Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (3)

Три

Всъщност Гилда^[1] беше възстаричка и възпълничка. Беше посветила живота си на любовите, кожените палта, тюла и снимките в златни рамки.

Дъждът беше поспрял, но все още валеше. В монотонния звук на дъждовните капки имаше нещо ритуално, което успокояваше Айсел.

Тя вдигна високо яката на палтото си, нахлузи някак си черната барета, която извади от джоба си, и започна да подтичва. Беше притиснала здраво торбата към тялото си.

Оставаше й много малко време и не искаше да закъснява отново.

В този час дори трафикът беше намалял. Опитваше се да се опази от ударите на раменете на мъжете, които не спираха да идват срещу нея и й пречеха да върви. Когато видя четири малки деца, скрити пред Търговското представителство, крачките й се забавиха от само себе си.

— Како… Дай пари за хляб, како! Студено ни е! — започнаха да викат децата, не изпускайки отдалата им се възможност.

Спря нерешително. Бръкна в торбата и затърси дребни монети. Намери няколко и ги подаде на децата. Най-голямото, около осемгодишно момче с гарвановочерна коса, протегна мръсната си ръка, която приличаше на лапа, и ги грабна. Айсел ги наблюдаваше с интерес. Нямаха ли си родители? Нямаше ли да се разболеят по това време и в този студ в прокъсаните си парцали? Искаше да ги съжали или поне малко да се разчувства, но не успяваше. Сякаш тези улични деца не бяха истински, а призраци. В това искаше да вярва. Не искаше да повярва, че живее в свят, в който толкова малки деца прекарват нощта по улиците. Най-малкото, момиченце на около пет, с къдрава и сплъстена коса, наблюдаваше Айсел като диво коте. Осени я луда идея, прииска й се да вземе детето и да го отведе оттам. Много надалече… В щастлива страна, където двете щяха да станат близки приятелки, в един друг свят…

Сети се, че времето напредва. Тик… так… тик… так… Времето летеше, без да спира. Отръска се и продължи по пътя си.

Стигна до площада. Мина покрай хотел „Етап“ и сви към Гюмюшсую. Точно в този момент една ръка докосна рамото й. Извърна се уплашено и се оказа лице в лице с Тарък.

— А, ти ли си бил? Изплаши ме! — промърмори. От едно миньонче не се очакваше да има толкова дълбок глас.

— Гласът ти е много секси. В бара не съм го чул добре.

Тарък беше спокоен и насмешлив, усмихваше се. Светлината от една улична лампа падаше точно върху лицето му. На това осветление изглеждаше като мъж на средна възраст. А в бара на Айсел й се стори много по-млад. Тя сега забеляза две дълбоки линии, които се спускаха надолу от двете страни на носа му.

— Да не би да ме следиш от бара?

Погледът й не беше ядосан, но беше студен.

— И така може да се каже. Какво ще кажеш, да повървим ли заедно?

— Не!

— Хм… Добрее, а ако попитам дали ще се видим утре?

— Не вярвам. Не.

Устните на Тарък се свиха някак подигравателно.

— Добре, а ако кажа, че искам да те целуна?

Айсел го погледна безизразно. След това се обърна и продължи да върви. Тарък изтича след нея и я хвана за ръката.

— Пошегувах се, не се сърди веднага!

Айсел бавно изтегли и спаси ръката си.

— Какво искаш от мен?

Мъжът не отговори, наблюдаваше момичето с тайнствено изражение. Сребърни дъждовни капчици проблясваха върху косата му, приличаща на калпак. На Айсел й се стори, че на лицето му сякаш имаше болезнена усмивка, защо ли?

Няколко секунди мъжът задържа поглед върху почервенелия от студ нос на момичето. Протегна се и го докосна. Ръката му беше топла.

— Замръзнала си — каза с мек глас. След това добави: — Тази нощ ела с мен.

Каза го така, като че ли казва нещо обикновено. Звучеше толкова спокойно.

