Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (24)

Двадесет и четири

Защото любовта между сподвижници е възможна любов. Невъзможна е тази между мъжа и жената.

Свежа есен е обгърнала Истанбул, преди още да го е настигнала зимата, читателю!

Една вечер мъж на име Тарък се разхожда безцелно по крайбрежието.

Човек със сиво пардесю. С крадени обувки, сакото и ризата му са взети от друг.

На лицето му е замръзнало тъжно изражение. Изражение на човек, който е изгубил всичко и е на път да полудее.

През деня Тарък обикаля по улиците. Облекчава мъката си, като ходи, като наблюдава хората, като се опитва да изчезне сред тълпата.

Веднъж на ден, точно в четири часа, влиза в блока в „Кабаташ“. Защото пощаджията разнася пощата точно в този час. Ако има писмо за Айсел, слага го в джоба си и излиза. До този момент не му е попаднало абсолютно нищо. С изключение на едно кратко писмо от Корхан. Старата лисица кани Айсел на почивка някъде на юг. „Липсва ми да те наблюдавам!“ Каквото и да значеше това!

Тарък следи писмата й, но не може да следи самата Айсел. Никога не ходи на местата, където има вероятност да я види. Нито в „Избата“, нито в заведението на интелектуалците, нито в кафенето в „Хисар“, нито в „Мачка“. Защото не знае каква глупост ще извърши, ако я види отново. Страхува се от това, което може да направи.

Вече не се разхожда и в Бейоглу, за да не минава пред книжарницата на Джезми.

Ходи на съвсем други места. На Златния Рог, Султанахмед, Ахъркапъ… През два дни слиза до „Бешикташ“, върви по крайбрежието и стига до „Бебек“, после се връща обратно.

В главата му се върти само този въпрос: Заради друг ли беше изоставен? Всъщност отговорът не е толкова важен, но все пак иска да разбере. Корхан има пръст в тази работа, това поне знае. Но трябва да има и неща, които не знае. Дали Айсел няма връзка с шефа си? Ако се помотае пред офиса някой и друг ден, ако я проследи, ще разбере всичко. Но не може да преглътне ето това! Все едно каква е причината, Айсел не го иска! Истината е толкова проста.

През онази хладна есенна вечер беше взел шише бира от едно кафе в „Бебек“, беше седнал на една пейка в парка и докато пиеше, видя Ханъмели Мемед. В ръцете му имаше джобно шише с алкохол, беше пиян, краката му се преплитаха. Приближи се право към пейката на Тарък. Тъй като в тъмното не беше много сигурен, той се наведе и го огледа добре. Дъхът му ужасно вонеше на алкохол.

— Тарък! Ти ли си, братле?

— Не знам какво да ти кажа! Май съм аз. Ще попитам да видя… Хей, аз! Ти аз ли си?

— Какви глупости дрънкаш, бе?

— Глупости ли? Глу-пос-ти… Глупостите произлизат от глупостта. Изстрелваш думите безразборно, на камари, на камари. Не на място. Тогава ти казват, че говориш глупости. Интересно!

— Братле, вие с Айсел разделихте ли се?

Тарък подскочи така, сякаш някой го е пробол с игла.

— Защо питаш? И ти ли искаш да се запишеш в списъка?

— Народът гуляе в механата в долния край на джамията. Като не те видях там…

На лицето на Тарък се появи лукава усмивка.

— Какъв гуляй? Секс парти ли?

— Ти нормален ли си?! Седят и пият. Какво секс парти?!

— Кои са там?

— Не познавам никой.

Стана и се запъти натам. Мемед все още стоеше зад него и си мърмореше нещо. Не му обърна внимание.

Слезе надолу по стълбата в единия край на двора на джамията. Спря се на вратата на механата и хвърли едно око, без да се показва. Беше пълно. Малкото заведение миришеше на плесен и пържена риба. На една от стените беше окачена гигантска риба меч. Под нея гигантски рак и гигантски сюнгер. В средата гореше огромна печка на дърва. Цигареният дим се смесваше с пушека от пържената риба в кухнята, както и с гадната миризма на сурова риба. Всичко се беше превърнало в един аромат, тежък, но не неприятен.

