Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (56)

55.

Аз бях виновен. Гостенчето ме беше заплашил с нож и ме бе предупредил да стоя настрана. В селото Сога бяха нападнали, без изобщо да се замислят. В Токио брокерът на власт ме беше предупредил за отмъстителността на Сога. И какво направих аз? Втурнах се с рогата напред, като поисках само допълнителна защита. От градски ченгета. Срещу Сога!

Стомахът ми се стегна на възли, докато някъде другаде в мен се надигаше неукротима ярост.

— Джим — чух гласа на Мириам. — Толкова съжалявам…

„Първо Миеко, а сега и Джени!“ Едва сега проумях напълно що за чудовище е Сога. През последните седем дни бях толкова погълнат от откриването на убийците на Миеко, че бях оставил Сога да действа преспокойно и да убие единствения жив член на семейството ми. Детето ми. „Какво направих?“

Мириам стоеше несигурно до мен.

— В един момент бяхме в гаража, в следващия тя изчезна.

Вгледах се в тъжните й зелени очи.

— Изчезна? Изчезна ли каза?

— Да. Някой я грабна. Не зная кой.

— Значи не е мъртва?

— Не. Отвлякоха я.

— А Кристин и Джоуи?

— Упоени са. Но са живи.

Вече не я слушах. Умът ми заработи на високи обороти. Джени беше жива. Децата на Рена бяха в безопасност. Все още имаше шанс.

Преглътнах. Възлите в стомаха ми се развързаха.

— А линейката…?

— За детегледачката — рече Мириам. — Тя…

Люси Купър, ченгето под прикритие, беше поела главния удар на атаката.

Полицайката, която беше разпитвала Мириам, застана между нас. Имаше черен бадж, на който с бели букви пишеше СПИЛСБЪРИ.

— Господине, отдръпнете се.

— Няма ли допълнителни подкрепления? — попитах аз.

— Господине…

— Всичко е наред, полицай — каза Мириам. — Той е бащата. Току-що пристига от Токио.

— Разбирам, госпожо, но трябва да говорим с вас, докато следата е още свежа, след това ще говорим и с него. Можем да говорим и вътре, ако предпочитате.

Мириам отново притисна ръце до гърдите си.

— Не, отвън, че да виждам. Джени може да се появи.

— Добре, но ще трябва да приключваме бързо, госпожо. Господине, ако обичате, отдръпнете се.

— Отговорете на въпроса ми — настоях аз. — Къде са били другите?

Спилсбъри присви очи и ме изгледа с цялата твърдост, на която е способно едно ченге.

— Господине, ако отговоря на въпроса ви, обещавате ли да се отдръпнете и да ме оставите да си свърша работата?

— Да.

— Бяха вдигнати по тревога заради обир на шест преки оттук.

Ушите ми забучаха от ярост.

— Било е отвличане на вниманието. Как никой не се е сетил?

— Да, господине — каза Спилсбъри със стегнат, безкрайно търпелив тон. — Това вече е ясно. А сега, ако обичате…

— Къде е Рена? Защо не е тук?

— В момента пътува насам.

— Добре. Но искам да участвам. Става въпрос за дъщеря ми.

— Господине, разберете, вие не сте свидетел. Не можете да ни помогнете, освен ако не можете да предложите някаква информация, свързана с отвличането. Имате ли такава?

— Не, но…

— В такъв случай искам да се отдръпнете и да ни оставите да разпитаме единствения свидетел, с когото разполагаме.

Стиснах очи. Исках да мога да направя нещо повече, но Спилсбъри беше права. В момента само пречех. Не че вярвах, че СФПУ е в състояние да постигне нещо. Имахме си работа със Сога. Бяха нападнали и бяха измъкнали Джени не от другаде, а от тайна квартира на ФБР. Дъщеря ми отдавна я нямаше — упоена и скрита в някой микробус, камион или частен самолет, пътуващ дявол знае накъде.

Отдръпнах се към тълпата. Вече се бяха събрали повече от четирийсет души.

Спилсбъри се обърна към Мириам и заговори настойчиво:

— Добре. Госпожо Рена, нужно ни е описание.

