Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (25)

24.

Всички се бяха събрали около голямата компютърна конзола. Когато приближихме, видях пълзящите по екрана команди. Столът пред монитора беше празен, на клавиатурата нямаше никой.

> Режим сисоп^[1]

> Парола за администратор?

> БазаТокио

> Достъп отказан. Парола за администратор?

> ЦентралаБроудиСекюрити

> Достъп отказан. Парола за администратор?

> Отвори файл: Кореспонденция-Токио

Джордж присви очи към екрана.

— Това не е ли акаунтът на бразилския ни съдружник?

Мари кимна отсечено, без да откъсва очи от пълзящия текст.

— Да. Влязъл е в тяхната система и е открил някои стари пароли. Знае, че при трети неуспешен опит ще бъде изхвърлен, така че премина на кореспонденцията.

„Броуди Секюрити“ поддържаше защитена мрежа с партньорски агенции в Азия, Европа и двете Америки. Всички акаунти бяха с парола, която се сменяше два пъти седмично; всички съобщения между офисите бяха криптирани. Пред очите ни натрапникът отвори стара бележка, прочете я и я изхвърли, след което започна да рови из файла с вътрешните меморандуми. Държеше се предпазливо, като някой, който не е запознат със системата.

— Лошо — обади се един от детективите.

— Да — съгласи се дългокосият японец, когото не познавах. — Техно боклук. Не мога да разпозная стила му, но преравя системата ви със свръхсветлинна скорост. Голяма гадост.

Изглеждаше на възрастта на Мари, може би една-две години по-голям.

— Хакер ли имате предвид? — попитах аз.

— Какво друго? Давам му осем до десет часа преди да пробие мрежата ви, освен ако не се размърдаме.

— Броуди, да ти представя Тору Намикоши — каза Наразаки. — Той е външен изпълнител, който поддържа компютърната ни система.

Ръкувахме се. Тору носеше джинси и черна тениска „Багинг Ейп“ с ироничен ретро дизайн. Червена кърпа над слабото бледо лице укротяваше дългата му коса.

— Той е един от най-добрите компютърджии в Япония и приятел на Мари — обади се една жена. — Тежка артилерия.

В офиса се разнесе смях.

Тору ме изгледа косо през един немирен кичур.

— Разбирате ли от компютри?

— Мъничко повече от първия срещнат.

— Аз съм първият срещнат.

— В такъв случай малко по-малко.

Той се ухили иронично и хвърли поглед към монитора. Хакерът премина в режим на търсене, после отвори и прегледа още няколко файла. От гледката на самостоятелно пълзящия по екрана курсор ме побиваха тръпки и имах чувството, че някой ми посяга. Беше вбесяващо.

— Той знае ли, че го наблюдаваме? — попита Нода.

— Не. Според стандартите на системата този монитор е неактивен.

— Как е успял да влезе? — попитах аз. — Нямате ли защитни стени?

— Най-добрите, мой човек. Както и страхотен софтуер пазач. Той обаче с влязъл с парола от ниско ниво, която му дава достъп до сървърното пространство, което делим с бразилския си партньор. Стъпил е на прага ни, но се опитва да влезе в главния сървър чрез троянски кон, който да прехване паролите на други хора, когато влизат в системата. Щом успее, ще получи достъп до защитените ни файлове.

От плоския телевизор на отсрещната стена водещ от японския отдел на Си Ен Ен описваше впечатляващото масово изнасяне на шефове на японски банки, тръгнали към Цюрих за погребението на финансиста шесто поколение Кристоф Шпенглер, трагично загинал при пожар, причинен от повреден електрически контакт във винарската му изба.

— Шпенглер работеше с всички големи банки в Япония и често посещаваше Токио и Осака. Връзките на банката му с Япония започват в края на деветнайсети век, когато представител на „Шпенглер“ в Хонконг платил…

— Запушете устата на това чудо! — озъби се Нода и един от персонала се втурна към дистанционното и изключи звука.

Компютърният екран се изчисти.

— Отиде си — каза Мари.

— Добре — рече Тору. — Ще подготвя капан за завръщането му.

— Мислиш, че ще се върне ли? — попита Наразаки.

— Разбира се. Влязат ли веднъж, продължават да се връщат като бумеранг от ада. Обикновено колкото да преслушат новия поток данни, но на този нещастник няма да му се отвори парашутът.

Тору се пльосна в стола пред конзолата, изпука пръсти и натисна бутона със стрелка нагоре, за да прелисти командите на хакера. Дълго остана загледан в първоначалната серия команди, после се намръщи, сложи пръст на устните си, за да ни накара да млъкнем, и стана. Отиде зад компютъра, направи нещо с жиците, после сви пръсти около главния кабел и го проследи чак до централния сървър в една задна стаичка. Последвахме го мълчаливо. Намръщен, Тору извади примигващата кутийка от стената, клекна, прокара пръсти по дължината на кабела зад сървъра и накрая си позволи да се усмихне; Махна ни да приближим.

Покрай кабела, тръгващ право нагоре от разпределителната кутия в долната част на стената до вътрешностите на сървъра, имаше тънък като косъм разрез с дължина седем-осем милиметра.

