Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (6)

Шест

Душите ви са отходни ями, но твърдите, че сте невинни ангели. Причината за революционните ви убеждения е вашето раздуто его, за писането на стихове също, както и за философските ви спорове!

Етхем живееше на партера в стар четириетажен блок в квартал „Джихангир“ на една от улиците, която слизаше към Топхане. Тази улица по нищо не се различаваше от която и да е улица в някой анадолски град. С потъналите в прах разнебитени прагове, със сополивите деца, с неподдържаните и преждевременно остарели жени… От намиращата се наблизо дърводелската работилница не спираха да се чуват звуци от триони и чукове. А съседното кафене винаги беше пълно с младежи със свлечени рамене и стари мъже, изсъхнали и спечени като пръст.

Външната врата се отваряше към малък хол без антре. Нещото, което веднага правеше впечатление, беше огромната печка за дърва, поставена в средата на хола. Пердетата винаги бяха спуснати и вътре беше тъмно. Въздухът беше тежък, защото не се проветряваше достатъчно.

Две големи кресла, взети от дома на някакъв роднина, миндери по земята, направени в Капалъчаршъ, два стари килима, голяма маса, графики, окачени по стените, няколко театрални афиша… Това беше холът. Беше претъпкан с книги и списания, в ъглите, по стените, до креслата, върху и под дървената маса, която се ползваше за хранене. Сякаш това не стигаше, по пода имаше книги в различни по големина отворени кашони.

Кухнята представляваше малко помещение, отделено от хола с отворен плот. Етхем беше добър готвач и в къщата никога не липсваше вечеря. Обожаваше да си говори с хората, докато готви.

В този малък дом нямаше баня. Имаше само една малка и тъмна тоалетна. И един измислен душ. За да се къпе, Етхем ходеше два пъти в седмицата във вилата на родителите си в Есентепе.

 

 

От всяка гледна точка първата вечер на Айсел в този дом беше интересна.

В една леденостудена нощ тримата бяха се отделили от печката в „Избата“ и бяха дошли тук: Етхем, Айсел и Тарък.

Етхем извади наръч дърва от една ниша в стената, прикрита със завеса, и започна да пали огромната печка. Сложи смолисти разпалки върху дървата, най-отгоре скупчи намачкани вестници и запали с кибрит. Когато печката се разгоря шумно, той разтри длани и се усмихна щастливо.

Беше купил лефер от рибния пазар. Докато той чистеше и осоляваше рибата, Айсел направи салата и му помагаше с това-онова. „Изчисти магданоза, Айсел, нарежи два моркова, трябва ни и ситно нарязан лук…“ Всъщност човекът нямаше голяма нужда от помощник, защото в кухнята се справяше завидно добре. Не можеше да изчака, взимаше магданоза и лука от непохватните ръце на Айсел и бързо ги нарязваше. Ясно беше, че имаше нужда само от публика. Защото умираше да говори и да прави шоу.

Айсел гледаше към хола, наблюдаваше Тарък. Не знаеше защо тази нощ се замота с Етхем и дойде в дома му. Чувстваше смътно вълнение и някакво безпокойство.

Тарък се бе излегнал спокойно в едно кресло, показвайки, че не се чувства чужд в този дом, и разлистваше книга. Изглеждаше, че не се интересува от Айсел.

Етхем приготвяше скарата и говореше.

— Готвенето е прецизна работа, красавице. Знаеш ли коя е най-голямата тайна? Продуктите трябва да са много пресни. Например рибата… Убийство е да я препичаш. Най-много петнайсет минути, това е достатъчно. Да кажем, че готвиш зеленчуци… Ако пльоснеш разводнено ядене на огъня, нищо няма да се получи. Храната иска отношение, иска старание. Същото като да правиш любов. Ти любила ли си се преди?

— Моля? — по лицето на Айсел се изписа учудване.

— Попитах дали си правила любов. Виждам как гледаш Тарък и…

Айсел почервеня като рак.

— Не го гледам — промърмори.

Етхем се изсмя подигравателно. Поръси с малко бяло вино осолените и нарязани лефери и ги нареди върху скарата. След малко вътре се разнесе непоносима миризма.

— Тази вечер тук ще мирише лошо — каза той. — Ако беше лято, щях да изпека рибата пред вратата.

