Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (37)

36.

Нода ме смъкна по стръмния бряг и охлади треската ми в реката. Накара ме да пия много вода, но онова, което ме спаси, бе мократа пръст. Тя изсмука отровата преди кожата ми да поеме смъртоносна доза. Въпреки това веществото взе своето. Чувствах се изцеден. Изсмукан. И посрамен, което бе също толкова лошо. Бях се провалил. Въпреки всичко, което бях научил преди, по време на и след атаката в стаята бях изигран от онзи, когото бях победил.

Починахме минута-две, после си сложихме очилата за нощно виждане и продължихме по течението, като си отваряхме очите и ушите на четири и за най-малкия плясък и вълничка. Оглеждахме се за други нападатели и се придържахме плътно до брега, както ни беше посъветвала съдържателката на странноприемницата.

Очилата за нощно виждане придаваха на света зловещо зелено сияние, разнообразявано от време на време от някое светло, почти бяло петънце, когато в полезрението ни попадаше сова или друго нощно създание. Но все пак разчитахме повече на майката природа, отколкото на високотехнологичните играчки. Щом щурците и жабите пееха, значи бяхме в безопасност. И тъй, вслушвайки се в среднощния концерт, двамата с Нода се придвижвахме тихо през сенките. Всяко замлъкване на горския хор щеше да означава поява на Сога, което в моето състояние означаваше сигурна смърт и за двама ни.

Газехме напред, а щурците продължаваха да пеят и жабите все така крякаха. Горският балдахин, този път от брези, прикриваше бягството ни. Под краката ни имаше вода, кал и камъни. Пред нас някаква нощна птица кълвеше някаква рибка, уловена в реката.

Трепнах. Самите ние можехме да сме на мястото на рибката.

Клисурата беше изсечена в гранит и пясъчник. На места се издигаше на десет метра над реката. Отровните нощни змии по камъните покрай брега охраняваха фланговете ни.

Заради окаяното ми състояние напредвахме мъчително бавно, но всеки завой на реката ни отдалечаваше от селото. Мъкнех се тежко през дълбоката до коляно вода. Движенията ми бяха мудни, а в главата ми се тълпяха въображаеми сценарии за последните мигове на Мори. На два пъти се препъвах и падах и Нода трябваше да се връща и да ми помага да продължа, като ме подкрепяше с ръка през кръста.

Откриха ни и комарите. Летяха около бузите ни, навираха се в очите и ушите ни, пееха развълнувано при вида на неочакваното угощение. Без изобщо да се замислям, плеснах един и звукът отекна в каменния коридор.

— Престани — изсъска Нода. — Чува се надалеч.

— Ще ни изядат живи.

— Има и по-лоши начини да си отидем.

И точно тогава най-лошото се материализира. Щурците и жабите млъкнаха едновременно. Двамата с Нода се озовахме потопени в оглушителна тишина. Нода сложи пръст на устните си и посочи надолу. В следващия миг се плъзна беззвучно във водата, докато на повърхността не остана само лицето му. Последвах примера му, потопих се в плиткото и легнах на речното дъно. Тялото ми посрещна недоволно студената вода и потръпна от отвращение.

След секунди над ръба на клисурата се появи глава. Наблюдавахме през очилата за нощно виждане как противникът бавно оглежда реката.

Претърсването му бе методично и ефективно. Бях забил пръсти в речното дъно и се опитвах да се задържа на място под боеца на Сога, докато ледената вода течеше покрай мен и изсмукваше топлината от тялото ми. За да се боря със студа и напиращата дрямка, периодично вадех дясната си ръка от тинестото дъно и забивах нокти в бедрото си.

Главата изчезна три минути след като се беше появила. Нода ми прошепна да чакам и минута по-късно главата се появи отново на двайсет метра надолу по течението и процесът на претърсването започна отново. Този път обаче движенията на главата бяха по-бързи. Явно противникът се оглеждаше за изправени фигури. Мъгливата зелена светлина на очилата за нощно виждане беше неточен филтър, но бяхме спасени от студената вода, в която бяха потопени телата ни.

Главата отново изчезна. Отпуснах хватката си, изравних се с Нода и посочих надолу по течението. Когато той кимна, извадих ръцете си от тинята и течението леко ме понесе с краката напред. Коригирах курса си, като използвах ръцете си като гребла. Когато петите ми се опираха в камък, загребвах леко и заобикалях препятствието.

Нода ме следваше и по този начин изминахме следващите осемстотин метра. След първите триста излязохме в средата на реката и набрахме скорост. Петстотин метра надолу променихме курса и отново се озовахме в плитчините, спряхме и се заслушахме. Щурците и жабите отново пееха уверено и от сърце.

Нода се изправи и ми направи знак да го последвам. Отново се помъкнахме през стигащата до коленете ни вода и телата ни постепенно започнаха да се стоплят. Този път оставих комарите да ме хапят. Макар че не бяха толкова настойчиви заради охладеното ми тяло, те въпреки това си устроиха угощение и пиха кръв от ръцете, врата и лицето ми. Предпочитаха по-месестите части, но имаше и такива, които не подбираха. Един се настани най-нахално на челото ми над дясната ми вежда. Пропъдих го и други три веднага заеха мястото му.

Останахме напрегнати и нащрек, като непрекъснато се ослушвахме за щурците и жабите и оглеждахме бреговете на клисурата.

След два часа, с изтерзани нерви, треперещи тела и почти без никакви сили, изкачихме стръмния склон и продължихме през шубраците към тъмния „Нисан Блубърд“, където ни чакаха спящият Джордж и цивилизацията в онзи й вид, в който е позната на останалия свят.