Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (18)

17.

Забелязах го в ранния следобед на втория ден.

Наближаваше пладне, кракът ми се оправяше и паркирах колата пред магазина и изминах петте преки до „Суийт Хийт“, доста оживен тексаско-мексикански ресторант на Щайнер. Поръчах си обичайното пиле бурито с допълнително салца и въпреки залинелия ми след Японския квартал апетит почти го доядох. Платих и закрачих бавно към Ломбард, като се наслаждавах на чудесното лятно време.

Попивах лъчите на яркото обедно слънце, раздвижвах крака си и следях как мускулите приятно се свиват и отпускат. Откъм залива подухваше лек бриз с привкус на сол и обещание за следобедна мъгла. Но засега палещото калифорнийско слънце сияеше с пълна сила, стопляше раменете ми и изгаряше тротоара до карамелено жълто.

Точно тогава го почувствах. Тялото ми се напрегна. Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха. В стария ми квартал наричаха това системата за ранно предупреждение на Саут Сентръл. Изострена под строгото око на корейския ми съсед, сега тя се включи отново.

Някой ме следеше.

Продължих да крача спокойно по улицата, като от време на време го поглеждах с крайчеца на окото си. Беше от другата страна на улицата, на десетина метра зад мен. Носеше бежово яке и походката му беше целенасочено небрежна. Гладка, плавна, но не и отпусната. Не забелязваше леката мъгла, морето, мимолетната следобедна топлина. И тъй като не беше настроен към особеностите и капризното време на Сан Франциско, биеше на очи.

Все така небрежно продължих към магазина, като от време на време му хвърлях коси погледи. На Ломбард завих наляво и той извървя още две преки зад мен, след което пресече от другата страна и продължи да ме следи през четирите улични ленти.

— Толкова бързо? — посрещна ме Ейбърс, когато се върнах в магазина.

— Да. Зарязах идеята да се разходя по Честнът.

— Жалко. Времето е чудно за разходка.

Виждате ли? Дори Ейбърс, присаден тук от Южна Африка, го усещаше. Макар отговорът му да беше приветлив, вътрешно той все още кипеше, че бях приел предложението на Хара и после бях отказал да го обсъждам с него. Бяхме стигнали обаче до негласно споразумение — той ще изчака, а аз ще заговоря тогава, когато съм готов.

— Ще наглеждаш ли магазина за минута? Трябва да се обадя по телефона.

— А след това няма да е зле да поговорим за пренареждане на задната част.

— Добра идея. Стига да имаме време.

Ейбърс забеляза особения ми тон и си замълча.

Влязох в кабинета, извадих предплатения мобилен телефон, който използвах по работа с „Броуди Секюрити“, и пак излязох, защото още не бях казал на хората от охранителната фирма да претърсят магазина за бръмбари. Набрах номера на Рена.

— Отдел „Убийства“.

— Рена, ако обичате.

— Кой се обажда?

— Броуди.

— А, японецът. Момент. — Отсреща закриха микрофона с длан, не много успешно. — Някой да е виждал лейтенанта?

— Тука някъде е.

— Лейтенантът е толкова зает, че му трябва второ тяло — каза ми детективът. — След малко ще се обади.

Сложи ме на изчакване и от слушалката се разнесе мелодията на „Когато светците замаршируват“. От отдела за връзки с обществеността на общината бяха станали изтънчени — ако смятате блъскането с ковашки чук за изтънчена работа.

Рена вдигна и, слава богу, светците се разкараха.

— Нещо ново ли имаш?

— Да си наредил да ме следят?

Той изсумтя.

— Пратил съм трийсет и пет души в Японския квартал да душат и по най-малката следа, а други петнайсет работят на двойни смени и проверяват всеки откачалник в града. Политиците ми ръфат задника, а новинарските хрътки захапват онова, което политиците са пропуснали. Нямам нито хора, нито време да те следя. Освен ако не смяташ да направиш самопризнания.

— Сигурен ли си, че някой от смешниците ти не се опитва да ми скъси каишката?

— Сигурен съм. На ченге ли прилича?

— Професионалист е.

— Може да те следи клиентът ти.

— Защо да го прави?

— А защо да не го прави? Ще пратя няколко момчета да го приберат.

— Бих могъл и аз да се справя с него, но покрай крака ми реших, че е по-добре първо да опиташ ти.

— С удоволствие.

— Така и предполагах. Той е на Ломбард, на двайсетина метра западно от магазина ми. Ако хората ти се разделят и го приближат от двете страни, би трябвало да го спипат.

— Готово. Току-виж съм получил някои отговори.

— Бъди така добър да ми ги споменеш, преди да съм забравил какво означава отговор. Търсиш тип с черна коса, бежово яке и светли панталони. Искаш ли предположения?

— Да.

— Бял с тен или тъмнокож азиатец, латинос или нещо такова. Не посмях да го разгледам по-внимателно, за да не го подплаша.

