Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (7)

Седем

Не издържаше да гледа плачещи жени. Но, от друга страна, не издържаше и тези, които не плачат.

В леденостудената стая с плътно пуснати завеси пръв отвори очи Тарък. Погледна момичето, което спеше до него. Лицето на Айсел беше гладко и безизразно като паметник. Миглите й не мигаха, нито един мускул не трепваше. Сякаш беше мъртва. Тарък усети някакво притеснение: Какво щеше да стане сега? Много добре знаеше, че след като се любят за пръв път, жените реагират странно. Те не искаха да се измъкнат веднага и да загърбят нощта и станалото като мъжете.

Помисли с безпокойство, че когато тя се събуди, първо ще се разциври, ще изпадне в нервна криза, а после ще обвини него.

Измъкна се бавно от леглото. Стаята беше толкова студена, че голият му задник веднага се вледени.

Намери чорапите си на пода и бързо ги обу. Пикочният му мехур щеше да се пръсне, той излезе от стаята и се втурна към тоалетната.

Облекчи се, излезе и погледът му се заби в часовника на стената. Беше станало девет. Етхем отдавна трябваше да е тръгнал.

Добре. Ако ще става скандал, можеха да си крещят спокойно. Представи си Айсел, която ридае и нарежда: „Боже, какво ще стане с мен сега? Свършена съм!“. Целият настръхна.

Върна се в стаята тихо и затърси панталона си. Къде, по дяволите, беше захвърлил проклетото нещо? Точно в този момент забеляза очите на Айсел. Бяха широко отворени. Гледаше продължението на мъжа така, сякаш виждаше същество, дошло от космоса. Така се беше омагьосала, че дори не забеляза как Тарък се приближи и застана до нея.

И направи нещо много странно. Извади ръка изпод завивката, докосна члена на мъжа, стисна го лекичко, сякаш се здрависваше.

Тарък се засмя.

И ето в този момент Айсел дойде на себе си и заплака. Бързо отдръпна ръката си, скри я под завивката и се опита да погледне мъжа с невинно изражение.

— Какво? Много ли ти е симпатичен моят малкият?

— Защо не носиш гащи?

— Моят е много притеснителен, изнемогва в гащи.

Айсел се засмя шумно. Тарък седна на ръба на леглото и я погледна смаян.

— Загубих баса — каза с учудена усмивка.

— Какъв бас?

— Хванах се на бас със себе си, че когато се събудиш, ще се задавиш от плач.

Айсел го погледна, без да разбира нищо.

Тарък влезе под юргана, започнаха да се любят отново. По едно време Айсел промърмори: — Разбиваш ми душата. — После отново се засмя.

Тарък без причина почувства нещо, което приличаше на безпокойство.

Лежаха задъхани под завивката, която бяха дръпнали до носовете си.

— Добре дошла в един нов свят, красавице — каза Тарък с подигравателен глас.

Айсел не каза нищо.

— Не съжаляваш, нали, рожбо?

Айсел дълго гледа мъжа с неподвижните си очи.

— Не, не съжалявам — отговори. После попита: — Мислиш ли, че съм хубава?

Тарък леко се изсмя.

— Мили боже! Това ли ти е проблемът? Да, мисля, че си хубава.

— Беше казал, че носът ми е крив!

Тарък отново се изсмя.

— Харесвам го дори и крив, както и очите ти, които понякога са кривогледи!

Момичето погледна ядосано. Значи е забелязал и това.

— Облечи се и да идем да хапнем нещо.

— В такъв случай излез от стаята за малко!

— Защо? Да не би де се срамуваш да се облечеш пред мен?

Момичето поклати глава.

— Стига глупости, рожбо! Никога не бива да се срамуваме от тялото си. Хайде, излизай от леглото!

Айсел се изправи заедно с чаршафа. Взе от пода полата и ризата си. Опита се да избяга в един ъгъл. Тарък се протегна, бързо дръпна чаршафа, с който беше увито тялото й, взе го и го хвърли на леглото. Айсел се опитваше да прикрие с ръце гърдите и нещото между бедрата си. Тарък не й позволяваше, веднага разтваряше ръцете й. Накрая Айсел се предаде. Беше се разтреперила от студ.

Тарък я придърпа пред тясното и дълго огледало над леглото.

— Виж — каза — тези тела са наши. Не сме ли красиви? Какво ще кажеш?

Айсел погледна. Видя момиче с криви крака и кръгъл корем и смугъл млад мъж, по чието тяло нямаше и грам тлъстина. Прииска й се да се засмее. Бяха като Адам и Ева. Тарък сложи ръка на рамото й и отново застана пред огледалото. Сега бяха още по-смешни. Засмяха се с глас.

