Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (32)

31.

— Ирасшаймасе — пропя от входа оками-сан, съдържателката на странноприемницата, докато слизахме от колата. „Добре дошли“. — Вие трябва да сте господин Джонсън, а вие господин Курода, който се обади, нали?

Беше със светлосиньо ежедневно кимоно, с елегантно и просто прибрана коса. Покани ни с деликатен жест да свалим обувките си и да ги заменим с удобните меки пантофи на заведението.

Изпълниха ме съмнения. Оками-сан беше очарователна и изглеждаше абсолютно безобидна. Възможно ли бе жена като нея да живее редом с хора, способни да извършат зверства като онова в Японския квартал?

— За мен винаги е удоволствие да посрещам чужденци, макар и да не говоря чужди езици — каза домакинята ни. — Вие говорите ли японски?

— Мъничко — отвърнах с очаквания отговор.

— Какъв чудесен акцент имате само. Типичен за Токио.

Нода многозначително насочи вниманието си към стените от плет и кал. Домакинята схвана намека, усмихна се мило и ни отведе в стаята ни, помещение с решетки соджи на прозореца и масичка с къси крака в центъра. Прозорецът беше отворен и откриваше гледка към бамбуковия гъсталак зад сградата. До ушите ни достигаше ромон на течаща вода.

Съдържателката коленичи на една от възглавничките около масата, като прибира памучното си кимоно под коленете си, наля ни чай и извади химикалка и регистрационна карта от гънките на дрехата. Двамата с Нода оставихме багажа си в един ъгъл и коленичихме до нея.

След като попълних формуляра, плъзнах по масата снимката на лингвиста и съпругата му.

— Бихте ли погледнали това?

— Коко ни томата но ва ватерун да — дрезгаво и провлечено каза Нода. „Отседнал е тук. Знаем го“.

Домакинята послушно погледна снимката.

— Помня го. Господин Мори. Също от Токио.

— Каза ли къде отива? — попита Нода.

— Не.

— Да е споменавал, че ще се среща с някого?

— Не.

— Да си спомняте да е разговарял с някого?

— Съжалявам, не.

— Можете ли да отговаряте с нещо различно от „не“? — попита Нода.

Побутнах фотографията към нея.

— Това тук е съпругата му. На двайсет и три е.

— Съжалявам.

В гласа й се долавяше съжаление и примирение, сякаш се извиняваше за някакъв вечно своенравен роднина.

— А върна ли се? — учтиво попитах аз.

— Не.

С всеки отрицателен отговор главата й се навеждаше малко по-надолу и надеждата ми помръкваше все повече и повече. Вече не можехме да видим изражението й, но кожата й бе пребледняла и очите й бяха присвити. Тя криеше нещо.

— Подобно нещо случвало ли се е преди? — попитах аз.

Като избягваше да ни поглежда в очите, оками-сан хвърли последен поглед към снимката.

— Питам се дали съпругата му е толкова мила, колкото изглежда.

— Повече от мила — казах аз. — Сияе със светлината на младоженка и бъдеща майка.

— Разбирам.

Домакинята посегна към чайника, покрит с бяла глазура и изрисуван с мек кобалтовосин бамбуков гъсталак до тръстикова колиба, и напълни отново чашите ни. Изпълняваше ритуала механично, мислите й бяха някъде другаде.

— Идвате при нас точно за Обон — рече най-сетне с приглушен глас. — Защо не се разходите?

— Обзалагам се, че това не е първото изчезване — казах аз.

Оками-сан остави чайника, поклони се, изправи се и се оттегли към изхода. Докато прибираше регистрационната карта в гънките на кимоното си, плъзна с опитно движение вратата, излезе, поклони се отново с грациозно движение и затвори.

Малко преди лицето й да се скрие напълно зад хартията на вратата, тя каза:

— Идете на празника. Всички ще бъдат там.