където може да се говори на спокойствие.

— Предлагам да пропуснем и да кажем, че сме ходили.

— О, хайде! — задърпа ме тя. — Май и двамата имаме нужда от малко разпускане и развеселяване. Пък и мястото е ново. Много специално. Още си няма име. Наричат го просто Клуба.

— Не си падам много по клубове. Освен това май първо трябва да поработя върху тена си.

Лиза минаваше на парти режим. Загрижеността й за случая със сестра й бе съвсем искрена, но същото се отнасяше и за твърдото й решение да се забавлява. Тази нощ. Веднага. Желаеше го почти отчаяно.

— Ами тогава да идем в коктейлбара в „Уолдорф“? Много тихо и приятно местенце. Ще сме съвсем отделно и ще можете да ми кажете какво сте открили. Разбира се, ще трябва да си сложите вратовръзка. Мисля, че Самсън ще успее да ми намери някоя вечерна рокля от гардероба.

Разбирах какво прави. Искаше новини за Японския квартал, но в обстановка, която да повдигне духа й, когато я овладее неизбежното мрачно настроение. Щом не можеше да отиде на купон, предпочиташе сърдечната и комфортна изтънченост на луксозно заведение, със съответните течни освежители за успокояване на нервите. Или всичко това бе само поза, за да ме накара да изляза? Може би баща й я беше изпратил да изкопчи още информация?

Забелязвах и напрежението в ъгълчетата на устата й и торбичките под очите, които се беше опитала да скрие с допълнителен слой грим. Игра или не, Лиза определено имаше проблеми със съня.

Въпреки здравия разум се съгласих да й направя компания, но казах, че мога да отделя не повече от час. Смятах да си тръгна, след като й съобщя същата информация, която бях дал на баща й, и я потупам няколко пъти по ръката.

Но първо трябваше да се приведа в по-приличен вид. Трябваше да взема душ и да се преоблека. Уговорихме се да се чакаме долу след двайсет минути. Лиза си тръгна, а аз влязох под горещите пръски и излязох относително ободрен. Докато си обувах джинсите, телефонът иззвъня.

Беше Лиза.

— Не мислиш ли, че е неучтиво да караш момиче да те чака?

— Тъкмо тръгвах.

Докато обличах чистата риза и якето, без да забравя да пъхна пистолета в джоба, ми хрумна нещо. Обадих се на рецепцията.

— Рецепция, говорите с Джонатан.

— Обаждам се от апартамент четирийсет и пет нула седем.

— Да, сър?

— След малко ще сляза при госпожица Хара.

— Да, сър?

— Знаете ли къде е тя?

— В салона за чай, предполагам.

— Госпожица Лиза срещна ли се с… познати?

— Като че ли имаше трима или четирима господа във фоайето.

— Господа с фотоапарати?

— Ами… да…

Лиза искаше снимки с приятелчето си за идните поколения и за вестниците в Япония. Колкото и да беше разстроена, старите навици явно умираха трудно. Ухажването на японската преса, докато се размотаваше из Голямата ябълка, беше начин да запази жива доходоносната си кариера в Токио. Бях приел да излезем заради състоянието й, а тя се канеше да ми се отблагодари, като изцеди от ситуацията всичко, което може. Упоритите гени на Хара. То бива, бива, ама… Бях дошъл в Ню Йорк, за да си върна дъщеря си.

— Джонатан, да сте виждали и преди японски журналисти?

— Да, сър. На няколко пъти.

— Господата приличаха ли на журналисти?

— Определено.

— Благодаря. Бихте ли предали едно съобщение?

— Да, сър?

— Кажете на госпожица Хара, че спешно ми се налага да изляза по работа. Тя ще разбере.

— Да, сър.

След малко, тъкмо се решех, на вратата се звънна. Лиза не понасяше да я зарязват. Време бе за извинения.

Отворих вратата.

— Виж, Лиза, направих…

И млъкнах.

На прага стоеше Кейси, облечен в елегантен сребристосив костюм по поръчка. Държеше пистолет, подобен на моя браунинг. Косата му лъщеше от брилянтин, ноктите му бяха безупречно оформени.

— Посткоитално блаженство, а, господин Броуди? Доста блудкаво.

И ме простреля.

Оръжието изплю малка стреличка в корема ми. Извадих я, а Кейси изстреля още две в гърдите ми. Светът се размаза. Кейси опря длан на челото ми и ме бутна. Залитнах назад. Посегнах за пистолета в джоба си, но ръката ми отказваше да се подчинява и увисна като мъртва тежест. Кейси се вмъкна с плавна стъпка в стаята, плътно следван от Дермот, който буташе голяма количка за пране. Беше с костюм на санитар с името на хотела, избродирано с червен конец на джоба на гърдите чу.

— Изненада — каза Дермот. — Този път май не съм объркал мястото, а, Броуди?

Заобиколи количката и се завъртя на пета.

Видях достатъчно рано летящия крак, но нито ръцете, нито краката ми заеха защитната позиция, която бях намислил. Той ме изрита в брадичката и аз рухнах на пода.

— Откога само чакам това — рече Дермот.

— Добре, позабавлява се, а сега имаме работа — каза Кейси.

Дермот ме вдигна от пода, сякаш бях парцалена кукла, и ме хвърли в количката за пране. Изгледа ме с подигравателна усмивка.

— Цяло нюйоркско чудо. Сигурно е Коледа.

Точно това бяха думите на Маккан преди два часа в хотела! Сога бяха подслушали срещата ни. Някой ни беше предал. Но кой? Рена и Нода бяха извън всяко подозрение. Дюмонд беше твърде далеч от кръга. Маккан и Рена се познаваха от сума ти време. Оставаше Люк. Той имаше ресурси и Козава стоеше зад него. „Козава е хара гурои, черно сърце — беше ми казал Томи Томита. — Ако имаш вземане-даване с него, пази си гърба и портфейла и не вярвай на нито една дума, излязла от змийската му уста“. Люк беше дошъл със скрит микрофон, кучият му син.

И едва сега, когато вече нямаше смисъл, си спомних предупреждението на записания информатор: „Всеки от онези, които изпращате, трябва да приеме, че атаката им е очаквана, независимо колко тайно сте я подготвяли. Ако вниманието им бъде привлечено от нещо необичайно — едва доловим шум, сянка, шепот, неочаквано почукване, каквото и да е — трябва първо да стрелят и после да питат. Ако чакат да се уверят, че си имат работа с неприятел, с тях е свършено“.

Почукването. Толкова просто. Бях отворил вратата на Сога, като очаквах да видя на прага нацупената Лиза. Бяха изиграли номера блестящо. Утрешната изненадваща атака беше осуетена. Утре хората ми щяха да пристигнат и да открият, че съм изчезнал.

Бяхме изгубили битката още преди да е започнала.