Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (4)

3.

Спомням си най-вече костите. Инспекторът и екипът му бяха опънали върху тревната площ пред къщата черен найлон и редяха върху него покрити с пепел останки в квадратна мрежа, както ги вадеха от развалините. Безформени парчета стопен метал. Почернели късове цимент. И в един дискретен ъгъл зад параван — растяща купчина овъглени кости.

През следващите два месеца посветих цялото си време на опитите да проследя символа, нарисуван със спрей на тротоара. Това ми беше дало цел, начин да се изправя срещу мъката си. Ако в него имаше послание за смъртта на Миеко, исках да го открия.

Обадих се на куп мои хора и се свързах с експерти откъде ли не в Щатите и Япония. Но никой от тях не можеше да прочете канджи. Никой дори не го беше виждал преди. Проклетото нещо просто не съществуваше. Нямаше го в многотомните специализирани речници. Нито в лингвистичните бази данни. Нито пък в местните архиви, пазени от векове.

Но аз го бях видял с очите си, така че задълбах. Приложих същите техники, с които проследявах някое загадъчно произведение на изкуството, и накрая стигнах до следа. В един мухлясал ъгъл на прашната университетска библиотека в Кагошима към мен се приближи съсухрен старец. Беше чул въпросите ми и помоли да види канджи, след което настоя да гарантирам анонимността му, ако искам да продължи. Съгласих се. Той ми каза, че преди три години видял същия канджи до един труп в парк в предградията на Хирошима; символът бил открит и на друго местопрестъпление във Фукуока петнайсет години по-рано. Но моят единствен свидетел явно беше смъртно уплашен от нещо и изчезна, преди да успея да изкопча повече подробности.

Рена знаеше за издирването ми — той и Мириам се грижеха за Джени по време на безумните ми пътувания до Япония и я утешаваха, докато баща й общуваше повече с мъртвите, отколкото с живите.

— Възможно ли е да огледам по-отблизо? — попитах.

Лейтенантът поклати глава.

— Засега не можем да пипаме нищо. Не мога и да те пусна зад лентата. Но оттук прилича ли ти на същия знак?

— С деветдесет процента сигурност.

— Какво ще направи процентите сто?

— Трябва да го видя без кръвта.

Преди той да успее да отговори, някой го извика. Рена изсумтя недоволно, отиде при патрулните коли и заговори с един цивилен детектив. После махна на една жена с тъмнокестенява коса, стегнати мускули и без грим и тя отиде при тях.

— Сър?

— Корели, правила ли си го преди? — попита Рена.

— Два пъти, сър.

— Добре. Искам бързо екипи по двойки пред вратата на всяко жилище, което свети. Останалите да се проверят веднага щом стане прилично време, да кажем, шест сутринта. Прати хора да обиколят жилищните сгради от двете страни на пазара за свидетели. Провери всяко място по хълма, което гледа към местопрестъплението. Два екипа да обърнат наопаки „Мияко Ин“, където са били отседнали жертвите. Виж дали някой е видял или чул нещо и дали персоналът се е свързал с техни роднини. Разпитайте всички смени. Измъкнете ги от леглата, ако се наложи. Разбра ли?

— Да, сър.

Запитах се дали полицейските обиколки ще измъкнат някаква полезна информация. Ако убиецът беше поне наполовина неуловим като символа, усилията на Рена нямаше да доведат до нищо.

— Добре. Искам също да ми донесеш хотелската сметка, багажа им и разпечатка на всичките им телефонни разговори. Нареди пълен оглед на стаите им за отпечатъци и нишки и се обърни към японското консулство за евентуален списък на приятели на жертвите от града, от щата и от цялата страна. В този ред.

— Разбрано, сър.

— Намерихте ли случайни свидетели?

— Не, сър.

— Някой от кафенето?

— Не, но жертвите са се хранили точно там. Чай и кейк за възрастните, мелби за децата. Трета вечер поред. Прибирали са се, когато са ги ударили. — Тя посочи синия знак на „Мияко Ин“ в края на пешеходната зона, който светеше ярко зад извисяващите се стълбове на портата тории, бележеща северния край на площада.