Айсел се замисли какво ли е да печеш риба пред вратата. Обзе я паника, която се появи незнайно откъде. Сякаш дните й минават напразно, сякаш животът й се изплъзва от ръцете… В нейния свят нямаше риби, които се пекат пред прага. Вратите нямаха дори прагове, никога не ги е имало. Докато беше заедно с баща си, домашната помощничка влизаше в кухнята два пъти в седмицата, готвеше някакви безвкусни постни яденета и след това ги прибираше в хладилника. Няколко дни ядяха едни и същи неща.

Етхем като че ли разбра за какво си мисли момичето.

— Не обръщай внимание, мила. Още си много млада. Когато е млад, човек нищо не разбира. Оценяваме живота, когато остареем. А ако си започнала да чувстваш, че нещо ти липсва, значи си на прав път. Това показва, че си пораснала.

Докато хапваха вечерята от печен лефер и пилаф със зеленчуци, стаята се изпълни с мелодия на китара на Ал ди Меола^[1]. Признателното и щастливо изражение по лицето на Тарък привлече вниманието на Айсел. Хранеше се бавно, с ритуално спокойствие. Сдъвкваше всяка хапка, наслаждаваше й се, изпитваше удоволствие… А виното пиеше по малко, на много малки глътки. Сякаш беше благодарен за всяка една.

След вечерята и двамата се разприказваха. Каквато и тема да подхванеха, накрая все стигаха до едно и също място.

— Революцията е химера, синко. На младини кръвта на човек ври, вижда деформациите в обществените структури, забелязва кражбите, въобразява си, че може да ги поправи. А всъщност нищо не е такова, каквото изглежда. Зад тези работи има много тъмни сили. Виж как насъскаха младежите едни срещу други… През шейсетте години ха да стане нещо прекрасно, и веднага им отрязаха пътя. Толкова много убийства… Нито едно не беше случайно. Суперсилата Америка анализира грешките си в онези години много добре и никога повече няма да ги повтори. С тънките си сметки обърква целия свят. Нали ти казвам, революционната институция вече е рухнала. Светът премина в ръцете на други сили. Оттук насетне единствената революция е тази, която човек прави в себе си. Може би чак след това, благодарение на хората, чиито личностни революции се увенчаят с успех, ще може да се премине към един справедлив обществен живот.

— Напълно си прав, Етхем. Без индивидуална революция нищо не може да стане. Всички, които се развяват наоколо и казват, че са революционери, са догматици. И преди бяха изперкали, и все още са такива. Говореха гръмко, хвърлеха ли се в огъня, и пепел не оставяха. После ги видяхме всичките. Щом се промениха условията, се разпръснаха като песъчинки, размиха се. Играеха си на революционери така, както децата си играят на каубои. Жалко за тези, които осакатиха в затворите, и за умрелите! Толкова мъка отиде напразно!

Гневът и разочарованието в гласа на Тарък звучаха малко преувеличени.

— Потисната сексуалност! — извика Етхем. — В изостаналите страни младежите са подложени на сексуален тормоз. По този начин се появява опасна енергия. В много изостаналите държави слагат оръжие в ръцете на тези деца и ги карат да воюват едни с други. А в държавите, които не са толкова назадничави, колкото африканските, енергията се канализира във футболни мачове и прочее, за да се потисне напрежението. А енергията, която излъчват тези, които правят любов, е съвсем различна.

— Значи, казваш, не правете война, а любов!

По лицето на Етхем се разля широка усмивка.

— Точно така! Общество, което не може да изживее свободата на секса, никога няма да бъде свободно в истинския смисъл на думата. Вилхелм Райх^[2] го разбра и направи своите експерименти. Всичко, което каза, беше истина. Затова го затвориха в лудница и го наблюдаваха как полудява и умира. Защото има една неоспорима истина: Когато сексуалността се изживее с цялата й непринуденост, на земята няма да има нито войни, нито някакви други лайна! Днес се връщаме към щастливия живот на древните племена, който наричаме „примитивен“. Ето защо правенето на секс се приема за нещо опасно. Ето защо религиите считат секса и хедонизма за грях. Не можеш да контролираш човек, който знае как да си доставя удоволствие, не можеш да го управляваш, не можеш да го излъжеш. Затова затвориха Райх в лудница. Защото идеите му бяха много опасни. Решиха, че теориите му са по-опасни дори от комунизма.

Впери поглед първо в Айсел, а после и в Тарък.

