Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (5)

Пет

Палячото не спираше да поклаща шапката си, на която бяха закачени звънци. Плачеше само нощем.

Бяха минали няколко седмици. Айсел вече всяка вечер следеше този интригуващ, но противен мъж.

Цялото му поведение е абсурдно и смущаващо. Заяжда се винаги и с всички, подиграва се, саркастичен е, разплаква ги. Държанието му намирисва на театралничене. Докато говори, размахва ръцете и краката си неестествено и ги движи грациозно, което е доста странно за един мъж. Когато слуша някого, накланя странно глава на една страна, сключва здраво пръстите си и заема особена поза.

Наистина, с изключение на Етхем никой не го харесва. Правят се, че не го виждат, а когато седне до тях, смръщват лицата си така, сякаш виждат хлебарка. А Тарък си е майстор да налива масло в огъня. Заяжда се с хората около себе си толкова брутално, че понякога Айсел се стряска. Сякаш Тарък е ранена птица, попаднала сред свои, и иска да бъде разкъсана от тях. Сякаш иска да се самоубие.

Една вечер се срещнаха пред гимназията „Галатасарай“. Айсел вървеше към Тунела^[1], а Тарък като че ли чакаше някого. Когато видя Айсел, лицето му се озари от удоволствие, което не можа да скрие. Трябваше да положи малко усилие, за да си надене онази подигравателна маска, която познаваме. После с пъргави крачки се запъти към момичето.

— Здравей, ледена кралице! — каза, като се поклони до земята. Все едно не са се срещнали на улицата, а на бал. Минаващите покрай тях се обръщаха и гледаха този странен мъж.

— Здравей — отвърна Айсел леко смутена.

— Накъде така, пиленце?

Айсел искаше да му каже нещо, с което да го матира, нещо умно, с което да го подразни, но от устата й излязоха само три къси и простички думи:

— Какво те интересува?

— Защо се държиш с мен толкова грубо?

— По грубост не мога да се меря с теб.

— Лъжеш се, рожбо! Аз съм най-учтивият мъж, който можеш да видиш около себе си.

— Мисля, че си малко прекалено учтив!

Тарък сякаш се вкисна. Но не се смути, протегна се и нежно хвана момичето за рамото.

— Да станем приятели, Айсел. Да идем да седнем някъде, разкажа ми за проблемите си, ще те изслушам. На този свят няма да намериш по-добър слушател от мен, повярвай ми!

— Нямам какво да разказвам — измърмори тя.

— Хайде, де! Стига си кокетничила!

Посочи към Чичек Пасажъ^[2].

— Знам една кръчма там. Хайде, ела с мен!

Пресякоха между жужащите коли и влязоха в пасажа. Цялата предна част на заведението гледаше към рибния пазар. Един висок, едър, с голямо чело и облечен в изгладен костюм мъж се наведе и ги поздрави. Подаде ръка и се здрависа и с двамата.

— Мадмоазел… Мосю… Моля, заповядайте.

— Как е Негово Превъзходителство?

— Мерси боку, мосю Тарък! Много се радвам да ви видя. Ръза, синко, погрижи се за гостите.

Отдалечи се на бегом, за да се здрависа с другите, които влизаха.

Айсел се засмя притеснено и прошепна на Тарък:

— Кой е този мъж?

— Наричат го Интелектуалеца Ирфан. В неговия свят всички мъже са мосю, а жените мадам или мадмоазел. Той самият е голям почитател на френската култура.

— Личи си.

Келнер с уморен поглед ги настани на една свободна маса за двама. След това извади от джоба си мръсно тефтерче и химикалка със счупен връх и зачака. Без да попита Айсел, Тарък поръча пържени картофи, салата хайдари, пържени миди и две бири. След като келнерът се отдалечи, Тарък се обърна към нея и каза:

— Ако искаш още нещо, да поръчаме.

Айсел поклати глава в смисъл „не“.

Не си говориха, докато чакаха да донесат храната. Айсел усещаше върху себе си странния, подигравателен, любопитен и малко мрачен поглед на Тарък, ядосваше се, че е приела поканата му, и искаше да си тръгне, но не можеше да помръдне от мястото си.

— Защо ме гледаш така?

— Просто така — отвърна Тарък.

Притеснена от напрежението на масата, Айсел извърна глава към прозореца и се загледа в хората, които пазаруваха от плод-зеленчука срещу заведението. Пълното тяло на продавача непрекъснато се накланяше към щайгите с пресни зеленчуци и искрящи плодове. Теглеше ги, взимаше пари, връщаше ресто, а в моментите, когато оставаше свободен, засукваше мазните си мустаци или проверяваше с ръка големината на корема си.

Изведнъж Тарък попита:

— Коя си ти, Айсел? — в гласа му имаше истинско любопитство.

Тя се обърна към него и повдигна рамене.

— Никоя. Всъщност ти кой си?

— Всъщност аз съм никой. Някакъв нещастник. Роден от нищото, копелето Тарък.