Мириам избърса сълзите си.

— Казах ви. Не ги видях. Просто ме сграбчиха.

— Те? Значи не е бил един човек?

— Така мисля. Стори ми се, че са повече.

— Но не сте сигурна?

— Не съм.

Изтръпнах от ужас. Колко дълго щеше да е в безопасност Джени? Колко време щяха да я оставят жива? Защото оставеното живо дете е необорим свидетел. Всеки съдебен заседател ще гласува „виновен“, ако детето посочи с пръст обвиняемия.

— Видяхте ли изобщо нещо? — попита Спилсбъри.

— Не. Бутнаха ме в отворения багажник и го затвориха.

— В гаража ли бяхте?

— Да. Вкарах колата и затворих вратата, според инструкциите. Няма ли да се обадите на някого? Дадох ви нейна снимка.

— Предупредихме дежурните полицаи и разпратихме снимката, но ни трябват още подробности. Казаха ли ви нещо?

— Не. Натикаха ме в багажника и затръшнаха капака. Чух само как Джени извика: „Госпожо Рена?“ Това е всичко.

Осъзнах, че животът на Мириам е бил пощаден само защото багажникът е бил удобно място, в което да я затворят. Без багажника труповете щяха да са два. С Рена се бяхме разбрали децата му да идват и да правят компания на Джени, охранявани от опитни детективи. Сега разбирах, че е било лудост от моя страна да излагам семейството му на риск.

Спилсбъри замълча. Тя също си даваше сметка, че жената на Рена се е разминала на косъм със смъртта, но успя да запази безизразната физиономия на ченге.

— Чухте ли ги да говорят помежду си? Или да си шепнат? Доловихте ли някакъв акцент?

— Не. Нищо.

— Приглушени команди или тътрене? Звуци на борба?

— Не.

„Похитителите са били бързи, уверени и са действали професионално“.

— Можете ли да кажете нещо за ръката, която ви бутна, госпожо Рена? Видяхте ли я? Можете ли да си спомните цвета на кожата? Или може би сте видели пръстен?

— Не.

— Стъпки? Тежки, леки, забързани?

— Не. Усетих, че зад мен има някой. Преди да успея да се обърна, вече бях заключена в багажника.

— Как ви набутаха вътре?

— В какъв смисъл?

— Не биха могли да ви вкарат в багажника, без да окажете съпротива. Просто не е достатъчно голям.

— Багажникът беше отворен. Навеждах се да извадя една кутия. Някой притисна главата ми към дъното на багажника с ръка. Усетих миризмата на резервната гума. Нова е.

— Значи сте били наведена?

— Да. Опитах се да се освободя, но не можах. Онзи беше твърде силен. После някой вдигна краката ми.

— Главата ви през цялото време ли беше притисната?

— Да.

„Сога са изпратили екип“.

— Значи трябва да са били най-малко двама.

— Предполагам. Да. Сигурно са били двама.

Спилсбъри беше съобразителна. Направо извличаше злато от въздуха. Почувствах се по-добре, че съм се отдръпнал и съм я оставил да работи.

— Как усещахте дланта на главата си?

— Да я усещам?

— Да. Голяма ли беше? Широка?

— Да, широка. И силна. Много силна.

— По-голяма ли от вашата ръка?

— Много по-голяма. Но моята е толкова малка…

— По-голяма от моята?

— Да.

— Мъжка?

— Не зная.

— Но ако трябва да предположите?

— В такъв случай бих казала, че е мъжка.

— Усетихте ли нещо? Пръстен? Каишка на часовник? Гривна?

— Не.

— А ръцете, които вдигнаха краката ви? И те ли бяха големи?

— Не съм сигурна.

— Възможно ли е да са били?

— Не мисля. Пръстите бяха като че ли по-тънки. Онези на главата ми бяха големи и дебели. Е, не дебели, но твърди, силни.

Спилсбъри задраска в бележника си.

— Някакви миризми? Парфюм? Одеколон? Миризма на тяло?

Мириам се оживи.

— Имаше парфюм. Докато вдигаха краката ми.

— Одеколон или парфюм, госпожо?