— Свободният секс трябва да се пропагандира, деца. Нужно е да се говори за него, да се спори, да се изживява. Това е единственият начин да се освободим от тази изостаналост, от средновековния манталитет.

Тарък се засмя с причудливо изражение.

— Трябва да се говори за секс и той да се изживява. Особено да се изживява! — каза и вдигна чашата си особено. Очите му блестяха ненормално, като звезди.

В този момент на вратата се позвъни. Бяха дошли Рашид, Тайфун, Нил, Ханъмели Мемед, Симтен и още някои. Трепереха на прага. Етхем ги покани вътре, като се смееше весело.

Известно време всичко вървеше добре. Рашид беше седнал по турски и дрънкаше на китарата си, свиреше латиноамерикански мелодии. Всеки се беше изтегнал в някой ъгъл. Във въздуха витаеше спокойствие и безгрижие.

Само Тарък се държеше неестествено. Може би се ядосваше, че разговорът му с Етхем остана недовършен. А може би беше пиян. Първо се изгаври с Рашид, който запя „We shall overcome“^[3]. След това се заяде с Тайфун. След това седна до Симтен и се заигра с нея. В началото тя не спираше да се кикоти, но когато Тарък хвана дланта й и я притисна към половия си орган, смехът й секна, веднага отдръпна ръката си. С равнодушна усмивка на лице Тарък отново хвана ръката на момичето и пак я притисна там. Момичето този път май се ядоса и му каза нещо тихичко.

— Ако пипаш моя, честта ти няма да пострада, спокойно! — каза Тарък на висок глас. Очите му светеха от гняв.

Симтен стана от мястото си, седна на отсрещното кресло и се намръщи.

— Я остави момичето на мира! Щом не иска, защо я принуждаваш? — изръмжа Рашид.

— Какво ти пука! Запази овехтелите мисли за себе си! Какво, може би ти искаш да отведеш момичето и понеже не ти стиска, се правиш на рицар!

Рашид скочи на крака.

— Виж, приятел… Дръж се възпитано! Какъв ти е проблемът? Само за онази си работа мислиш, бе! На тази земя има войни, има глад! Това, което преживяхме…

— Знам по-добре от теб какво преживяхме. Освен това не съм ти никакъв приятел. — Той обиколи с поглед стаята. Всички го гледаха враждебно. — Не съм приятел на никого от вас! Всички сте глупаци! — изкрещя изведнъж. — Малките човечета на Райх! Всъщност мислите само за чукане, но се правите, че тичате след нещо съвсем различно, нещо много важно, нещо много свято! Душите ви са отходни ями, но твърдите, че сте невинни ангели. Причината за революционните ви убеждения е вашето раздуто его, за писането на стихове също, както и за философските ви спорове!

Мемед извика ядосано:

— Ей, ти защо омаловажаваш всички ценности? Хвърляш лайна по всичко, нихилист такъв!

Тарък дори не му обърна внимание. Продължи отровната си реч:

— Идвате в „Избата“ всяка вечер, палите цигари и кръстосвате крака, после спорите за Лакан^[4], Фройд и Ницше. Глупави хора! А всъщност нямате представа какво се случва под носа ви! Не знаете нищо за улиците! Както ви е ясно, вместо да сте от левицата, предпочитате да се наливате и да се напивате, а после да четете стихове!

Рашид впери кървясалите си очи в Тарък и проговори с леден глас:

— Ах, ти… Ти един ден ще се самоубиеш, приятел! Това е краят за такъв като теб! — огъна показалеца си като пистолет и го опря в главата му. — Ето така ще дръпнеш спусъка! Ще си пръснеш мозъка с един куршум!

Тарък се олюля, сякаш му бяха ударили плесница, неподвижните му очи останаха втренчени в Рашид. След това се окопити и тръсна рамене:

— Може и да си прав — промърмори с каменно лице и се отправи към вратата. Взе си пардесюто от закачалката и излезе.

Етхем ядосано заговори на Рашид:

— Абе, това ли трябваше да направиш? Защо наговори на човека тези глупости? Защо щял да се самоубива?

— Е, батко Етхем, не виждаш ли как ни дразни?

— Това не знам! Всички говорите глупости! Що за свадлива младеж сте, бе! И две минути не можете да стоите спокойно!

Вече никой нямаше настроение, по един по двама напуснаха апартамента. Дори радостта на Етхем се беше изпарила, отпиваше от виното си натъжен.