Тарък знаеше механата отпреди. Веднъж Корхан го беше водил тук. Пиха ракия и ядоха шишчета от риба тон. Все още усещаше по небцето си неповторимия вкус на тази риба, която ядеше за пръв път в живота си. Ето я, Айсел беше там. Седеше до стената на няколко събрани маси, които образуваха една дълга. Групата й беше голяма. И единственият, когото той познаваше, беше шефът й Алп. Седеше до момичето. Другите му бяха непознати. Когато се загледа по-внимателно, сякаш разпозна още един-двама. Май ги беше виждал в баровете, които обикаляше с Корхан. Корхан! Все Корхан! Този дядка, който промени изцяло живота на Айсел! Ако не я беше запознал с него, тя все още щеше да е до Тарък. Погледна я още веднъж. Незнайно защо, изпита гордост. Сякаш Айсел беше негово собствено творение. Донякъде не е ли така? Ако не беше той, някой ден Айсел и Корхан щяха да се срещнат на булевард „Истиклял“, Корхан щеше да почувства, че харесва момичето, но то нямаше да му обърне внимание. Никой нямаше да тръгне след другия и всичко щеше да приключи, преди да е започнало. А Тарък се беше намесил и бе променил съдбата. Жалко, че тази внезапна промяна на фронта изобщо не беше от полза за самия него. Дали крайният извод от това не означаваше, че никога повече не бива да се меси в естествения ход на нещата?

Един от келнерите го видя да се мотае до вратата. Веднага изтича при него.

— Заповядайте! Сам ли сте, или приятелите ви са вътре?

— Засега съм сам — измърмори Тарък. — А дали ще имам шанс отново да сме двама, това изобщо не знам.

Келнерът дори не го чу. Отдалечи се на бегом към една маса, където искаха ракия.

Тарък още се колебаеше. Да остава там, беше твърде безсмислено. Но от друга страна, не искаше да си тръгва. Айсел беше там, на пет метра от него. Беше красива. Косата й беше събрана на тила. С рибешките си очи и малките си пълни устни приличаше на жените от старото време. Усмихна се сам на себе си. „Оценяваш нещо, когато го загубиш“ — помисли си. Когато Айсел беше под носа му, не се интересуваше дали е хубава, или не. Тогава тя си беше Айсел. Само Айсел.

Без да разбира какво точно прави, той се отправи към масата. Приближи се с ръце в джобовете и се загледа в момичето. Хората на масата бяха потънали в разгорещен спор и дълго време никой не го забеляза.

Първа го видя Айсел. Олюля се, сякаш я бяха ударили, очите й изпъкнаха. Като я видя толкова уплашена, Алп, който седеше до нея, също се усети. Всички от масата се обърнаха един по един и го гледаха. Разговорите приключиха изведнъж.

— Добър вечер, дами и господа! — каза Тарък с кристалночист като вода глас.

От масата се разнесоха мрънкания и леки изсмивания.

Очите на Тарък, които хвърляха искри, все още бяха впити в Айсел. Сякаш в зениците им танцуваше лудостта.

Шушуканията на масата се засилиха, гласовете се превърнаха в бучене.

Лудият поглед на Тарък огледа хората един по един. Гласовете бавно затихнаха. Сега всички го гледаха с леко любопитство и лека тревога.

— Повечето от вас не ме познавате и естествено си задавате въпроса кой е този мъж, който се готви да провали вечерта ви. Ще ви кажа веднага, името ми е Тарък.

Драматично протегна ръка и посочи Айсел.

— Преди време излизах с тази жена. И като ви казвам това, не си мислете, че е било преди години, моля ви! Няма и две седмици, откакто се разделихме. Може би малко повече. Всъщност не съм ги броил. Пък и какво значение има?!

Айсел се изчерви. Червенината се разнесе надолу към шията, дори гушата й стана на червени петна.

Тарък й се усмихна с безкрайна тъга.

— Ако ми позволите, ще поздравя първо нея. — Наведе се до земята. — Добър вечер, скъпа мадам! Как сте, откакто не сме се виждали?

От масата го наблюдаваха с алчен интерес, сякаш са хванали много интересен момент. Любопитните им погледи сновяха между Тарък и Айсел.

Тарък дръпна един стол и се настани на масата, без да бъде поканен. Протегна се към чашата с ракия на жената до себе си.

— Ще ми позволите ли, госпожо?

Тя се усмихна с почуда. Тарък вдигна чашата към Айсел.

— Пия за твое здраве, рожбичко!

Глътна питието наведнъж. След това отново се втренчи в хората на масата, огледа ги един по един, но този път дълго. Всеки, когото погледнеше, накрая извръщаше поглед. Това му доставяше голямо удоволствие.

Ето колко лесно беше да въздействаш на хората. Остават като треснати пред някой, който е по-различен от тях.

