Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (30)

29.

В неделя с Джордж се качихме в неговия „Додж Вайпър“ и само някакви си два часа по-късно, след като нарушихме повечето правила за движение, се намирахме на триста и двайсет километра западно от Токио, на път към селото, в което беше изчезнал лингвистът.

— Ти си един от собствениците на „Броуди Секюрити“ — надвика Джордж рева на двигателя, който явно караше на стероиди. — Не е нужно да го толерираш. Трябва да го разкараш.

— Да не си полудял? — извиках му. — Нода откри канджи само за един ден.

— Но той подрива авторитета ти. Помисли само как изглежда това.

— Само във въображението ти. Освен това е страшно добър.

Въпреки недоволното мърморене на Нода Джордж беше успял да си навре носа още повече в случая с Японския квартал, като притисна по-мекосърдечния Наразаки. Но докато лъчите на лятното слънце се отразяваха от червената като ябълка ламарина на колата и нагорещяваха черната кожа на седалките, аз се замислих дълбоко за обезпокоителния разговор, който бях провел рано сутринта с опитния детектив в ресторанта за спагети на първия стаж на нашата сграда.

 

 

Седнал зад масата от лакиран чам, Нода кимна към свободната пейка срещу него, топна навъртените на пръчиците спагети в соса и ги поднесе към устата си. Кафявата като шоколад паста пропътува от чинията до небцето му и изчезна с характерната бързина, с която японците се справят със спагетите. „Мурата Соба“ официално отваряше в 11:30, но обслужваше Нода всеки път, когато на смяна беше готвачът Наоки Мурата.

С мрачна решимост се настаних срещу него и отправих въпроса, който ме беше тормозил цялата нощ.

— Защо не каза нищо на вчерашната среща?

Преди той да отговори, вратата на кухнята се отвори и се появи собственикът на заведението. Белите готварски дрехи на Мурата бяха колосани и безупречно чисти, престилката беше опъната на кръста му. Лицето му бе кръгло и весело, с известна умора, която се проявяваше в бръчиците покрай очите и устата, когато се усмихваше.

— О, вие ли сте, Броуди-сан — каза той. — Зачудих се защо никой не дойде в кухнята. Сутрин имаме само доставки. Доставки и Нода.

Гласът му омекна, докато изричаше името на главния детектив.

— Как е Джунко? — попитах аз.

— Добре е. Следващата пролет завършва курсовете за помощник зъболекар. — Пълните му червени бузи станаха още по-топчести, когато на лицето му цъфна широка усмивка. — Искате ли нещо?

— Не, благодаря.

— Сигурен ли сте? Няма проблем.

— Може би следващия път.

— Ако размислите, викайте. Аз съм отзад, готвя се за обедната навалица.

Обърна се и забърза обратно в посоката, от която беше дошъл. След малко чухме тихия равномерен ритъм на големите камъни, с които мелеше гречката за ръчно направените спагети.

След като Джунко Мурата беше нагазила в по-мътните води на Токио и едва не потъна в тях, Нода си беше осигурил спагетите доживотно. Беше ползвала някаква телефонна услуга за запознанства и бе спечелила лесни хиляда долара за няколко следобеда, през които бе галила егото на самотни възрастни мъже. „Само егото“, както се изрази тя. Обещали й по-добри печалби, ако осъвремени гардероба си. Тя заела пари от фирмата, чийто управител я подучил да си купи костюми на Шанел, Диор и Версаче. Малко по малко Джунко свикнала с допира на фината тъкан по кожата си. Когато управителят я посъветвал да добави към тоалета си перли и злато, тя приела още куп чисто нови банкноти. Сякаш между другото той й пробутал и скъп мобилен телефон с монограма й за допълнителна елегантност, когато се обажда на приятели от нощен клуб или супермаркет. Красотата и свенливите й усмивки й носели още лесни доходи, но сметките по трите й заема се трупали по-бързо, отколкото идвали заявките.

Една сутрин Джунко се събудила от настоятелно блъскане по вратата. Месечната лихва от десет процента за новия й лайфстайл, оценен на трийсет хиляди долара, се раздула до девет хиляди долара, които трябвало да бъдат платени още същия следобед. Тогава управителят престанал да я ухажва и й предложил да избира — среща на четири очи с негов приятел от якудза, който обичал да обезобразява лицата на красиви момичета, или плюшен апартамент недалеч от Гинза, подходящ за забавляване на мъже, които търсели нещо повече от галене с думи. Прекалено засрамена да признае глупостта си пред родителите си, Джунко изчезнала в безкрайното гъмжило на Токио. Щом изгубил всякакъв контакт с дъщеря си, Мурата се обърнал към Нода. В Токио и околностите му живеят трийсет и пет милиона души и на Нода му трябвали пет седмици да открие Джунко, след което провел близка среща със сводника й от якудза, драснал клечката на апартамента и я върнал у дома, прекъсвайки всякакви връзки с миналото й.