Накрая остана само Айсел. Момичето беше объркано, не можеше да повярва, че вечерта, която започна толкова хубаво, завърши ужасно.

— И аз ще си тръгвам — промърмори.

— Можеш да останеш тук — отвърна Етхем. — Вътре има малка стая. Стана полунощ, ще ти е трудно да се прибереш в този час.

— Ами, всъщност много ще се радвам. И без това тази нощ не ми се прибира у дома.

— Ако искаш да се обадиш по телефона, имам един съсед на горния етаж, може да го помолим.

Айсел размисли над това предложение, после каза:

— Остави, няма нужда.

— Искаш ли още едно вино?

— Искам.

Етхем напълни чашата й.

— Всъщност всички са добри деца, но много ги притискат. Не могат да го преодолеят. Много им е трудно. Защото живеем в много изостанало общество. Но аз все пак имам надежди.

Сякаш не говореше на Айсел, а обясняваше на самия себе си.

Айсел мълчеше. Вътре в нея нарастваше странно чувство, мислеше си колко малко всъщност познаваше тези хора. От толкова време се събираха в „Избата“ всяка вечер, излизаха заедно, но кои бяха те наистина? Защо например, Тарък се впечатли толкова много от глупавите думи на Рашид?

— Тарък е много особен — измърмори тя. — Като че ли е враг на всички.

— В миналото на това момче са се случили много гадости. Но според мен най-накрая ще успее да се спаси, защото е умен мъж. Какво, да не би да се интересуваш от него?

— Не, моля те! — Лицето й се изчерви — Само… Странен е. Разхожда се с тънко палто в този студ. Не замръзва ли? Не носи и боти.

Етхем я погледна с лека почуда. Сякаш това бяха неща, за които не беше мислил преди.

В този момент се позвъни на вратата. Етхем отиде да отвори, беше Тарък.

— Какво, върна ли се?

— Поразходих се малко, задникът ми замръзна, ей! Времето било много студено — говореше той, докато сваляше палтото си. Лицето и ръцете му бяха посинели. Спря учуден, когато видя, че Айсел е все още там.

Усмихваше се на себе си, докато грееше ръце на печката. След като се стопли малко, дойде и седна до момичето. Сипа си вино и вдигна чашата си към Айсел.

— Пия за теб, Айсел!

Тя припряно избегна погледа му.

Този път протегна чаша към Етхем.

— Ей, какъв мъж си! — каза Етхем. — Този, който се заяжда, си ти!

— Всички да вървят в ада! Да не ходят в рая, за да не намърсят и него!

За миг Етхем огледа Тарък строго. Сякаш щеше да каже нещо, но се отказа и сви рамене. Вместо това намигна към Айсел.

— Ти остави другите… Това момиче те гледа лошо, синко.

Айсел извика ядосано:

— Аз не го гледам!

— Да — каза Тарък и се захили подигравателно. — Тя не ме гледа. Два пъти й предложих да си легнем, и двата пъти ми отказа.

— Ах, ти, мръсник! Да беше поднесъл първо букет на момичето! Мислиш само за чукане!

Айсел не разбра дали говорят сериозно, или се шегуват. Нервно се размърда на мястото си.

— Шегуваме се — каза Етхем със сериозен глас.

Тарък си пое дълбоко въздух.

— Искам да си отида от тази страна. Да се отдалеча от тези сковани хора. Искам да съм щастлив, да живея интелигентно.

— И къде ще отидеш, синко?

— В някоя от страните, за които винаги говориш. В Италия, във Франция…

— Да, да! Те са разтворили обятия и теб чакат!

— Ще намеря някакъв начин.

Етхем се засмя и вдигна чаша.

— Да пием за красотата на европейските момичета!

— Да, ето за това може да се пие!

— Навремето имах гадже на име Натали. Ох, леле! Готвех й хубави манджи, а след това се любехме, всяка вечер. Жената беше като котка. Половият й орган беше покрит с червени косми, когато се любехме, се отваряше като роза. Каква жена беше! Ооо… Сетя ли се за нея, моят малкият все още се издига във въздуха.

Айсел се изчерви. Беше се ядосала. Говореха, сякаш нея я нямаше там.

— Внимание, между нас има малко пиленце — каза Тарък саркастично.

— Аз не съм малко пиленце — отговори Айсел.

Тарък се засмя изкуствено.

— Ще видим — промърмори между зъби.

Етхем стана, смеейки се, протегна се, кокалите му изпукаха.