Айсел не можа да се въздържи и се засмя. Тарък също се засмя. Сякаш не на момичето, а на собствените си думи. Повдигна рамене, прокашля се така, все едно намекваше, че ще каже нещо важно.

— Ще ти кажа нещо, Айсел. Ще прозвучи като клише, но… От онази вечер мисля все за теб.

— Как така?

— Ооо, виж, по-добре да не говоря за тази част. Защото в главата ми се въртят много цветисти неща. Ако ги чуеш, ще ми стовариш някоя саксия. — Айсел усети, че се изчервява, ушите й бяха пламнали. А Тарък й се усмихваше с особено изражение. Продължи, без да й даде възможност да каже нещо: — Името Айсел изобщо не ти отива, знаеш ли?

Лицето на момичето помръкна, сякаш по него премина някаква сянка.

— Защо не ми отива?

— Не знам. Когато кажа Айсел, пред очите ми оживява глуповато махленско момиче с хубаво бяло лице и едри бедра. А ти… На теб повече би ти прилягал някой средновековен замък.

Като че ли щеше да каже още нещо, но замълча. Погледна момичето леко злобно:

— Носът ти е малко крив, знаеш ли?

Айсел беше изненадана. В такива моменти очите й леко се изкривяваха. Усети го и тревожно извърна поглед. Отново насочи интереса си към пълничкия продавач.

— Искам да целуна този твой крив нос.

Прииска й се да се разсърди на мъжа, но пак не успя.

— Знаеш ли стихотворението за Айсел?

— Аз не обичам стихове — отвърна тя.

— И аз не обичам, но това ми беше харесало: „Айсел, върви си, аз не съм за теб, лош съм, мрачен и малко грозен, Айсел, върви си, не те искам…“ стихотворението беше нещо такова. Но накрая завършва с „Айсел, обичам те“. Интересно. Все едно е написано за нас двамата.

Лицето на Айсел се сбръчка подигравателно.

— Голям романтик си бил!

Дойдоха бирите и мезетата. Ядоха и пиха безмълвно. Тарък лека-полека разприказва момичето с хитрите си въпроси. Насърчаваше го, като използваше правилните думи на правилното място. А? Хммм… Виж ти! Напълно си права! Точно така! Браво, момиче! Разбира се, че мислиш правилно!

В рамките на половин час беше научил най-важните истини за живота на Айсел. За майката, която не познаваше, за незаинтересования баща, за откачената леля, за една любов, завършила с неудовлетворение…

— Много ли обичаше онзи мъж?

Айсел поклати глава. Направи се, че изтрива носа си, за да скрие насълзените си очи.

С няколко уместни въпроса Тарък разгада тази връзка. Беше една обикновена, елементарна, депресираща любовна история. Погледна малкото лице на Айсел състрадателно. Прииска му се да й каже: „Рожбо, ако те изчукам хубавичко, всичките ти любовни терзания ще изчезнат на мига“. Представи си как ще реагира момичето, ако чуе това, не можа да се сдържи и се засмя. Когато момичето го попита защо се смее, отговори, че се е сетил за един анекдот и разказа глупав виц, който си спомни в момента.

В резултат на тези разговори и усмивки, макар и малко, Айсел се беше отърсила от напрежението и сега отпиваше от бирата си и наблюдавайте Тарък с любопитство. Незнайно защо, беше започнал да й става симпатичен. Да, облеклото и косата му бяха някак странни, но… Беше облечен в избелял пуловер с биета от сива кожа на яката и маншетите, който явно бе купен от скъп магазин, но вече беше твърде овехтял. А и ръкавите му бяха малко къси, сякаш го е взел назаем от някой. Ръцете и ноктите на Тарък бяха много чисти. Китките му, част от които се показваха, бяха тъмни и покрити с гъсти косми. Под пуловера се очертаваше стройното му мускулесто тяло. Лицето му беше гладко обръснато, но нямаше и следа от порязване.

— Свърши ли да ме изследваш, рожбо?

Айсел извърна поглед, извади една смачкана цигара от торбата си и я запали.

— Цигарите развалят секса — каза мъжът, облягайки се назад.

— Какво означава това?

— Означава, че ако пушиш, не можеш да правиш добър секс. Хем миришеш лошо, хем бързо се задъхваш. Аз затова не пуша. Когато опре до секс, искам винаги да съм във форма.

Изведнъж лицето на момичето помръкна.

— Защо ме гледаш така? Сърдиш ли се?

— Ти наистина си копеле! Преди малко преструваше ли се?

Тарък първо се наклони напред. Устните му бяха полуотворени, все едно се усмихваше, но изражението му беше строго.

— Сексът е най-важното нещо в този свят, хубавице. Ако не правим редовен секс, ще се разболеем. Направо ще откачим. Ти правила ли си любов преди?

Айсел не отговори, обърна глава на другата страна.

— Отговори ми!

— Какво ти пука?

— Никога ли? Значи онзи некадърник не те е докоснал?

— Кой ти даде правото да говориш за него?

— Да те науча ли? Искаш ли?

— Ти извратеняк ли си?

