Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (55)

54.

Сан Франциско, 14:30 ч.

Когато самолетът кацна, си взех багажа, изкарах древната „Кътлас“ от паркинга, поех на север по шосе 101, завих на запад по шосе 380, после отново на север по шосе 280 при Сан Бруно. Минах през Серамонте и през Дейли Сити, като непрекъснато поглеждах в огледалото за обратно виждане. Бях на нокти. Чувствах се като гол без оръжие и без някой, който да ми пази гърба.

След двата ни сблъсъка със Сога и Нода, и аз не вярвахме, че ще можем да излезем от положението, като тъпчем на едно място. Нода бе минал в нелегалност, а аз трябваше да продължа с обичайните обиколки — у дома, в магазина, при полицията. Така че въпреки бащинските тревоги на Наразаки щях да съм уязвим до първата си среща с Рена. Предвид агресивността на Сога пътуването без охрана беше огромен риск. Ръцете ни обаче бяха вързани. С прекалена предпазливост от наша страна рискувахме да събудим подозренията на Сога и да разкрием замисъла си. Искахме да не ме изпускат от очи.

Беше ранен следобед, така че движението не бе натоварено. На булевард „Джунипър Сиера“ излязох от 280 зад класически кабриолет „Мустанг“. Старата спортна кола още беше жива и в движение и това ме накара да се усмихна.

Когато Джунипър се вля в Деветнайсето авеню, шофьорът ме погледна в огледалото за обратно виждане мина на съседното платно и намали, докато не се изравни с мен.

Погледнах го с безпокойство. Маневрата му беше доста гладка. Не знаех дали е някакъв любител, или нещо друго. Знаех обаче, че ме е заклещил. Отпред имаше дупка в отсрещното движение. Ако играта загрубееше, можех да рискувам и да направя бърз обратен завой.

— Голяма красавица караш — извика шофьорът. — Коя година е?

Беше бял, с червена брада, червендалесто лице и кафява барета. Досега нищо не показваше, че Сога използва хора извън селото и изобщо извън Япония. Но пък и нищо от онова, което ни беше известно, не отхвърляше подобна възможност. Шофьорът караше с двете ръце на волана. Ако едната изчезнеше от погледа ми, щях да действам.

— Седемдесет и седма — отвърнах.

— Добра година. Моята е от седемдесет и трета.

— Още по-добра година.

Той вдигна два пръста за поздрав, превключи на по-горна скорост и рязко зави на следващия завой, като показа завидни шофьорски умения.

Фалшива тревога. Укротих параноята си и напрежението в раменете ми спадна. Джордж и Нода бяха взели по-ранни полети, но заради отклоненията щяха да кацнат след мен. Бяхме уредили нещата с партньорите си, така че и двамата да продължат, без да губят никакво време.

Продължих още малко на север, след което завих наляво по Слоут и няколко преки след Пайн Лейк Парк завих надясно по Сънсет.

Почти бях стигнал.

След секунди щях да прегръщам Джени и цялата ми тревога от дните в Япония щеше да изчезне, поне временно. Да, Сога си оставаше заплаха, но в момента връщането на дъщеря ми у дома означаваше всичко за мен. Исках да видя доверчивите й кафяви очи, усмивката й и дупката на мястото на предните зъбчета. И веднага след като се върнехме у дома щях да измисля нов план за безопасността й. За нашата безопасност.

Рена ми беше дал адреса на къщата, понеже ФБР щеше да я сменя с друга след изтичането на договора за наем след месец. Завих на улицата и перцето на страха погали тила ми. Горе-долу там, където според преценката ми трябваше да се намира къщата, имаше три полицейски коли, спрели безразборно на улицата, сякаш шофьорите им ги бяха изоставили, за да се втурнат нанякъде. Приближих и видях Мириам Рена да стои в градинката отпред, притиснала ръце към гърдите си.

Не!

От ъгъла в другия край на улицата се появи линейка и спря. Сирената й беше изключена, нуждата от спешна помощ бе отминала.

Не!

В ума ми веднага се появи картина на кървава баня в къщата. Джени, с посинели устни и безжизнена. Малките вкочанени телца на Кристин и Джоуи до нея. Мириам сигурно беше дошла да вземе децата, доведени по-рано от някой от хората на Рена.

Преувеличавах. Всичко щеше да е наред. Трябваше да е. Бяхме махнали Джени от пътя на злото. Бяхме я скрили в тайна квартира на ФБР. Охраната беше първокласна. Трима от най-добрите хора на Рена бдяха над нея. Сога не би посмяла да действа срещу цяло полицейско отделение. Или грешах?

Изскочих от колата едва ли не в движение. Някаква жена в униформа разпитваше Мириам, а две патрулни момчета държаха тълпата на разстояние.

— Мириам! — извиках и се втурнах покрай група зяпачи и едното ченге.

— Сър! — извика зад мен полицаят.

— Мириам!

Жената на Рена — брюнетка със зелени очи — се обърна към мен и в същия миг две ченгета изникнаха помежду ни с ръце върху дръжките на пистолетите. Мириам надникна между раменете им и погледите ни се срещнаха. На лицето й бе изписан ужас.

Зад мен друго ченге ми нареди да спра. Двамата отпред извадиха оръжията си.

— Спрете — викна Мириам. — Познавам го. Той е бащата.

„Той е бащата… Не-е-е-е-е…“

Сграбчих Мириам за раменете.

— Не и Джени! Кажи ми, че Джени е добре!

Тя омекна в ръцете ми. По бузите й се затъркаляха сълзи. Очите й ме гледаха извинително, отчаяно, покрусено… и в гърдите ми зейна черна дупка.