— Аз отивам да спя, деца. Утре сутрин имам урок в осем. И не се карайте, чухте ли!

Стана и хвърли няколко дърва в печката.

— Преди да си легнеш, да й затвориш вратичката — каза той на Тарък. След това добави: — Тази нощ ще спиш на креслото, защото Айсел ще спи в малката стая. Или легнете и двамата в нея, ха, ха!

Когато останаха сами, настъпи странна тишина. Айсел не отместваше поглед от чашата в ръцете си, не можеше да погледне мъжа.

— Какво ще кажеш?

— Не започвай пак! — отвърна тя. Опитваше се да изглежда гневна, но вътре в нея се беше разгорял огън.

— Значи все още се инатиш? Да не би да си ми ядосана?

— Защо да съм ти ядосана?

Тарък се засмя подигравателно, но не каза нищо.

— Не мога да се занимавам с тези глупости. Отивам да спя — каза Айсел и стана. Докато минаваше покрай Тарък, той рязко протегна ръка и докосна нейната. С този контакт времето сякаш спря, погледнаха се, после се прегърнаха почти едновременно. Когато устните им се сляха, Айсел почувства как тялото й се разделя на две от остър меч. Изпита толкова голямо удоволствие, че я облада огромен ужас, помисли, че ще умре, бутна мъжа и го отдалечи от себе си. Помисли, че Тарък ще се заинати и ще настоява, но грешеше. Той оправи шалчето си и се отправи към малката стая с мрачна усмивка. Преди да влезе вътре, погледна момичето…

— Ако искаш, ела с мен.

След това влезе и затвори плътно вратата. Айсел промърмори ядосано след него:

— Нали аз щях да спя в тази стая! Не ти!

Тарък се хвърли на леглото, без да пали лампата. Зачака. Айсел щеше да дойде. Беше абсолютно сигурен в това.

Известно време тя остана в хола безмълвна. Чувстваше се като глупачка. Стана и отиде до печката, открехна капака и провери огъня, взе машата и го разрови. Топлината, която се разнасяше от печката, сгря лицето й. Какво да направи? Много се страхуваше, но, от друга страна… Спря и се вслуша в тишината. И сякаш взела решение, се отправи към стаята, отвори вратата и влезе.

Беше тъмно. Но веднага след като момичето влезе, светна една нощна лампа. Тарък се беше излегнал на двойното легло. Подвитата му ръка беше под главата. Беше облечен.

Айсел тръгна към него и остана до леглото няколко секунди. Не знаеше какво да прави. Тъкмо щеше да се откаже и да се върне, когато Тарък се протегна и хвана ръката й. Подръпна я леко и я сложи да седне на леглото.

— Довери ми се — прошепна в ухото й. — Много ще се забавляваме.

Наведе се и целуна устните й, погали я по лицето. След това си съблече пуловера. Изправи се, свали си панталоните и ги захвърли в един ъгъл. Не носеше бельо. Изправи се пред леглото и огледа момичето с особено изражение.

Айсел го погледна за миг, след това извърна глава. Беше се изчервила до уши.

— Твой ред е, рожбо.

— Първо загаси лампата.

— Ако я загася, няма да виждаме нищо.

— И без това не искам да виждам.

— Глупости! Трябва да виждаш всичко.

Дръпна и изправи момичето, прегърна го. Тялото му беше топло.

— Страхуваш ли се? — попита с прекалена нежност.

Айсел поклати глава.

— Да — прошепна.

— Не се бой. Тази работа я знам добре. Ще науча и теб. Стига само да не се противиш.

След това телата им затанцуваха странен танц. Айсел не се възпротиви за нищо, направи всичко, което Тарък каза. Не след дълго започна сама да намира пътя си. Любенето стана нещо като да си поемеш въздух, да ходиш, като нещо, което се учиш да правиш от само себе си. От един момент нататък загуби чувство за реалността. Сякаш беше скитащо листо, реещо се в небесата. Не можеше да различи дали са в леглото, или летят във въздуха. Тялото й се отпускаше като захар във вода, топеше се. В един миг помисли, че се намира в друго измерение.

— Какво ми правиш… Какво се случва — изстена тя. Мъжът издаде някакъв звук, все едно се хилеше.

* * *

— Исках единствено да ти дам добър урок. Да покажа всичките си умения, да те подлудя. На сутринта щях да те зарежа и да си тръгна и никога повече нямаше да те погледна.