— Би могло да се каже и така. Не забелязваш ли, че като не правиш секс, пропиляваш живота си?

— Не забелязвам!

— Упорита си.

— Аз тръгвам — каза Айсел, дръпна палтото си от стола, на който го беше окачила. Тарък хвана края на палтото, Айсел загуби равновесие и за малко щеше да падне върху мъжа. Той я хвана за ръката и я накара да седне.

— Защо се държиш като елементарно момиче, рожбо?

— Пусни ме!

— Не! Сядай тук!

Очите й бяха насълзени, устните й трепереха. Но бързо се съвзе. Седна. После на лицето й се появи отровна усмивка. Сега беше като дете, което е решено да си отмъсти.

— Да знаеш какво говорят за теб в „Избата“!

Тарък сякаш се отпусна.

— И какво говорели смотаняците?

— Казват, че си такъв. А някои твърдят, че печелиш пари, като продаваш жени.

Лицето на мъжа се вкамени.

— Можела си и да нараняваш добре! — промърмори. След това изражението му омекна, повдигна рамене. — В „Избата“ всички са глупаци. Вчера тичаха подир един идеал като стадо, а днес се реят в нищото. В момента могат да се подиграват с мен, защото аз им го позволявам. Кажа ли им някоя добра дума, на мига ще се превърнат в кучета и ще замахат с опашки. По едно време държах всички в шепите си. Ако поискам, пак ще го направя, но не си струва да се занимавам с тези нещастници.

— Наистина ли си такъв? — попита тя с любопитството на дете.

Тарък се засмя.

— Ела с мен тази нощ и ще ти покажа.

— Много си смешен.

— Говоря сериозно. Довечера ще остана у Етхем. Ела с мен!

— Ох, пак започна!

— Ще те направя толкова щастлива, колкото не си и мечтала. Дори ще те подлудя.

— Говориш глупости! — каза Айсел и този път се изправи категорично. Повдигна челюстта си нагоре и си облече палтото.

Тарък се облегна назад с болезнена усмивка.

— Знаеш ли? — каза с твърде неприятен глас. — Ти си откъсната. Откъснала си се от тази земя, от тази планета… Като летящ балон. Рееш се в нищото.

— Всъщност ти си откъснат! — изкрещя Айсел, стана и изхвърча от механата. Беше толкова гневна, че тичаше, сякаш я гонят конници. Когато се изкачи на площада, беше останала без дъх. След това гневът й премина. И то изведнъж. Лицето й помръкна, раменете й се отпуснаха. Да, имаше нужда от топлина, от любов, правилно! Но защо й се изпречи не някой друг, а точно мъж като Тарък? Някакъв клоун! За какъв се мислеше? С намазаната си с брилянтин коса, с глупавото си пардесю, за какъв се мислеше? А когато говори, си движи ръцете толкова особено…

И въпреки това… Зад онзи остър, подигравателен поглед нямаше ли една трогателна болка? Беше сигурна, че Тарък не е такъв, какъвто изглежда, по-точно, такъв, какъвто искаше да изглежда. Да, подиграваше се с всички като дворцов клоун, шегуваше се безпощадно, постоянно поклащаше шапката си, на която бяха закачени звънци. Но когато свалят костюмите си, палячовците не се ли превръщат в съвсем различни хора?

Обърна се назад с надежда, която се опита да скрие дори от себе си. Искаше й се Тарък да е тръгнал след нея, да я хване за рамото точно както в миналата нощ и…

Но зад нея нямаше никой. За миг си помисли да се върне в механата и да се извини. Отказа се.

* * *

— Знаеш ли кое ме засегна най-много онази вечер? Това, че не ме хареса, че ме омаловажи. А аз цяла нощ се опитвах да разтопя ледовете ти. Горкият аз, бях принуден да слушам за дребната ти любов. Да не мислиш, че ми беше лесно да си сложа маската на разбиращия и да клатя глава като кукла, докато ти дрънкаше глупости?

Лицето на жената се намръщи.

— Бях младо момиче. А в онази нощ твоята единствена цел беше да ме изчукаш!

— Та аз никога не съм го отричал! Ти изглеждаше студена и странна. Гледаше ме отвисоко. Беше сама като куче, но въпреки това не ме искаше.

— Външният ти вид ме отблъскваше. А и онези твои особени погледи… Ти ме притесняваше. Плашеше ме.

— Добре, а как стана така, че бяхме заедно? Кога престанахме да се караме?

— Онази нощ с многото хора у Етхем…

— А! Партито с лефер и вино… Да, спомням си.

— Всички бяха там. Етхем цяла нощ говори за свободния секс. След това, по някое време, ти и Рашид се скарахте. Всички се намесиха и после треснахте вратата и си тръгнахте един по един. Останах сама с Етхем. Но след това ти се върна. Онази нощ за пръв път те погледнах с други очи и почувствах нещо различно. Твоята дързост, твоята мрачност, твоят сарказъм ме бяха омагьосали.

— Тогава бях много депресиран. Търсех си поводи да се заяждам. Онази нощ доста се постарах да стане скандал.