— Ясно — рязко отвърна Рена и затвори. Сигналът забръмча в ухото ми като раздразнена пчела. Явно Рена го тормозеха от всички страни.

Върнах се в магазина и застанах зад тезгяха, където можеха да ме виждат от улицата. Заслушах с половин ухо радиото на Ейбърс, като зяпах уж разсеяно навън.

Минаха пет минути, после още пет. Захванах се с дребни задачки, като в същото време си отварях очите на четири. Не виждах опашката, но го усещах, че е някъде там. После усещането изчезна. Беше си отишъл. Ченгетата явно го бяха спипали.

Времето минаваше, обхванаха ме съмнения и започнах да си измислям различни сценарии, все лоши. Половин час след като опашката изчезна от радара ми, две ченгета новобранци влязоха в магазина. Единият беше квадратен и як като танк, а другият бе висок, слаб и със замислена физиономия.

— Вие ли сте Броуди? — попита танкът. — Дето е сигнализирал, че наоколо се мотае някакъв тип?

— Да.

— Получихме сигнала от лейтенант Рена. Аз съм Добс. — Той кимна към партньора си. — А това е Сайлъс.

— Пипнахте ли го?

— Приближихме го от двете страни, както беше инструкцията, но той пресече улицата и стигна до ъгъла, преди да успеем да му пресечем пътя — каза Добс. — Тръгнахме след него, но не успяхме да го доближим. Решихме да го уморим и накрая да спринтираме и да го сгащим. Но шибанякът изчезна.

— Така и не разбрахме как — тихо добави Сайлъс.

Намръщих се и се загледах с отвращение в отсрещната стена.

Добс проследи погледа ми, после изгледа кръвнишки партньора си.

— Най-шантавото нещо, което сме виждали, нали? Уличката е задънена. И шибан синигер не би могъл да се скрие там. Сгради от двете страни, ограда с бодлива тел отзад.

Коментарът привлече вниманието ми.

— За Честнът ли става дума?

— Да.

Добс беше прав. Наистина беше задънена. Минаваше между два преустроени викториански магазина, гледащи към Честнът, които продължаваха трийсетина метра и опираха в трета сграда, в която се влизаше от следващата улица. Май имаше два допълнителни входа на магазините и висока телена ограда покрай задната страна на напречната постройка. Същински препречен коридор от тел и секвоя.

— Възможно ли е просто да ви с избягал и да се е скрил зад някой ъгъл? — попитах.

— Не — отвърна Сайлъс. — Подгонихме го. Бяхме на половин пряка зад него и го настигахме. Трябва да е намерил някаква дупка.

— Или да е отлетял — добави Добс. — Да са му пораснали шибани криле и да е полетял над покривите.

— А кофите за боклук?

— Проверихме ги.

Ейбърс донесе кафе за момчетата и ме изгледа остро, сякаш ме питаше дали и това не е от нещата, за които не мога да говоря.

— Успяхте ли да го огледате? — попитах.

Сайлъс се изчерви.

— Не успяхме да го доближим достатъчно.

Поех дълбоко дъх и се опитах да се успокоя. Бяха се издънили. Тотално. В основата на черепа ми запулсира тъпа болка. Какви ги мислеше Рена? Как бе могъл да прати двама новобранци да ловят първата ни потенциална следа? Трябваше сам да се заема с опашката. Покрай крака сигурно нямаше да мога да го спипам, но поне щях да успея да го разгледам добре. А тези новаци само бяха оплескали нещата — бяха си показали картите, а в замяна не бяха получили нищо.

Изгледах изпитателно Сайлъс.

— Той как реагира, когато ви видя да приближавате? Плю ли си на петите?

— И още как — изсумтя Добс. — Моментално подви опашката и дим да го няма. Иначе щеше да стане храна на кучетата.

Сайлъс си позволи да изрази известно несъгласие с партньора си.

— Не, не беше точно така. Реагира на появата ни, но плавно, спокойно. По-скоро тръгна внимателно и ни поведе по Октавия.

— Повел ви е? — повторих аз.

— Ами, почти така изглеждаше.

— В уличката без изход?

— Да.

Двамата със Сайлъс се спогледахме.

Добс се изкашля и попита:

— Какво?

Сайлъс помълча, за да състави отговора си.

— Може би е искал да го последваме в уличката.

— Е, това вече е малоумна идея. Защо да го прави?

— Най-добрият път за бягство е онзи, по който преследвачите ти не могат да продължат — казах аз.

Добс присви очи към мен.

— Искате да кажете, че е проучил предварително района, а после е изпълзял по стената, така ли?

— Да, нещо такова.

Сайлъс кимна и леко тревожният му поглед се зарея някъде към дъното на магазина.

— Господин Броуди, не знам кой е този тип, но мога да ви кажа едно — определено има хубав набор от номера.

По-късно щях да си дам сметка, че въпреки издъненото преследване замисленият русоляв новобранец беше първият, който беше усетил безпрецедентната заплаха, срещу която бяхме изправени.