Тору надраска на един лист: „Проверявате ли за подслушвателни устройства?“

Наразаки прочете и написа: „Всяка сутрин“.

Последва забързана размяна на бележки:

„Днес открихте ли нещо?“

„Не“.

„А напоследък?“

„От миналия петък — не“.

— Добре — каза Тору. — Значи няма микрофони. Виждате ли това? — И посочи леко удебеляване в кабела над разреза. — Някой е напъхал кондензатор. Никога не съм виждал точно такъв, но съм чувал за тях. Гледайте.

Раздели изолацията с отвертка и разкри малко кръгче с диаметър не повече от три милиметра.

— Страхотно, нали? Холандска технология, направо произведение на изкуството. За да се добереш до подобно нещо, трябва да имаш сериозни връзки и още по-сериозни пари. Копира и съхранява сигналите, след което при поискване ги прехвърля през компютърната система на самата жертва. Това е първата част от хакерската атака. Издънени сте.

Наразаки се почеса по главата.

— Нашата система не може да се подслуша. Имаме предпазни средства.

Тору се изкиска.

— Повечето хора не могат. Аз обаче мога. Тези пичове също са го направили.

— Как?

— С подходящата техника. Без никакви куршуми и шпиони. Те копират ходовете ви, човече.

— Как проверките са пропуснали това нещо?

Гласът на Тору се изпълни с благоговение.

— То събира информация. Изсмуква я и я държи. Стандартните бръмбари са миниатюрни предаватели, които изпращат постоянен сигнал и скенерите ги улавят. Тази нова джаджа спи през деня като хлебарка и попива данните. Предава само когато се активира от външен сигнал. Така се изплъзва от ежедневните проверки.

След проникването в магазина най-сетне се бях обадил на охранителната фирма да прегледа за бръмбари. Не бяха открили нищо, но дори те сигурно нямаха нужната екипировка за откриване на толкова сложни устройства.

— И какви са пораженията? — попита Наразаки.

— Най-малкото са преслушали имейлите и прикрепените файлове. Дръжте важната информация извън Мрежата, докато двамата с Мари не изградим огледална система, за да ограничим хакера.

— Пораженията вече са налице — казах аз, като си спомних имейла на Нода относно откриването на канджи.

Пръстите на Тору увиснаха над клавиатурата.

— Ако искате, можем да го подплашим.

— Не, недей — каза Нода.

Тору погледна Наразаки, който се съгласи.

— Кей-кун е прав. Трябва да се правим, че сме в ръцете му. Можете ли да го проследите до базата му?

Тору и Мари се спогледаха.

— Разбира се. Дайте ни два дни, може би седмица. Но ще трябва да действаме като сумисти. С главата напред.

— Правете каквото трябва — изсумтя Нода.

Наразаки кимна. Тору се върна при работната станция и извади лаптоп от кожената си чанта. Свърза няколко кабела към него и го включи. После започнаха вълшебствата. Пръстите му летяха над клавиатурата. Вниманието му бе напълно съсредоточено. Той пишеше, четеше и отново пишеше. Всички гледахме като хипнотизирани как пръстите му танцуват по клавишите и командите пълзят бързо по екрана.

След три минути той прибра един непослушен кичур зад ухото си и каза:

— Добре. Осъвремених софтуера ви и той ще спре троянския кон, без натрапникът да разбере. След това ще тръгна по следите му и ще го изпържа тоя крадец на байтове. Само ми трябват малко проби и зи-пад.

Наразаки се намръщи.

— Синко, може ли да го кажеш на нормален език?

Тору се разсмя.

— Първо ще резнем софтуера за улавяне на пароли. После ще последваме електронните му следи и ще му изпържим платките. Трябва ни храна и къде да почиваме, защото ще се наложи да го следим денонощно. Вие от реалното време го наричате постоянно наблюдение. Ние също ще водим постоянно наблюдение, но в киберпространството.

Наразаки присви очи към него.

— Мари, донеси на хлапето каквото му е нужно. Най-сетне проговори на разбираем за старци език.

В помещението отново се разнесе смях.

— И още нещо — каза Наразаки. — Можеш ли да го проследиш така, че да не те види? Електронно?

— Мога да осигуря някакъв повърхностен камуфлаж. По-добре да мислим за най-лошото, защото техниката им е сериозна.

— Колко сериозна? — изръмжа Нода.

— От най-сериозните. Тези типове опасни ли са?

— Много.

— Колко точно?

— Броуди? — обърна се Нода към мен.

— Да го кажем така — рекох аз. — Освен че са ни насадили високотехнологичен бръмбар и хакер, досега са убили девет души, за които знаем.

— Може би десет — обади се Нода: имаше предвид изчезналия лингвист.

Лицето на компютърния магьосник пребледня. Погледнах отново екрана. Тези, които издирвахме, не само се бяха вмъкнали в блока ми и в магазина, без да задействат обичайните алармени системи, но бяха успели да заобиколят и сложните модерни системи за защита на „Броуди Секюрити“ — което само подкрепяше заключението, до което бях стигнал при второто си среднощно посещение в Японския квартал.

Тези хора бяха хилядократно по-добри от най-добрите. Коварни и усърдни, което наред с другото гарантираше, че в най-скоро време отново ще се нахвърлят върху нас. Но от коя посока?