— Дами и господа! Искам да ви разкажа една история. Сигурен съм, че ще ме изслушате с интерес! Така или иначе, в този си подсигурен, но измъчен живот, едва ли срещате често хора като мен. Да, аз наистина съм много по-различен от вас. Миговете от моя живот не си приличат едни с други. Аз нямам корени. Нямам родина, нямам имущество, нямам пукната пара. Доскоро нямах дори лична карта. Аз съм един клоун. И в този смисъл вие сте дворцовата аристокрация. Причината за моето съществуване е тази да ви развеселявам. Слушайте! Знам едно стихотворение. Написал го е поет на име Едже. Стихотворението е за децата, които напускат училището във втори клас и остават отхвърлени от живота. Ето един стих от него:

Говорим за смъртта на мъжете, за новите герои, дори за жена, която търпи бодлите на розата, защото ги обожава…

Светещите му очи се впиха в Айсел.

— Нито едно друго стихотворение не може да опише Айсел толкова добре, дами и господа! Тя е жена, която търпи бодлите на розата, защото ги обожава. Според мен е дете, напуснало училище във втори клас и отхвърлено от живота.

Изсмя се леко. Пак огледа останалите.

— Знаете ли, аз всъщност не обичам поезията. Никога не съм я обичал. Нито когато бях млад, нито, когато бях в затвора. Но има някои поети, които се вмъкват в живота ви, без да ги усетите, точно както става с някои жени, а после изпълват душите ви като дим. Те са потайни и нежни, ароматът им е изкусителен и те кара да полудееш. Едно стихотворение и Айсел влязоха в живота ми ето така. Довчера ги нямаше, а после изведнъж виждам, че са се появили.

Обърна се към Айсел и се загледа в нея. Като скулптор, който се възхищава на сътворената от него статуя.

— Противно на вашите предположения, аз не се влюбих в нея веднага. Накарах я да повярва в силата на злото и в неустоимото привличане на клоуните. Защото бях много омърсен. Духът ми беше сломен от родителите ми вкъщи и от учителите в училище. В държавните училища не ти оставят неща като чест и достойнство. Вие не знаете, учили сте в колежи. В нашите училища всеки ден стават убийства. Безкръвни убийства. Блъскат децата в гърдите, ритат ги по задниците, промиват им мозъците. Но не, не… Не искам да ви говоря за това, не се притеснявайте, моля ви! Тази нощ ще се забавляваме, дами и господа! Темата ни тази нощ е любовта! Само любовта! За тайните на божествената любов! Слушайте… Когато срещнах Айсел, бях наполовина мъртъв. А тя беше чиста като капка. Чиста и студена като сняг. Не бях влюбен в нея, но исках да я обичам. Дори казах това и на самата нея. Je voudrais vous aimer, madamme! Всъщност не знам френски. Научих това изречение от Етхем. Етхем! Как да ви го опиша? В хубавите дни, в които се събирахме в „Избата“, той беше кралят, а аз шутът. Нали знаете „Избата“? Свещеното място на пенсионираните революционери и на новите чукачи. Но все едно, да не измествам темата. Да се върнем на Айсел. Говорех, че исках да се влюбя в нея. Чували ли сте за любов по поръчка? Виждате една жена и тя ви заинтригува. Казвате си, колко ще е хубаво да изживея една любов с нея! Любов като в романите, във филмите. И какво се получава? Да си поръчаш любов към жена е трудно, дами и господа! Първо трябва да подготвите условията. Налага се да убедите жената в несъществуващите ви чувства. Аз успях да убедя Айсел, тя повярва в несъществуващата ми любов. Но какво мислите, че стана тогава? Измислената ми любов взе, че се превърна в истинска! Ха, ха, ха! Добре погледнете тази жена! Как мислите, с нея правихме много секс, но дали успяхме да станем едно цяло в буквалния смисъл на думата, дали успяхме да се разберем един друг? Няма значение! Невъзможната любов е нещото, за което трябва да се молим, скъпи приятели. Така казваше баба ми, мир на праха й! А, сега пък се сетих за баба си. Дали не весели мъртвите в рая, като им пее песни и им чете молитви? Въпреки тежкия си живот тази жена беше много весела. Много ме обичаше. В този живот само тя ме е обичала. Имах и една луда леля, тя също се държеше добре с мен. Мили боже, пак започнах да скачам от клон на клон. А темата ни е любовта… Аз казвам, че възможната любов не е любов. За да можете да изживеете една любов, първо трябва да отидете и да намерите напълно невъзможна жена. Разбира се, ако сте жена, ще търсите мъж. В противен случай ще развеете флага на една лесбийска връзка. А тази тема е много далече от нашата. Защото любовта между хомосексуалистите е възможна любов. Невъзможна е тази между мъжа и жената.