Белегът на веждата беше спомен от тази история, наред с благодарността на главния готвач.

Когато Мурата се отдалечи достатъчно, за да не ни чува, аз повторих въпроса си.

— Защо не каза на всички онова, което каза на мен? За опасността, за която ме предупреди в Сан Франциско?

— За да не ги обезкуража.

— Те са професионалисти.

— Това е различно.

— Защо?

— Никога досега не са се натъквали на група като тази.

— А ти?

Той поклати глава.

— Само съм чувал за тях.

— Мислиш, че са същите типове ли?

— Освен ако някой не иска да си помислим, че са те.

— И ще разберем ли, ако отидем там и те ни обърнат внимание?

— Да.

С едно плавно движение клечките му хванаха още спагети, потопиха ги в соса и ги напъхаха в устата му. Последва шумно всмукване и спагетите изчезнаха.

— Какво внимание да очакваме?

— Няма да е парти с танци.

Лаконичният детектив отново спестяваше нещо.

— Друго?

— Едни приятели си имаха неприятности там.

— Кога?

— Преди пет години.

— И какво?

— Било тъмно.

— Да разбирам, че не е минало добре, така ли?

Той се вгледа в мен.

— Шиншуцу-кибоцу.

Сърцето ми се сви. Изразът може да се преведе грубо като „Само когато бог се появи, дяволът се спотайва“. Нода говореше за призраци. За неуловимо и нежелано присъствие. Като онова в Японския квартал и за суеверията, които бяха обзели полицаите.

— Много зле ли е било?

За миг в очите му се появи болка и изчезна. Тогава ми просветна.

— Затова ли се опитваше да спреш Джордж?

Той само изсумтя.

— Не искаш да пазиш и неговия гръб, освен своя ли?

— Един е достатъчен.

Имаше предвид мен. Трудно беше да заема мястото на Джейк. Като тийнейджър попивах всяка капка информация, на която попадах в „Броуди Секюрити“, и никога не ми омръзваше да я оглеждам от всички страни. Бях нещо като чирак през онези пет години и макар че се бях върнал във фирмата съвсем скоро, случилото се в Японския квартал ме изпълваше с нова решимост да овладея играта, независимо от трудността й.

Въпреки това най-добрият човек на баща ми току-що бе изразил съмнението си в способностите ми, макар че сякаш бе на ръба да склони и да ми даде шанс. Стига да не го побутна в погрешната посока.

— Но Джордж също те е убедил, така ли?

Нода поклати глава.

— Не той, а Шиг. Издразни ме. Ще го държа отзад във втората кола.

— А моята роля?

— В разцвета на силите си Джейк беше най-добрият, когото съм виждал.

— По-добър от теб ли?

— Да.

— С какво?

— Добра мисъл, добър боец. Бързо съобразяваше.

— Какво общо има това с мен?

— Ти си се учил на улицата и си бърз като Джейк.

— Значи нямаш проблем с мен?

— Имам. Но се справи добре на интервюто.

— Едва ли ще е същото.

Той сви рамене.

— Ти контролираше ситуацията. Сам. В неподходящия момент емоциите могат да те убият.

— Достатъчно добър ли бях да убедя Наразаки?

— Не.

— Но?

— Аз водя. Случаят е твой. Ще е добре за теб. Един вид тест.

Това изобщо не ми хареса.

— Време е да тръгваме — каза Нода.

И рязко стана и се обърна, но не и преди да забележа как друга сянка пробяга през лицето му. Главният детектив на „Броуди Секюрити“ беше стоик на стоиците, а освен това и безстрашен. Мимолетно появилата се болка в очите му незабавно включи алармата.

Имаше още нещо.

И аз исках да знам какво е то.

— Сигурен ли си, че не преувеличаваш? — попитах го.

— Надявам се да преувеличавам.

— Не може да е чак толкова зле. Те са се върнали, нали?

Белегът над окото му пламна.

— Само един се измъкна. Другите двама не успяха.