— Парфюм. Не зная каква марка, но определено парфюм.

„Бинго. Мъж и жена“.

— Джени каза ли нещо, след като извика?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Трима души. Двама да напъхат Мириам в багажника, докато трети е упоил Джени.

Спилсбъри кимна на партньора си и той отиде до колата и предаде новата информация по радиото.

Спилсбъри затвори бележника и каза:

— Много ни помогнахте, госпожо Рена. Ще пуснем съобщение с описанието на момичето, само или в компанията на двама възрастни. Може би на трима, най-малко една, от които е жена. Добре е като начало.

„Най-малко една, от които с жена“. Напълно в реда на нещата. Двама мъже с малко момиче могат да предизвикат любопитни погледи, но никой не би и погледнал двойка с дете.

— Благодаря — каза Мириам. — Кога ще ми се обадите?

— Ще се свържем с вас веднага щом имаме новини. Бих искала, след като си починете да дойдете до участъка и да повторим отново всичко. Може да се сетите още нещо.

— Разбира се.

Някакъв силует се раздвижи в периферното ми зрение и се приближи небрежно. С две крачки се озова зад мен и притисна нещо твърдо и кръгло в кръста ми. Явно пистолетът бе в джоба на якето му, а тялото му бе извито така, че да скрие действията му.

— Спокойно, приятел — каза непознатият. Гласът му ми се стори смътно познат. Косми на брада докоснаха рамото ми. Шофьорът на мустанга.

— Къде е тя? — попитах, без да се обръщам.

— Не знам и не ми пука.

— Тогава защо си дошъл?

— Адски добър въпрос. Обикновено не ме наемат да говоря. — Пистолетът се заби в кръста ми. — Разбираш ли ме?

— Напълно.

— Този път е послание, момченце. Знаят, че някои от момчетата ти в Токио са се измъкнали, и това не им харесва. Слушаш ли ме внимателно? — И натисна дулото на пистолета в гръбнака ми още по-силно.

Извих гърба си в дъга.

— Да.

Джордж и Нода бяха взели различни полети до Хонконг и Сингапур. Бяха пристигнали в градовете под собствените си имена, след което бяха сменили самолети и паспорти и бяха продължили към Лос Анжелис и Ню Йорк с фалшиви самоличности, за да задействат дискретно партньорите ни. Всички комуникации на място ставаха лице в лице. Никакви имейли, компютри и телефони. Нищо, което да може да бъде засечено от хакера на Сога. Партньорите ни на свой ред щяха да проучат персонала на „Гилбърт Туийд“ и да търсят японци или американци от японски произход, съответстващи на профила, изграден от пътуването ни до Сога-джуджо. Хващахме се за сламки — и се смятахме за щастливци, че имаме дори сламки. Тору ни беше посъветвал да сме нащрек. Увери ни, че има голяма вероятност хакерът на „Гилбърт Туийд“ да е заложил проследяваща програма, която да го предупреждава за всеки неочакван ход от наша страна. Изглежда, беше прав.

— Каквото и да сте замислили, трябва да спрете. Погледни хубаво детегледачката. Направиш ли някоя глупост, същото ще сполети и дъщеря ти.

Сякаш по даден знак двама парамедици изнесоха от предната врата носилка, на която имаше покрито с чаршаф тяло. Хората около нас замърмориха. Мириам закри уста с длан.

— Ченгето е послание — каза Мустанга.

При вида на тялото на Люси Купър кипящият досега гняв в мен пламна. Убийството на полицай, и то жена, беше драстичен ход. И означаваше край на играта. Бяхме ги ударили лошо в Япония и сега те си го връщаха. И ако искаха да си го върнат напълно, щеше да има още трупове.

— Какво искат? — попитах през зъби.

— Засега да си седиш на задника. Ще поддържат връзка.

— Не съм сигурен, че мога да го направя.

— Не го ли направиш, дъщеря ти умира. Избирай, момченце.

И се отдръпна. Изчаках секунда и се озърнах през рамо. Застанал в края на тълпата, Мустанга вдигна два пръста за поздрав и си тръгна.

„Ще поддържат връзка“.