— Не мога — отвърна Айсел и сама се учуди, че незнайно защо, не се ядоса. На всичкото отгоре изрече това „не мога“, сякаш се извиняваше.

— Защо?

Айсел поклати глава в тъмнината.

— Не може.

Мъжът изведнъж придоби нагло изражение.

— Само да знаеше какво изпускаш! — каза подигравателно с малко раздразнен глас.

Айсел се усмихна студено, обърна се и започна да върви, подтичвайки. По едно време се обърна и погледна назад. Тарък все още беше там, стоеше неподвижен като статуя на мястото, където го остави. Лицето му беше в мрак. Изведнъж задуха вятър, палтото на Тарък смешно се развя във въздуха. Последно момичето видя това.

Айсел зави по улицата, на която се намираше Немското посолство. Вече наистина тичаше. По това време улиците бяха тихи, всеки трябваше да се е прибрал у дома си. Отвори градинската врата на един шестетажен блок и влезе. Внимателно затвори желязната врата, извади ключа от торбата и отвори вратата на блока. После бавно я затвори и слезе един етаж надолу, на партера. Вкара ключа, завъртя го и замръзна. Тази жена пак беше оставила ключа на бравата! Погледна часовника и потрепери. Минаваше дванайсет. Две минути… Бяха изминали само две минути!

Натисна звънеца. Веднъж, два пъти, пет пъти. На шестия звъня дълго, без да си дръпне пръста. Не се отваряше. Започна да чука с пръст. Беше се облегнала на вратата и шепнеше:

— Отвори вратата, Мюзейен! Знам, че си там. Отвори я, отвори!

Накрая започна да удря с юмруци. Беше излязла от кожата си. Ако се наложеше, щеше да счупи вратата, изобщо не й пукаше.

В този момент вратата се отвори изведнъж. Айсел загуби равновесие, юмрукът й, който остана във въздуха, за малко щеше да се стовари върху лицето на жената.

Мюзейен беше жена на възраст, а платинената й коса беше навита на големи ролки. С лицето си, намазано обилно с крем, в този момент приличаше на привидение. Очите й, по които още седеше непочистеният черен грим, гледаха студено. Макар да знаеше защо момичето е толкова ядосано, се направи на изненадана.

— Какво има? Защо си се развикала по това време на нощта?

— Защо ключът ти е на вратата? Искаш да ме оставиш на улицата ли?

— Бях ти казала да не се връщаш след полунощ. Не искам да чувам приказки от съседите. Това е почтен блок, знаеш го!

Айсел промърмори наум: „И на теб, и на почтения ти дом…“. Влезе право в стаята си и заключи вратата. Хвърли се на леглото и заплака. Жената беше дошла след нея, стоеше непосредствено зад вратата. Можеше да се чуе как нощницата й се опираше във вратата и шумолеше.

— Какво искаш? — изсъска Айсел през зъби.

— Баща ти, да ми създаваш проблеми ли те остави? Защо всяка вечер се влачиш по улиците?

Айсел не отговори.

— Значи няма да говориш? Добре. Утре рано сутринта излизам. Ти трябва да напазаруваш. Оставих списъка на масата.

— Добре, ще напазарувам.

— Да, разбира се! Няма само да миткаш нагоре-надолу!

Жената се отдалечи от вратата. Айсел затвори очи и се опита да заспи и да забрави всичко. После се сети, че не се е съблякла. Стана от леглото, свали си чорапите, ризата и кадифената пола. Облече бархетна нощница с дълги ръкави и пак легна. Цялата миришеше на цигари и алкохол.

Дълго време се въртя в леглото. Искаше да заспи, но не можеше. Главата й беше пълна с толкова неща. Например Уфук. Първото момче, което обикна, но това беше несподелена любов. Разделиха се преди шест месеца. Само шест месеца, които й се сториха като хиляда години. Беше един от последните дни в училище. Седяха на една пейка под дърветата, но всъщност бяха много далече един от друг, далече, колкото звездите. Лицето на Уфук нямаше никакво изражение, направо бе замръзнало. Опитваше се да не гледа Айсел и мърмореше на пресекулки:

— Не става, Айсел, не те обичам. Проблемът е в мен. Ти нямаш вина. Аз съм този, който не може да обича.