— Защо беше толкова жесток?

— Защото се бях отвратил от теб и глупостта ти! Защото бях ядосан на всички ви! Вие ме подценявахте. Дори и Етхем! А аз слушах всяка негова дума с внимание и се опитвах да го разбера! Но той не ме слушаше много. Да, от него научих много, приемам. Но ако искаше, и той можеше да научи нещичко от мен. Не пожела. Защото мислеше, че знае всичко. Но не познаваше болката и отчуждението. Не познаваше бедността и мизерията. Вместо да живее във вилата на родителите си, беше избрал бохемството. Когато му омръзнеше, щеше да си тръгне от онази съборетина. А аз не можех да си тръгна, ако не използвах ума си, щях да остана в помията завинаги.

— Боже, ти все още си гневен!

Заради тези думи мъжът погледна жената пренебрежително.

— Познаваш ли болката да си единственият начетен сред стадо невежи, рожбо? Откакто се помня, се опитвам да се образовам и да надскоча себе си. Прочетох всяка книга, която смятах за важна, слушах всички, веднага прихващах добрите идеи, запазвах ги за себе си. И винаги съм предпочитал да използвам ума си. Разбрах го. Това е нещо, което повечето от вас никога не направихте. Повечето от вас не мислите! Заучавате наизуст готови калъпи. И не сте си изживели съдбата, защото сте закостенели. Живеете на тази земя как да е, без да правите и грам компромис, без да се огъвате! А да бъдеш гъвкав е първото условие, за да можеш да научиш някои неща. Накрая стигнах до момента, в който видях, че съм решил всички уравнения в този свят! Открил съм причините за войните, кланетата, експлоатацията, богатството, бедността, в главата ми всичко си беше на мястото! Най-важното, бях си обяснил собствените си преживявания! Бях разшифровал кодовете на своята среда! И трагедията започна ето тогава. Да знаеш, но да не можеш да направиш нищо! Да си осъден да бъдеш наблюдател! Средата, в която живея, е пълна с абсолютни невежи, с мръсници. В душите им няма нищо друго, освен гняв и ненавист. Дори старите приятели, с които живях не знам колко години, за да стана революционер, бяха стадо глупаци. Подложени на изтезания, всички пропяха като славейчета, ако знаеха едно, казваха пет. Заради техния кретенизъм се опитвах да се измъкна от обвинения за убийство и въоръжен обир. Можех да лежа до живот за престъпления, които не съм извършил. Ако съм свободен, съм длъжник единствено на собствения си интелект!

Почука с показалец на главата си.

— И на актьорските си умения — каза жената полугласно.

— И това е част от интелекта ми!

— Да лъжеш хората е било част от интелекта ти?

— Да лъжа хората, ха! Ако те изгарят да бъдат измамени за нещо, аз какво да направя? Когато отивах при тях такъв, какъвто съм, те ме прогонваха, подиграваха ми се! Навсякъде ме питаха за дипломи, какви чужди езици знам, къде съм учил, какви курсове съм посещавал. Питаха кой е баща ми, колко печели. Но никой не попита какви са ми идеите, какво мисля, какво знам! В същото време с информираността си можех да сложа в джоба си онова стадо ахмаци, което всяка вечер идваше и празнословеше в „Избата“!

— Ти се беше отрекъл от правилата на обществото и от всички институции, а после искаше те да те уважават.

— Разбира се, че исках! Защото заслужавах уважение за успехите си!

Заби гневния си поглед в жената.

— Жалко, че винаги бях хокан! — каза ядосано. След това за миг изглеждаше доволен. — От друга страна, постоянните упреци развиват интелекта. Човек се научава да се гъне като червей, да се гърчи, да се пригажда към терена. И аз се научих. Една сутрин се събудих и усетих, че съм се трансформирал напълно като героя на Кафка. Но не в хлебарка, а в ангел. Известно време живях на тази земя като ангел. После и това ми омръзна, този път станах другар на дявола.

— Какво почувства, когато се люби с мен? — прекъсна го жената.

— Какво очакваш да ти кажа, рожбо?

— Не знам. Тичаше след мен и накрая получи, каквото искаше. Чувстваше ли се като победител?

— Виж, хубавице… По онова време чувствата ми към жените бяха особени. От една страна, ги обичах, но от друга, се опитвах да стоя далеч от тях. Имаше едно момиче…

За миг се поколеба дали да продължи.

— Кое момиче?