Засмяха се.

Тарък ги погледна, доволен от себе си. Пийна малко ракия, за да овлажни гърлото си.

— Защо се смеете, мадам е мосю? Глупости ли говоря? Не! Говоря за една реалност: Исках да бъда първият мъж, който е успял да обикне една жена наистина! Затова се насилих да се държа като жена. Защото можех да го направя само ако усетех женствеността в себе си и мислех като жена. И успях! Хванах се за Айсел! Каквото и да означава това! Но за жалост тя не ме иска вече. А аз съм готов да направя всякаква тъпотия, за да ме обикне отново. Ако пожелае, бих легнал в краката й като куче, бих излизал пода с език… Заради нея бих сложил вратовръзка, бих станал чиновник, работник. Нека обществото излекува духа ми. Бих се оженил, бих приел дори това. Разбирате ли? Бих направил всичко, за да спечеля любовта й отново. И го направих, дами и господа! Наговорих куп лъжи и направих куп неща, за които се изчервявам, щом се сетя.

За пръв път избегна погледите на другите и сведе глава. Сякаш беше съкрушен и за пръв път сцената не му доставяше удоволствие.

Но се съвзе бързо и когато вдигна глава, очите му присветваха лудо.

— Добре, ако Айсел се влюби в мен отново, ако не се отделя от мен, като едно женско куче, какво мислите, че ще направя? Ах, ще ви изненадам, приятели, но ще направя отново онова, което правех и в миналото. Отново и винаги… Ще й изневерявам, ще я разплаквам, ще я наранявам. Докато тя тича след мен, аз ще бягам. Ще я увивам в лъскава хартия и ще я предлагам на други мъже, ще я използвам като инструмент за дребните си измами. Да, точно това ще направя, признавам си. Айсел ме напусна точно заради това. Жените не издържат на такива неща. Те искат само да се свият в скута ви и да бъдат обичани. Понякога драскат ръцете ви, разраняват ги, хапят с малките си остри зъбки. Но въпреки това искат да бъдат обичани. Това беше и единственият проблем на Айсел. Някой да я обича винаги и никога да не се отделя от нея.

Айсел беше с наведена глава. Май плачеше. От срам ли, от мъка ли!?

От масата не се чуваше нищо. Изкуственият смях на Тарък стресна всички.

— Повярвайте, господа, бих искал да ви разказвам още много за жените, стига да бях успял да ги разбера. Както казва един приятел художник, известен още като „рисуващия с перинеума“, жените дали не са ходещи вагини? А какво е любовта? Евтина пластмасова играчка, попаднала в ръцете ни, с която искаме да си поиграем в този луд и глупав свят?

Сякаш се измори и млъкна изведнъж. Животинският блясък в очите му изгасна. Изправи се.

— Всъщност искам да ви кажа само това: Вървете на майната си! Седите тук, пиете си ракията и водите целомъдрени разговори. За нищо не ви пука! А в този момент в различни места по света някои биват измъчвани с гнусни машинации. Само защото са си мечтали за по-справедлив и по-нормален живот. Световният ред не приема подобни слабости. Забелязали ли сте, че управляваните използваме думата „ред“, за да дефинираме управляващите? Идва от уравниловката. Този ред „изправя“ всеки, който е различен и мисли различно. Помислете за мен и тези като мен. Поехме пътя в името на обществото, бяхме добронамерени. Но допуснахме ужасно много грешки. И те ни потърсиха сметка от името на обществото. Ние бяхме сгрешили, но те просто прекалиха с грешките, и то съвсем умишлено. „Изправиха“ мозъците ни! Но аз, Тарък, не се предавам, дами и господа! Изправяйки се, изправяйки се, най-сетне знам как да се изправям! Никога няма да изчезна!

Наведе се и поздрави.

— Надявам се, че съм успял да ви развеселя. На мен ми беше много забавно. Но вече е време да тръгвам.

Погледна Айсел за последно. С последна надежда й подаде ръка.

— Ела с мен, Айсел! Мястото ти не е тук. Ние с теб изживяхме живота си много по-истински от тези на масата. Живяхме с най-реалистичната идея за любовта. С теб се любихме на улицата. Ела с мен!