Тези думи изгориха сърцето й.

Уфук беше първият човек в живота й, към когото изпита близост. Когато се хванаха за ръце за първи път, в душата й сякаш се надигна ураган. Уфук не обичаше да говори. Айсел също… С часове седяха на някоя пейка ръка за ръка, опрели рамене. Или лягаха по гръб на тревата и наблюдаваха небето.

И защо не обичаше Айсел? Защото всяка вечер на раздяла ставаше ревлива и мърмореше с тъжен глас, затова ли? Момичето му е било в тежест?

Така или иначе… връзката им приключи.

 

 

После се сети за Мюзейен. След като баща й замина, в първите дни тя се държа толкова добре с Айсел. Когато се прибираше у дома след училище, момичето намираше масата сервирана и наивно се радваше, че най-сетне си е намерило майка. Хранеха се заедно, после си говореха и пиеха чай. По-точно, Мюзейен говореше, а Айсел слушаше. Момичето забеляза странностите на жената и атмосферата на дома едва след като бяха изминали няколко седмици. Холът беше заприличал на мише леговище например. Не, не беше разхвърлян или мръсен, но имаше прекалено много вещи. Странни вещи… Навсякъде се виждаха малки кукли от плат или порцелан, които се продаваха и купуваха от различни страни, върху бюфета и по стените висяха разни кичозни неща. Всичко беше пълно с тюл, дантели и дори с животински кожи. И повечето от тях бяха розови или червени. Върху невероятно помпозните, но неудобни кресла имаше купища малки и по-големи възглавници, а голямата маса за хранене беше застлана точно с четири покривки една върху друга: най-отдолу мушама, върху нея покривка от дебел памучен плат, след това червена копринена покривка и най-отгоре дантела на едри мотиви. Подът беше покрит с бял мокет. И сякаш това не е достатъчно, тук-там жената беше нахвърляла черни кожи или с цвят визон. Може би най-стряскащото бяха снимките й, които заемаха цялото пространство. На всички беше Мюзейен. По шорти, с мини пола, с вечерна рокля… Танцувайки, позирайки пред някакъв паметник, карайки колело, печейки се на слънце… Понякога сама, в повечето случаи заедно с възрастния си съпруг.

През цялото си детство и младежките години Айсел беше виждала Мюзейен само три или четири пъти. Най-яркият й спомен за жената беше следният: Айсел беше само на десет години и всички заедно бяха отишли в едно заведение за новогодишната нощ. Съпругът на Мюзейен, която баща й наричаше Мюзи, все още беше жив. Мъжът беше много възрастен, цялото му тяло трепереше като лист. Мюзейен беше облечена във вечерна рокля с тънки презрамки и с огнен цвят. На раменете й имаше бяла кожа. Онази нощ се скараха с бащата на Айсел, тоест с доведения й брат. Айсел не разбра на каква тема, но си спомняше, че говореха за пари. Той обвиняваше сестра си в разточителство, а тя него в некадърност. И докато си разменяха остри думи, съвсем не им пукаше за Айсел и възрастния мъж.

Момичето винаги отбягваше Мюзейен, но преди да се нанесе в този дом, не знаеше, че тя е толкова особена.

През първите вечери разказваше истории — как се запознала със съпруга си, който работел в консулството, как се оженили, как пътували из Европа… Разказваше ги всяка вечер, всяка вечер, и тогава Айсел разбра, че жената е откачена. Все едно и също, от точката до запетайката, буквално същото. Понякога започваше да дреме по средата на разговора и клюмваше на стола и оставаше така. Каза на момичето, че има високо кръвно и пие лекарства, но според Айсел пиеше по цял ден като смок. В кухнята винаги имаше празни шишета от ракия и джин.