— Познавах го преди теб. Онова лято прекарах известно време на пристанището Суадие. Един стар приятел работеше в тамошното кафене. Имаше и лодка, привечер ходехме за риба. Нощем се приютявахме в рибарското селище. Момичето идваше на пристанището с приятелите си. Бяха доста шумни, вдигаха врява. Отвращаваха ме, но, от друга страна, мечтаех да съм безгрижен непукист като тях. Бях съвсем объркан. Не знам защо, но една вечер бях много тъжен, отидох, купих си четири-пет шишета бира, седнах пред рибарското убежище и започнах да пия. Момичето сякаш си търсеше повод да дойде при мен. Беше русо, слабичко, с хубаво лице. Заговори ме. Беше любопитно да разбере кой съм. Направих се на загадъчен и мълчах. Аз мълчах, а момичето не спираше да говори. Разказваше ми нещо, но аз не я слушах внимателно. Предпочитах да гледам лицето й, вместо да слушам. След това сякаш изпитах нещо като щастие. Слънцето залязваше, хоризонтът беше кървавочервен, пиех ледена бира и до мен имаше красиво момиче. Прииска ми се да го целуна. Протегнах се и го придърпах към себе си. Изненада се, но не избяга. Целунахме се дълго. Като че ли на този свят нямах никаква друга работа, като че ли единствената ми грижа беше да я целуна, усърдно, грижовно, целувах я с цялото си сърце. Тя усети това. Знаех какво означава погледът в очите й. Беше готова да ми се отдаде. Направих се, че не забелязвам. Казах й нещо романтично по повод залязващото слънце и птиците. Когато се разделяхме, тя каза на следващия ден да се срещнем на същото място и в същия час. Срещнахме се. Този път беше облечена в мъничка рокля с презрамки. Остана при мен през цялата нощ. Гушеше се като коте, но беше много мълчалива, сякаш преценяваше нещо. Попитах я дали няма да се тревожат за нея. Не, отвърна, след това каза, че ме иска, беше задъхана. Минахме зад сградата. Сложих я да легне на земята, върху пръстта. Беше много, много хубава. Не можах да издържа, повдигнах роклята й и я обладах. Разсърди се, но вече беше станала жена. Не спираше да стене под мен, примираше от удоволствие. След известно време се върнахме при лодката. Гледахме звездите. Разделихме си последната бира и тя пак попита кой съм. Никой, отвърнах. Сложи глава на рамото ми и не зададе повече въпроси. За пръв път изпитах някакво чувство, наподобяващо жал. На следващата вечер ме чакаше отново. Този път се отдалечихме с една лодка, любихме се насред морето. След седмица ми каза, че иска да ме запознае със семейството си. Не пожелах да отида, но тя много настоя. Живееха в една вила с двор на крайбрежието. Къща, която нямаше да видя дори в сънищата си. Родителите й бяха учудващо млади и много любезни. Мъжът започна да ме разпитва. Нямах голямо желание да отговарям на въпросите му, но когато той каза: „Дъщеря ми много те харесва, младежо“, нещата се промениха. Стана ми интересно какво е разказала на баща си. Дали му е казала, че сме се любили? За миг ми се прииска да споделя истината. „Аз съм без работа и без пукната пара, но ако ме приемете като заврян зет, ще направя дъщеря ви много щастлива. Ще я чукам всяка нощ, а в замяна на това вие ще ми намерите работа във фабриката или магазина си или където решите да ме ангажирате. Някаква директорска служба например…“ За малко да кажа всичко това, но погледът на момичето ме спря. Сякаш беше разбрало. Гледаше ме умолително. „Архитект съм — казах на човека. — Офисът ми е в «Шишли». Къщата ни е в «Нишанташъ». Баща ми е лекар, майка ми аптекарка.“ Мъжът и жената не си намираха място от радост. Ето един подходящ кандидат за дъщеря им! Хубав, богат и се чука добре! Когато си тръгнах оттам, душата ми плачеше. Момичето повървя с мен. Летеше от щастие, глупачето! Кажи на вашите да ни дойдат на гости, каза. Поклатих глава. Утре на същото място, нали? Да, отговорих. Наистина си архитект, нали, попита момичето. Не, не, излъгах, всъщност съм инженер. Засмяхме се. После се целунахме и се сбогувахме. Върнах се на пристанището, събрах си нещата и си тръгнах оттам. Взех решение на кораба, повече нямаше да я потърся. Но в края на лятото не издържах, върнах се. Вървях по брега и изведнъж я видях. Разхождала се всяка вечер около рибарското селище и ме чакала. Когато ме видя, извика: „Обичам те!“. Прегърна ме силно, изглеждаше като побъркана. Хвана ме за ръка и ме отведе у тях. Къщата беше празна. Качихме се в стаята й и хубавичко се изчукахме. След това тя впери поглед в мен и без да увърта, попита: „Кой си ти?“. Този път казах истината. „Безработен съм, нямам пукната пара. Баща ми е продавач, майка ми е домакиня. На всичкото отгоре ходи забулена с черен чаршаф по улиците. Знаеш ли къде е Сулукале? Там имаме една полусрутена къща. Лицето й е двайсет крачки.“ Изплъзна се от ръката ми, сякаш я беше ухапала змия. Обличаше се и се опитваше да се усмихва: „Лъжеш, нали?“. Не лъжа, казах, такава е истината. Ако видиш къде живея, ще ти се обърне стомахът, ще повърнеш. Дори вашето дворно куче няма да остане там. Разплака се. Хлипаше, защото съм я бил излъгал. Не съм те лъгал, казах, не съм те насилвал за нищо, ти пожела да спиш с мен… Плесницата й изплющя върху лицето ми. Този път попитах: „Не беше ли щастлива с мен?“. Бях, отговори, и то много! „Тогава какво значение има, че съм беден? Ти и без това имаш пари, какво толкова, че аз нямам?“ Давеше се от рев. Какво ще стане с мен сега, крещеше. Ако искаш, ще се оженя за теб, отвърнах. Изсмя се като луда, докато плачеше. Да се омъжа за теб ли? За да ми се присмиват всички? Ще те прегърна, с теб мога да започна всичко отначало, казах, за теб мога да се променя изцяло! След това й разказах какво съм преживял едно по едно. Очите й бяха широко отворени. Помислих, че ще ме разбере, че дори ще ме утеши… А тя ме отблъсна решително. Лицето й беше опънато от омраза. Ти, уличен скитнико, върни се там, откъдето идваш, кого си мислиш, че ще излъжеш, изкрещя. Станах и се облякох, тръгнах си. Тя викаше след мен, че щяла да се самоубие, че пак съм щял да вляза в затвора, че ще изгния там.