За миг, само за миг, Айсел вдигна глава и го погледна. Сякаш очакваше да намери отговора на въпрос, който много я интересува.

Явно не го бе намерила и отмести поглед.

Ръката на Тарък увисна настрана.

— Сбогом, дами и господа! Нещастният шут си тръгва. Моля ви, не ме съжалявайте. Ако наистина трябва да съжалявате за нещо, то страдайте за собствения си окаян живот, моля! Червеният цвят на ада е по-вълнуващ от измитото синьо на рая! Ха, ха, ха!

Оправи шалчето си и ги изгледа за последен път. Всички си бяха глътнали езиците. Тарък остана някак доволен от начина, по който го гледаха, и си тръгна от механата с достойнство. С изправен гръб, с вдигната брадичка.

Но когато излезе в нощния мрак, краката му омекнаха. Стовари се на първата пейка, която видя. Дълго време не можа да стане от нея.

Накрая те излязоха. Айсел беше хванала архитекта под ръка и се беше облегнала на него. Когато я видя така, сърцето го заболя. Но от една страна, се почувства горд от себе си. Най-сетне се учеше да ревнува. Беше хубаво. Даже много хубаво, убийствено.

В тъмнината не го забелязаха. Минаха през алеята, където седеше, и го подминаха.

Една жена шепнеше на мъжа до себе си:

— Каква вечер беше!

Да — помисли си Тарък, като проследи как те изчезват в мрака. Каква вечер беше! Какъв живот дори! Мина и отмина!

След онази вечер никой не видя Тарък повече. Говореше се, че много трудно убедил Етхем да му заеме пари, че после заминал за Бодрум и започнал работа на някакъв туристически кораб, че след четири-пет месеца избягал на остров Кос с друг кораб, че след като прекарал дълго време в бежански лагер, заминал за Норвегия.

* * *

Малък апартамент на партера на неподдържана четириетажна сграда на една от разбитите улички зад хамама Галатасарай…

Завесите, избелели на петна от слънцето, са спуснати плътно.

Мъжът седи на кръгла маса и преглежда за последен път купчините листове. Слага ги един върху друг, потупва ги на масата, за да ги подреди. След това старателно ги поставя в голям жълт плик. Залепва здраво плика.

Забива поглед в празната стена. Стои така дълго време. После поставя плика под една дебела книга на масата. Става от мястото си. Застава пред огледалото с леко протрит емайл и почерняло сребърно покритие и оправя шалчето си. Старае се да не се поглежда в очите, но в един момент проявява слабост и се поддава на магията на огледалото. Ето го самият него, стои срещу себе си!

Гледа дълго гъстата посребрена коса, която е оредяла само отстрани, изстрадалото лице, черните очи, които въпреки всичко не са загубили блясъка си. Извърта се леко и се усмихва саркастично на огледалото. Вдига рамене, опитва се да направи още няколко мимики, дори се покланя с реверанс.

След това се отдръпва от огледалото и на гърба му се появява кафяво палто.

Сивото пардесю отдавна е забравено и захвърлено някъде.

Веднага свива в съседната уличка. Вади от джоба си античен ключ и отваря вратата на магазинчето си за стари книги. Вдишва дълбоко миризмата на старите книги. Тук е неговото убежище, неговият подслон, работното му място.

Едрата жълта котка се е свила на стола, както обикновено. Гледа изправения до нея мъж с мързелив поглед, без да му обръща внимание. След това се облизва. Явно снощи е ловувала.

Мъжът се усмихва, протяга се към ушите й и тя избягва с един скок. Капризно се търка в стената.

Мъжът я наблюдава с удоволствие.

— Ах ти, коварно животно!

Вратата се отваря. Влиза младо момче.

— Добро утро, бате Тарък. Как си?

— Добре, благодаря, Али. Да видим ти как си?

Младежът се усмихва. Догодина отива в казармата.

Сега се върти около батко си Тарък. Защото много обича книгите. Тайно пише и стихове на карирани листове. Няма много приятели. Той е дете от друг свят в тази държава, в която всички младежи учат в разни университети, дистанционно или не. Завършил е гимназия. Когато го попитат къде учи, той отговаря „Никъде“ и това му е доста неприятно. В магазинчето при Тарък му е добре, защото той не се интересува от такива неща. Тарък не е завършил дори средно образование, но знае всички писатели, всички стихотворения. Чете всички новоизлезли книги. Гледа всички хубави филми. Домът му, който е на съседната улица, му служи за склад. Прелива от всякакви книги и списания. Батко Тарък се върна от Норвегия миналата година. Беше подал молба да си върне гражданството и най-сетне получи отговор. Години наред живя в чужбина. Заплати цената за това, че е избягал от военна служба, с парите, които събираше монета по монета, и се завърна в родината. Никога не говори за семейството си, което беше оставил в Норвегия. Имал две големи момичета, само толкова знаеше Али.