Всъщност историята й не беше толкова оригинална. Когато била само осемнайсетгодишна, се омъжила за възрастен мъж (или са я омъжили) и от снимките се виждаше, че по това време е била хубава жена. Поради егоизъм, поради мързел или поради неспособността на мъжа й (когато станеше дума за деца, Мюзейен винаги изтъкваше тези три причини) беше останала без деца. Със съпруга си пътували непрекъснато. Бяха обиколили цялата страна и Европа. Освен фотоалбуми и рамкирани снимки имаше пълни чували с фотографии. На всяка от тях бяха много по-възрастният мъж на издокараната жена и самата тя, която всеки път изглеждаше като някоя друга. И така, след седем години мъжът ненадейно починал. Тогава живеели в същия този блок на четвъртия етаж, в апартамент с изглед към морето. Беше оставил на жена си в наследство апартамента и малко пари. Всъщност съпругът й не бил толкова заможен, колкото тя предполагала! Жената, която за кратко време изяжда наследените пари за луксозен живот, прекаран с различни мъже, в крайна сметка затънала в дългове и като не намерила подкрепа от доведения си брат, продала апартамента, в който живеела, и била принудена да слезе на партерния етаж.

Омразата й към починалия й съпруг нарастваше с всеки изминал ден. Чувстваше се измамена. Млада, съвсем млада жена… Защо да се омъжва за онзи старец? Едва ли защото го е обичала! Искала е да бъде спокойна занапред. Но ето това „занапред“ ударило на камък и Мюзейен останала много далече от мечтания охолен живот.

Но това да е далече от охолния живот не беше единственото, което я правеше нещастна. Много мъже се бяха оттеглили от обкръжението й. Но ако беше богата жена… Ех… Тогава в шепите й можеха да паднат и най-младите! Проклети да са парите!

Плуваше в спомените и пиеше, без да спира. Веднъж, през нощта, когато алкохолът й развърза езика малко повече, прошепна на Айсел, че играе във филми и фоторомани, но я предупреди да не казва на никого. Засега била само фигурантка, но скоро щяла да получи главна роля… После стана, олюлявайки се, отвори едно от долните чекмеджета на бюфета и извади найлонова папка. В нея имаше изрязани снимки от вестници и списания. Надигнала чаша в едно заведение, обкръжена от жени, които изглеждат пропаднали колкото нея, и мъже в ролята на клиенти… Заедно с известната актриса М. А. — вероятно в някаква почивка за чай, усмихват се на камерата, седнали една до друга. (М. А. сякаш позира изкуствено, но Мюзейен се е лепнала за жената като октопод, не я пуска.) И друга снимка: Този път загърната в шал, пуши цигара с дълго цигаре… Почти като възстаричката и възпълничка Гилда.

Беше показала на Айсел тези отвратителни снимки със странна гордост, а после старателно ги сложи в папката и ги върна на мястото им.

В началото на Айсел й беше жал за жената, но после надделя чувството на страх и отвращение. Нестихващият гняв на Мюзейен беше насочен най-вече към младите. Сякаш пролетта й беше отминала много бързо и сега не знаеше от кого да потърси сметка за лятото, вероятно дори не познаваше възрастната жена, която я гледаше в огледалото. Сърдеше се на младите, защото те все още бяха млади и красиви и все още се влюбваха.

Айсел успя да издържи нескончаемите монолози на жената само няколко седмици. Веднъж се разхождаше с една приятелка, откри „Избата“, запозна се с групата на Етхем и оттогава започна да се прибира у дома късно. Много скоро жената се превърна в звяр. Май се чувстваше предадена. Няколко вечери се цупеше на Айсел. Това не й стигна, започна да готви колкото за себе си, отиде още по-далече — държеше хладилника съвсем празен. Но ако Айсел някоя вечер си останеше вкъщи и слушаше историите й, на другия ден омекваше. Когато на следващата вечер Айсел закъснееше, всичко започваше отначало. Мюзейен откачаше отново.