— Пусни ме, да се облечем вече. Ще замръзна — каза Айсел.

Тарък се метна на леглото и започна да я наблюдава. Този път Айсел не му обърна внимание, обличаше се, без да се опитва да скрие каквато и да е част от тялото си.

Излязоха навън, ръмеше лек дъждец и времето пак беше много студено. Тарък заключи вратата и внимателно сложи ключа върху вдлъбнатината на черчевето. Айсел стоеше до вратата и го наблюдаваше с прекомерна възхита. В този поглед Тарък видя нотки на дълбоко подчинение.

Това не му хареса. Хвана момичето за ръка и тръгнаха. Айсел беше прилепила тялото си плътно до неговото.

— Учудваш ме, Айсел — каза Тарък. — Изглеждаше толкова студена! Кой би казал, че… — Засмя се доволно. — Чуй ме, според мен с теб ще изкараме няколко много приятни седмици. Дори месец. По-точно, докато на мен ми омръзне. Ще се любим много. Това ще е добре и за теб. Сексът разкрасява жените. Какво ще кажеш? А, и още нещо, няма да изпаднеш в разни тъпи очаквания, само защото спим заедно, нали? Не приличаш на такова момиче.

Айсел спря насред улицата. Изглеждаше така, сякаш току-що се е събудила от сън, огледа се глупаво. Възхитата в погледа й се беше изпарила, на нейно място имаше съмнение.

— Какви очаквания? — попита с метален глас.

— Нали знаеш… Чувство за собственост, желание за връзка, такива неща.

— Може аз да се отегча преди теб. Откъде знаеш?

Тарък се засмя, сигурен в себе си.

— Това би било против природата. Никое момиче не може да се отегчи от мен.

Айсел се спря, знаеше, че трябва да направи нещо, но какво? Първо се отдалечи на няколко крачки, после се обърна и леко побутна гърдите на мъжа. Той се усмихна като баща, който гледа как палува малката му дъщеря.

Възрастен дърводелец беше излязъл пред дюкяна си и ги наблюдаваше. Като че ли се опитваше да разбере дали ще се наложи да се намеси.

Накрая Айсел остави Тарък там, където беше, и бързо се отдалечи.

Тарък я настигна веднага.

— Защо се разсърди? — попита весело.

— Пък и пита!

— Да, питам.

— Нали каза, че ще ме зарежеш, преди да е минал и месец!

— Да, хубавице, това е вярно. Възможно е да те изоставя и по-рано. До днес не съм могъл да издържа никоя жена повече от две седмици. Но теб може би ще издържа.

Айсел се закова. Погледна мъжа в очите. Странно, но в тях видя честност и това никак не я направи щастлива. Въздъхна.

— По-добре да не се виждаме пак.

— Така ли мислиш?

— Не мисля. Сигурна съм.

Изведнъж си изпусна нервите и се разплака.

— Най-сетне! — измърмори Тарък, доволен от себе си. Много нежно хвана брадичката на момичето и я повдигна. — Не плачи, рожбо! Не издържам да гледам плачещи жени. Но, от друга страна, не издържам и тези, които не плачат.

Извади чиста носна кърпа от джоба на сакото си, избърса влажните й очи, хвана я за ръка, придърпа я към себе си и тръгнаха заедно.

Когато стигнаха до Таксим, лекичко я целуна по устните и я погали по бузата.

— Върви си вече! — каза.

 

 

Айсел се прибра вкъщи почти на обяд. Звънна на звънеца, но никой не й отвори.

Беше разтревожена. За пръв път беше прекарала цяла нощ навън. И не знаеше как ще реагира леля й. А ако разбере и какво е направила… Тръсна рамене. Странно, но не съжаляваше, а и не се страхуваше много.

Извади ключа си и го пъхна в ключалката, завъртя два пъти, вратата се отвори. Затвори я и извика:

— Мюзейен! Вкъщи ли си?

Спря и се заслуша. Никой не отговори. Отиде и почука на вратата на спалнята. Пак нищо. Увисна на дръжката, но беше заключено. Усмихна се горчиво. Леля й винаги държеше тази врата заключена. Кой знае какво криеше в жалката си стая… Един куп фалшиви бижута, няколко любовни писма, останали от миналото, няколко снимки с любовниците си… Вероятно само толкова, нищо повече. И може би износен дневник с парфюмирани страници, изпълнени с избледнели писания.

Закачи палтото си на закачалката до входната врата и започна да се разхожда из къщата притеснено.

В този дом оставаше сама за трети път. Досега не беше проявявала интерес към къщата, дори тя беше я изплашила. Но сега, вероятно под влияние на особеното чувство за празнота в душата си, за първи път се заинтересува що за жена наистина е доведената й леля.