— Как върви романът, бате Тарък?

— Свърши.

— Радвам се. Ще ми кажеш ли вече за какво става дума?

Мъжът замислено вдигна рамене.

— Исках да разкажа историята на една любов, но накрая видях, че съм написал позорната история на един дребен мошеник. Може би е станало така, защото не вярвам в любовта. Това, което наричат любов, всъщност е желание за чукане. И за да представи това обикновено желание като нещо по-дълбоко и по-величествено, човечеството е измислило понятието любов.

— Но любов има, бате Тарък. Не е така, както ти казваш! Любовта не е ли нещо по-чисто?

Погледна младежа мило.

— Не знам, Али, може ти да си прав. Истината е, че до ден-днешен аз не съм виждал чиста любов, но… Любовта, която познавам, е от вида, който подлудява човека, прави го фашист.

— Добре, а кой е мошеникът, за когото си писал? Истински ли е?

Тарък се усмихна с болка.

— Истински е поне колкото мен. — Сякаш щеше да продължи, но млъкна.

Али настоя.

— Разкажи ми, бате Тарък!

На лицето на Тарък се появи мрачна усмивка.

— Ти не знаеш, животът в тази страна невинаги е бил такъв. Преживяхме и дни, когато хората бяха по-невинни, по-големи идеалисти. След това започна ерата на злото. Аз бях един от лидерите. Бях лъжец, крадец, един дребен анархист, не признавах никакви морални закони, които обществото налагаше. Но днес виждам, че шестнайсет-седемнайсетгодишните деца, които се разхождат в Бейоглу, са по-лоши дори от мен. И знаеш ли кой е изворът на лошотията им? Безкрайното невежество и отчаянието. Струва ми се, че ние не бяхме толкова безочливо невежи, не бяхме толкова отчаяни. — Добави много замислено: — Всъщност не трябва да казвам „ние“. Защото никога не можах да принадлежа към някое стадо. Бях врабчето с черните крила, което гонеха от всяко ято. Много ми се иска да ти обясня какво означава това, синко. Но знам, че няма да разбереш. Ти ще се стараеш да разбираш. Повярвай ми, ако в живота има нещо наистина ценно, то това е разбирането, а не разказването!

После се засмя весело:

— Дълго размишлявах какъв съм бил и какво съм правил през всеки период от живота си. Но така и не стигнах до някакъв извод. Мръсник ли съм бил, или пък добър човек? Не знам. И никога няма да узная. Единственото, което мога да кажа за себе си, някога го е казал поетът Едже: В адо-рая животът е кратък, а смъртта е дълга! В адо-рая на тази страна аз съм един от тези, които умират много дълго, синко. Много дълго. И то изпитвайки удоволствие.

* * *

— Не можеш да го направиш, рожбичко!

— Кое не мога да направя?

— Не аз написах този роман. Не можеш да кажеш, че е мой!

— И аз не съм го написала. Кой го е писал тогава?

Лицето на мъжа светна от удоволствие.

— Играеш игра, така ли?

— Обичам игрите. Точно като теб.

Известно време се гледаха безмълвно.

След това мъжът сви устни в тъжна усмивка.

— Работата ни приключи. Време е да си тръгвам.

— Забелязвам.

— Ще ти липсвам ли?

Жената се усмихна тъжно.

— Сутрин, когато се събудя, понякога мисля за теб. За това, че си толкова надалече, но пак гледаме едно и също небе, живеем в един и същи свят… И тогава забравям, че съм самотна.

По лицето на мъжа се разля горда усмивка.

Жената продължи:

— Когато и да чуя или прочета нещо, свързано с любовта, си спомням единствено за теб. За теб, който си направи крила от восък и с тях избяга от всички затвори, а накрая се опияни от собствената си сила и свободата и полетя към слънцето; тоест за мъжа, чиито восъчни крила се стопиха и той отново падна на земята.

След това го погледна с укор.

— Ако бях до теб, вероятно пак щях да се страхувам, да се отвращавам и да искам да избягам. А когато си толкова надалече, така силно те обичам!

— Знам — каза мъжът. Протегна ръка и хвана ръката на жената. След това се отдалечи, бързо избледня. Изчезна.