Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (58)

57.

Ден 8. Изгубен

Когато на следващата сутрин влязоха в антикварния магазин — държаха еднакви пистолети — схванах, че едва ли са дошли да купуват произведения на изкуството.

Бяха двама. Гостенчето и някакъв зализан мускулест тип на около трийсет и пет.

Посегнах за пистолета под касовия апарат. Нямаше го. Натиснах беззвучната аларма. Деактивирана. С Ейбърс бяхме заклещени като в капан зад тезгяха. За нула време. Прав бях — полицаите нямаха особени шансове срещу тези типове.

Непознатият опря дулото на пистолета си в челото ми.

— Ако искате да останете жив през следващите трийсет секунди, господин Броуди, не мърдайте.

Не помръднах. Не казах нито дума.

Гостенчето вдигна оръжието си и изстреля куршум към дъното на магазина, после се прицели надясно и стреля отново.

Останах неподвижен.

Новият премести дулото от моето чело върху челото на Ейбърс.

— Огледайте се, господин Броуди, но без да движите краката си.

Завъртях се в кръста и огледах стената от лявата ми страна, после дъното на магазина. С два безупречно точни изстрела Гостенчето беше превърнал на прах една ваза Шигараки от осемнайсети век, а в един окачен свитък от периода Едо зееше дупка. Това бяха двата най-скъпи артикула в магазина ми. Сога явно демонстрираха, че имат абсолютна власт върху всеки аспект от личния и публичния ми живот. Оръжие, аларма, магазин, дъщеря. Тлеещата ярост от вчерашния ден отново се събуди и изпълни всяко ъгълче на душата ми.

— Вече привлякохме ли вниманието ви? — попита партньорът на Гостенчето. Ръцете му бяха тънки и с маникюр, очите му приличаха на пронизителни кафяви дискове. Кобурът му беше под мишницата, скрит под черното сако.

Кимнах отсечено. Не смеех да си отворя устата.

— Добре. А сега, ако искате да останете жив още минута, ще седнете ей там. Колегата ми ще ви закопчае и двамата. После ще поговорим.

Отстъпи крачка назад и насочи глока си към гърдите ми. Движенията му бяха пестеливи, английският му — безупречен. Държеше оръжието с нехайство, което говореше, че е повече от добър. В движенията му имаше някаква еластична грациозност, идваща с всеотдайното посвещаване на бойните изкуства. Несъмнено беше добър и в тях. Гостенчето беше опасен и аз едва бях успял да го отблъсна. Партньорът му можеше да ме направи на пух и прах.

Ейбърс седна, но аз се задържах при тезгяха, очаквайки удобен момент.

— Дермот, господин Броуди май има други идеи. Бъди така добър да го разубедиш.

Дермот насочи пистолета си към Ейбърс и дръпна спусъка.

Куршумът се заби в стената на пет сантиметра над лявото рамо на Ейбърс и той подскочи и се ококори от ужас.

Вдигнах ръце в знак, че се предавам, и седнах до помощника си.

— Тъй като, изглежда, не цените особено собствения си живот, господин Броуди, пистолетът ми ще бъде насочен към господин Ейбърс, докато колегата ми ви закопчае. Ако решите да си играете с Дермот и дори да успеете да го разсеете за миг, ще застрелям първо господин Ейбърс, а после ще се разправя с вас. Дермот ми каза, че рефлексите ви били невероятно добри. Подобен талант често води до прекалена самоувереност и неразумно поведение, така че бъдете сигурен, че част от секундата, след като направите опита си, ще изстрелям три куршума в помощника ви. Ще бъдат плътно групирани и смъртта му ще бъде моментална. В най-добрия случай ще надвиете и двама ни, а господин Ейбърс ще бъде мъртъв. В най-лошия ще изядете пердах, а господин Ейбърс ще бъде мъртъв. И при най-малкото движение от ваша страна господин Ейбърс си заминава. Разбрахме ли се?

Кимнах. Говореше като човек, свикнал да дава заповеди и те да бъдат изпълнявани.

— Добре. Дермот.

Дермот пусна резето на входната врата, обърна табелата и спусна щорите. После приближи, прокара белезниците през напречните пръчки на уиндзорския стол от осемнайсети век, на който бях седнал, и закопча китките ми. След това повтори процедурата с Ейбърс.

— Отлично. И тъй, да приключваме с веселбите. Аз съм Лорънс Кейси, а партньорът ми, с когото вече сте имали удоволствието да се запознаете при дома ви, е Дермот Съмърс.

Подигравателен и наперен при първата ни среща, Дермот се беше превърнал в покорен слуга в присъствието на Лорънс Кейси — нещо, което можех да разбера. Кейси командваше парада. Държеше се свободно и властно, сякаш се намираше над всичко. Всеки кичур от косата му беше прибран назад в нечовешки симетрична опашка, говореща за строга прецизност. Беше облечен в добре ушит черен костюм и поло със същия цвят. Дрехите бяха от същия материал като облеклото на нападателите ни в Сога, само че мъничко по-дебел. Дермот носеше вариант на същия костюм, но с по-широки ревери, според телосложението му. И двамата бяха обути с еднакви обувки с меки подметки, които не издаваха нито звук. И двамата бяха японци.

— Дермот? Кейси? — повторих със съмнение.

— Това са работните ни имена. — Кейси прибра пистолета в кобура и раздвижи рамене, за да оправи костюма си.

— И тъй, може ли да поговорим за дъщеря ми? — попитах аз.

Кейси ме погледна без никакво чувство за хумор.

— Вие ли диктувате правилата, господин Броуди?

— Не, аз просто…

— Не искаме да ви караме да чакате, нали така? Дермот, пусни часовника.

„Часовника?“

Преди да успея да отворя уста, Дермот вдигна пистолета си и простреля Ейбърс.