Беше виждала спалнята на Мюзейен само веднъж. Един от първите дни, когато дойде, лелята вкара момичето в стаята, за да му покаже дрехите си в гардероба. Когато отвори вратата на вградения гардероб, който заемаше една цяла стена, Айсел се потресе при вида на дузините тоалети, закачени на закачалки и покрити с найлони. Един куп бляскави дрехи, с болезнено крещящи цветове, розови, пурпурни, лилави, с пайети, мъниста. А на долния рафт куп обувки, повечето от които отдавна бяха излезли от мода. Всичките с остър ток и остра муцуна. Лачени, от змийска кожа… И чанти, една камара чанти. Шалчета, забрадки, колани, колиета с камъни, колкото гроздови зърна, всичките окачени на вътрешната страна на вратата на гардероба…

Мюзейен се беше изморила да показва всичко това на обърканото момиче и поемайки дълбоко въздух с удоволствие, бе погалила лекичко дрехите и чантите си с майчинска нежност.

Айсел стоеше пред бюфета в хола и наблюдаваше нещата в него. На най-горния рафт — множество чинии от син китайски порцелан, а между тях — седем стъклени слона, подредени по височина. Те и преди й бяха направили впечатление. Малки фигурки от стъкло, старателно боядисани чак до червените си покривала. Протегна се и взе в ръка най-малкия слон. Поиска й се да го хвърли на земята и да го счупи, само за да ядоса Мюзейен. Но не можа да го направи, защото й стана жал за малкото слонче. Сложи статуетката на мястото й.

Взе една снимка в сребърна рамка на възрастния й съпруг. Приближи я към лицето си. Разгледа внимателно този слаб, усмихнат и шикозно облечен старец. Каква ли връзка е изживял с младата си жена? Дали навремето е мислел, че някога тази млада жена ще има мазна и дебела кожа и ще се е превърнала в потресаваща вещица?

Когато гледаше нещата отблизо, Айсел виждаше насъбраната прах в шкафа. Изведнъж потрепери. Сякаш беше заключена в мазето на къща, пълна със зли духове. Искаше да избяга, да излезе навън, да си поеме въздух. Но въздух нямаше. Никъде нямаше въздух. Нито в родната й къща, нито тук, нито на улицата…

Болката между бедрата й я накара да се опомни. Трябваше да се изкъпе. Влезе в банята и провери топлата вода. Имаше малко. Съблече се с неохота. Изпра набързо гащите си под чешмата, сапуниса ги няколко пъти, изтърка ги и след това ги метна на въжето в банята. Махна си сутиена и влезе във ваната. Всичко хубаво и всичко лошо, което беше преживяла снощи, се стовари върху нея. Краката й вече не можеха да я държат, падна на колене и остана в банята така. Още отсега той й липсваше. Стисна зъби с всичка сила заради копнежа и гнева, които чувстваше… След това заговори с луда веселост: Само да знаеш, Мюзейен, какво направи снощи тази глупачка Айсел… Да ти разкажа ли? Искаш ли да чуеш?

Пусна водата докрай. Говореше на себе си в съпровода на течащата вода. Говореше, защото се боеше, че ако мълчи, ще се разкрещи с цяло гърло. Това, което преживя, беше повече, отколкото можеше да понесе.

Когато се зави в хавлията и излезе, се оказа лице в лице с Мюзейен. На главата й имаше демодирана шапка с малки платнени цветя, на врата й — вече доста овехтяла яка от визон.

Докато сваляше фуркетите, с които беше закрепила шапката, жената погледна момичета леко ядосана и гневна:

— Къде беше снощи? Не можа ли да се обадиш по телефона?

— Там, където останах, нямаше телефон. Виж… бях при една приятелка от училище.

— Повече не искам такива неща! Първо се връщаш късно, после изобщо не се прибираш… Ако баща ти разбере…

— Баща ми замина — каза Айсел с празен глас.

— Ще се върне! Да не е отишъл в ада, я?!

— Не, няма да се върне!

Айсел искаше да си отиде в стаята. Но жената беше препречила коридора с едрото си тяло и не се отдръпваше.

Изгледаха се враждебно. В миг Айсел се почувства победена, обърна се и влезе в хола, седна на едно от креслата с хавлията върху себе си. Извади цигара от пакета Ева, който беше на масата, и я запали.

Мюзейен се отправи към момичето заплашително.

— Ти полудя ли?

— Не.

— Сега и цигари ли си пропушила?

— Пуша от доста време. Не много, по четири-пет на ден.

Жената седна на стола срещу момичето и също запали цигара. Известно време оглеждаше както Айсел, така и стаята, сякаш се опитваше да разбере какво е станало. Изведнъж скочи на крака.

— Пипала си слоновете ми!