Тории най-често се състои от две червени наклонени навътре колони, които поддържат две хоризонтални греди. Това са символични постройки от традиционната японска религия шинто и обикновено бележат подхода към светилище и мястото, от което започва свещената земя. Тази тук беше декоративна и отбелязваше северната страна на пазара на Японския квартал, а близостта й до търговския район си беше донякъде светотатство.

Рена сви устни.

— И няма никакви свидетели?

— Никакви.

— Кой е чул изстрелите?

— Повечето от клиентите на „При Дени“. Само че си помислили, че са пиратки.

С други думи, всички ги е било страх да излязат и да проверят какъв е източникът на шума.

— Ясно. Отцепете района. Никой да не излиза, докато не им съберат данните. И никой да не влиза, освен ако няма пропуск от бог. Ясно ли е?

— Да, сър.

— И още нещо, Корели.

— Да, сър?

— Обади ли се в участъка в Брайънт за още хора?

— Мислех да го направя, но…

Рена присви очи.

— Но какво?

— Това са много хора. Да не очаквате да стане горещо около този случай, сър?

— Очаквам лайна във вентилатора. Защо?

— Просто попитах, сър.

Корели забърза по задачите, а Рена се обърна към мен.

— Имаме компютърно потвърдена идентификация от паспортите им. Хироши и Еико Накамура, а децата са Мики и Кен. Имената да ти говорят нещо?

— Не. Но в Япония има сигурно поне един милион Накамура.

— Като нашите Смит и Джоунс ли?

— Да. Имаш токийския им адрес, нали?

— Още не.

— Ще е токийски.

— Сигурен ли си?

— Да. Прически, облекло… От столицата са.

— Полезна информация. Ами Козо Йошида? Вторият мъж.

Свих рамене.

Рена огледа района.

— Очаквах го. А сега ще те помоля да освежиш паметта ми. Разкажи ми всичко за този канджи и защо още не можеш да прочетеш това проклето нещо. И по-простичко, ако обичаш.

 

 

На три километра от калифорнийския бряг един мъж на трийсет и нещо седеше на кърмата на единайсетметрова „Спортс Фишърмън“ с двойка двигатели „Волво“, управлявана от капитан Джоузеф Фрей. Яхтата се полюшваше по тихоокеанските вълни, поддържайки курс към Хумболт Бей, на четиристотин километра северно от Сан Франциско. Пътникът и тримата му спътници се представяха за състоятелни азиатски бизнесмени, излезли да половят риба покрай бреговете на Северна Калифорния. Такъмите бяха приготвени и извадени. Жива стръв гъмжеше на дъното на стоманен съд, сребристи искрици се стрелкаха на лунната светлина.

Това беше третото им излизане за последните две седмици и капитан Фрей се надяваше, че ще станат негови редовни клиенти. Миналия уикенд бяха слезли на юг от Сан Франциско и бяха хвърлили въдици на три чудесни места между града и Санта Круз, където четиримата слязоха на сушата да участват в някаква ИТ конференция в началото на следващия ден. По-предишния уикенд бяха излезли на пет километра навътре за сериозен риболов в открито море. Тогава скъпоценните клиенти на капитана искаха да пробват късмета си на редица предпочитани места от юг на север, след което да слязат в Хумболт и да хванат вечерния самолет до Портланд за някаква регионална бизнес конференция.

Капитан Фрей обаче не знаеше, че това ще е последното им пътуване заедно. Всъщност пътниците му щяха да стъпят за последен път в крайбрежния район на Сан Франциско за най-малко пет години.

Правилата на Сога го изискваха.

Един от мъжете отиде на носа на яхтата и започна да разпитва Фрей за най-подходящите места за улов на треска. Докато поддържаше постоянен курс на север, капитанът започна да обяснява надълго и нашироко, като сочеше ентусиазирано невидими риболовни райони пред носа. Междувременно мъжът на кърмата незабелязано отвори черния спортен сак в краката си, извади използвания в Японския квартал картечен пистолет „Узи“, хвърли го през борда и оръжието се понесе надолу към тънещото в мрак дъно на хиляда и триста метра под кила на яхтата.