И така, Айсел разбра, че няма да може да живее заедно с леля си и реши да си намери квартира под наем. Но когато сподели намерението си с нея, стана страшно. Жената не възнамеряваше да й даде парите, които й беше оставил баща й. „Той те повери на мен“, казваше и нищо друго не я интересуваше. След известно време започна друга приказка: „Парите, които баща ти ми остави, бяха няколко жалки куруша“.

Айсел беше забелязала нещо. Въпреки злините и странното си поведение, Мюзейен всъщност се плашеше от заминаването на момичето. Вероятно не искаше да остане отново сама. Когато разбра това, на Айсел й стана мъчно за нея. Домиля й, въпреки целия й гняв.

 

 

Преди да заспи, се сети за Тарък и душата й се изпълни с особена ярост. Колко смешно изглеждаше с онова странно пардесю. А старателно сресаната му коса… Беше й казал: „Остани с мен тази нощ“. Искаше да отмине тези глупости с усмивка, но тялото й я предаде. Започна да се гърчи в леглото с непозната болка, която не можеше да определи, усети прорязване в слабините. Прегърна възглавницата и дълго плака.

* * *

— Не беше така. Аз не дойдох при теб веднага. Всичко се разви лека-полека — каза мъжът.

— И аз не се заинтересувах от теб веднага, знаеш. Но ми харесва да си представям, че онази нощ си ме проследил. Пък и споменът ми е толкова жив, мога да се закълна, че наистина те видях под уличната лампа, облечен в сивото си пардесю, което се развяваше.

— Наистина ме видя, рожбичко. Но на друго място и по друго време. Беше месец или два след като се запознахме. Бяхме на автобусната спирка на „Таксим“. Ти отиваше да се качиш на рейса. Беше късно през нощта. Така ми се искаше да се любим онази нощ! Но така и не можах да те убедя. Дори не ми каза къде отиваш. Избяга.

— Не отивах никъде. Метнах се на първия автобус, който дойде, за да се отърва от теб час по-скоро. После слязох в Елмадаг, взех друг рейс и се върнах на „Таксим“.

— Жалко. В онази нощ можеше да се любим за първи път.

— Именно от това се изплаших и избягах!

— Хубава, напразно пропиляна нощ от живота ни.

— Много хубаво, че си толкова пестелив по отношение на живота!

— Налага се да съм такъв. Наистина… Какво стана с вещицата Мюзейен?

— Умря. Преди две години.

— Как така? Допреди две години все още ли живееше с нея?

— Не. Много отдавна се изнесох. Беше затънала до шия в дългове, наложи й се да продаде и партерния апартамент, за да ги изплати. Мъжът, който купи апартамента, я съжали и й позволи да остане в него срещу нищожен наем.

— А баща ти?

— Преди години се чухме веднъж по телефона. Това е всичко. Никога не се върна в Истанбул.

Мъжът протегна ръка, сякаш ще я докосне. Жената пак се стресна и се отдръпна.

— Все така ли ще избягваш протегнатата ми ръка? Горкото ми момиче. Дойде на този свят съвсем сама и ще си отидеш съвсем сама. А ако бяхме направили, каквото трябваше да направим, днес животът ни можеше да е съвсем различен.

— И какво е трябвало да направим?

— Възрастните алкохолички понякога не могат да спят и е възможно да изпият пет-десет хапчета. Има случаи, в които старите им сърца не издържат на толкова алкохол и лекарства и спират. Мисля, че си струваше да опитаме.

— Дори шегите ти са зловещи. Макар и доведена, тя ми беше леля!

— И много обичаше тази откачалка, нали? Кого заблуждаваш, рожбо?

— Ако желая смъртта на всеки, когото не обичам…

— Всъщност ти си права. На теория винаги съм мислел, че е възможно да се сложат няколко хапчета в нечие питие. Но ако реша да го направя наистина, дали щях да го направя, любопитно ми е.

— Нямаше да можеш.

— Да, предполагам, че нямаше да мога. Проклет да съм, че никога не се отказах да уважавам човешкия живот! А към моя живот никой не показа уважение! Абсолютно никой!