— Е? Самоуби ли се?

— Не знам. Никога повече не се върнах там.

— Хубава история — каза жената. — Май си я обичал.

— Не в този смисъл. Но никога няма да я забравя, това е ясно.

— След нея ли реши да се сдружиш с дявола?

— Май да. Бях разбрал колко са подли, двулични и меркантилни хората. Аз винаги си бях същият, бях Тарък. Но тъй като не бях белязан с пари, никой не ме искаше. А кажех ли, че съм архитект или рекламен агент, се счупваха да ме ухажват. След като бях достатъчно интелигентен и начетен да убедя всеки, че имам такова образование, тогава какъв беше проблемът? Едно парче хартия ли? Някакъв шибан документ, наречен диплома ли?

— Но липсата на това парче хартия влияеше само на теб!

— Грешиш!

— Според мен е така. Помисли… Защо се мотаеше само в студентските кафенета и барчетата на интелектуалците?

— А къде другаде да ходя? По потъналите в прах и кал улици в моя квартал или в задимените му кафенета?

— Значи тези хартийки, които ти подценяваше, променяли хората!

— Не дипломите ги променят, глупачето ми! Парите закриват която и да е грозотия. Вместо безмозъчният ми баща да гние в праха на онези платове, за да ме направи почтен човек, да беше обрал някоя банка, така щеше да остави на децата си едно по-добро бъдеще. А, разбира се, трябва да се спрем на още нещо: Злината се легализира само тогава, когато е увенчана с успех. Тоест, ако беше обрал банка и беше влязъл в затвора, това нямаше да ни е от никаква полза. Но, естествено, има куп различни начини да се обере една банка. Не е нужно непременно да се изтъпаниш в нея с автоматична пушка!

— Защо никога не се замисли да работиш нещо почтено?

— Майната й на почтеността!

— Теб те погуби омразата. Така и не се научи да прощаваш. Нито на себе си, нито на другите! Изморяваш ме. Върви си вече!

— Когато пожелая, тогава ще си тръгна.

— Остани тогава! Но не говори повече!