— Да, пипах ги — каза Айсел. — Малкото слонче много ми харесва, взех го в ръка и го погалих малко.

Жената не знаеше какво да каже. Обърна се, седна на мястото си и внимателно погледна момичето.

— Днес изглеждаш странно. Да не би…

— Гледах снимките на стария ти съпруг. Що за двойка бяхте?

Жената се изсмя. Болезнен и истеричен смях.

— Това пък как ти хрумна?

— Така. Просто ми е интересно. Той правеше ли те щастлива?

Жената погледна като отровена.

— Мъжете не правят жените щастливи, правят щастливи само себе си.

— Не беше ли щастлива с другите си любовници? По време на онова… На онова, де…

Жената погледна с гняв. Сякаш щеше да каже нещо лошо, но това, което видя в очите на Айсел, я спря. Яростта в очите й си отиде, на нейно място се появи дълбока болка.

— Какво разбират мъжете? Свършват си работата за две минути. После лягат по гръб и заспиват.

— Не всички са такива — каза Айсел, гласът й беше глух.

— Ти пък какво ли знаеш! Ти си още… — жената млъкна изведнъж, погледна Айсел със съмнение. — Направила си го, нали?

Айсел не отговори.

— Глупачка!

— Защо да съм глупачка?

— Защото си изгубила най-ценното си нещо!

Айсел загаси цигарата си. Погледна жената с празен поглед.

Мюзейен въздъхна притеснено.

— Чуй ме. Ще си намериш работа и ще работиш, дъще. Стоиш в нищото, затова се случват тези глупости. Добре, баща ти си замина, разстроена си… Проявявам разбиране, но докога ще продължава това? Време е да сложиш край на този безделнически живот. Разбираш ли ме?

Айсел не издаде и звук, продължаваше да гледа с празен поглед.

— Не чуваш ли какво ти говоря?

Айсел стана и отиде в стаята си, без да каже и дума.

Лицето на жената се напрегна, очите й се втренчиха в стенния часовник; изпуши три цигари една след друга и продължи да седи така.

* * *

— Наистина ли нямаше да ме потърсиш?

— Да. Така възнамерявах.

— И какво стана, че промени решението си?

— Какво стана, че промених решението си? Хм… По онова време бях малко самотен. Тоест ти нямаше нищо общо с това, че не се разделих с теб веднага. Можех да те разкарам след два дни или два месеца, за мен това не беше от голямо значение. Не исках да избързвам. На следващата вечер, когато отидох в „Избата“, ти и без това беше там. След като не можех да не ходя там и след като ти винаги щеше да си там?!! Мисля, че си казах: Карай да върви, пък докъдето стигнем. Пък и ми беше харесало да се чукам с теб.

— Благодаря, много си мил. — Лицето на жената беше опънато от гняв. Когато проговори отново, гласът й трепереше. — Нервираш ме, знаеш ли? След всичко, което се случи, продължаваш да се хвалиш със себе си и с това, което си направил. Всъщност ти беше един клоун! Нищо повече от това!

Мъжът се изкикоти.

— Права си, рожбо. Аз наистина бях клоун. Клоунът на краля. Кралят беше Етхем. Беше толкова начетен, толкова сигурен в себе си, толкова съвършен, че исках винаги да съм до него. Бях отражение на неговите думи. Бях първият, който прилагаше теориите му, бях неговият клакьор. Бях неговият последовател. Бях умният, хитрият скоклив младеж, когото той взе в дома си, когото той сглоби.

— Но след това започна да се отвращаваш и от него. Тогава, когато в живота му влезе онази Фюсун. Когато се запозна с нея, Етхем изрита и двама ни от живота си, без да му мигне окото.

— Като всеки човек, който се е родил дребен буржоа, и Етхем един ден пожела да създаде щастливо семейно гнездо.

— Етхем и щастливият семеен живот! Можеш ли да си го представиш?

— Ожени се заради дете, знаеш го. Човекът наближаваше четирийсетте. Няма да се чука, докато пукне, или пък да се грижи за нас!

— Поддържам тезата си. Ако ти беше истински приятел, нямаше да те пренебрегне!

— Може би не е пренебрегнал мен!

— А кого?

— Теб. Ти не му се нравеше много.

— Харесваше ме!

— В началото, може би, но после — не.

— Защо мислиш така?

— Не си падаше по жени, които усложняваха живота му.

— Аз не съм жена, която усложнява живота!

— Ах! Сякаш си забравила онези дни, хубавице. Страстта ти ме беше превърнала в глупак. Всяка минута имаше кризи, през нощта плачеше, съмняваше се във всяко мое движение, ревнуваше ме до полуда. Не си ли спомняш?

— Помня, че плачех много, но не помня причината.