Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ne Güzel Bir Hiçlikti Aşk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63(2015)
Корекция и форматиране
NMereva(2019)

Издание:

Автор: Неслихан Аджу

Заглавие: Какво красиво нищо беше любовта

Преводач: Даниела Трифонова

Език, от който е преведено: турски

Издание: първо

Издател: ЖАР-Жанет Аргирова

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: турска

Печатница: Инвестпрес

Редактор: Жанет Аргирова

Технически редактор: Елена Събева

Коректор: Вяра доневска-Попова

ISBN: 978-954-480-094-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7764

История

  1. —Добавяне

Двадесет и три

А за Тарък кражбата беше нещо нормално. Беше крал цял живот. Беше крал пари от джоба на баща си. Открадна обувки, когато неговите се прокъсаха. Крадеше гаджетата на приятелите си. И не съжаляваше за никоя от кражбите си.

На следващата сутрин Тарък излезе рано от дома си. През нощта беше мислил много и бе решил да отиде и да се извини на Джезми. Той беше разбран човек. Ако успее да му обясни по подходящ начин окаяното положение, в което се намира, накрая сигурно щеше да го разбере.

Стигна в Бейоглу, но не отиде веднага в книжарницата. Известно време се мота по улиците. Добре премисляше какво ще каже на Джезми, мислеше и преценяваше. Но когато дойде пред книжарницата, всички думи, които си беше подготвил, се изпариха от главата му, чувстваше само гняв. За тази книжарница беше хвърлил не по-малко труд от Джезми, дни наред се беше занимавал с най-малките подробности. И какво получи в замяна? Джезми се разкрещя и го нарече крадец! Усмихна се ядосано. Човек, който не получава заслуженото, накрая става крадец, приятелю Джезми!

Не, всъщност не беше ядосан на Джезми. Гневът му беше насочен към самия него. Как можа да се изложи така? Как можа да извърши тези глупости и накрая да остане без пукната пара и без работа? Имаше ли наистина такова нещо като съдба? Някои хора по рождение ли бяха късметлии? Можеше да се роди в семейство на богати родители. Дали и тогава щеше да мечтае да стане революционер? Щеше ли да провали живота си заради една поетична мечта?

Най-много му беше писнало от това да опитва да си сменя цвета като хамелеон, да се нагажда към обстановката, само за да може да остане в този свят. Искаше силата, която даваха парите и състоянието! И преди да е станало много късно… Измори се. Омръзна му.

Бутна стъклената врата на книжарницата и видя, че Корхан е вътре. Говореше с Джезми. И двамата бяха навъсени. Това никак не му хареса и веднага се отдалечи. Щеше да изчака Корхан да си тръгне в съседното кафене. Вероятно в момента Джезми разказваше всичко на Корхан. Човекът се оказа най-обикновен крадец, учителю! Как успя да ме заблуди?! Продал една по една тези скъпи книги. Как е възможно?! Може да е откраднал и други неща, все още не знам.

Идеше му да повърне. Искаше да стане и да си тръгне.

Но не, нямаше да си тръгне! Нямаше да напусне бойното поле, преди да умре. Пък и така може би беше по-добре. Първо щеше да опита да поговори с Корхан. Вече нямаше какво да губи.

След около половин час Корхан излезе от книжарницата. След малко Тарък го пресрещна.

— Здравейте, учителю!

— Тарък! Точно за теб питах преди малко. Какво, напуснал си Джезми?

Влязоха в малко кафене. Поръчаха си чай, след което Тарък впи мнителния си поглед в Корхан.

— Какво ти каза Джезми?

— Нищо. Искал си да напуснеш и си си тръгнал. Само това.

— Не ти ли каза нещо друго?

— Не. Какво трябваше да ми каже?

— Учителю… Това, което искам да ви кажа, е, че имам нужда да ми се помогне малко.

— Как по-точно? — В пъстрите очи на Корхан се прокрадна недоволство. А тялото му се напрегна така, сякаш е получило заплашителен сигнал.

— Имам нужда от пари. Искам да отворя своя книжарница. Дори намерих място под наем. Малко по-нататък, в началото на улицата…

— Не мога да ти помогна с пари, Тарък.

— Станете ми съдружник! Вие ще вложите пари, аз ще работя. Много скоро ще започнем да печелим. Разбирам от тези работи, вие знаете. На мен ми стига една четвърт от печалбата, останалото ще е за вас. Ще си седите и ще печелите пари.

— Аз нямам нужда от пари.

— Но аз имам и много искам да работя това. Помогнете ми, учителю. Няма да съжалявате.

— Не виждам причина да ти помагам, Тарък.

— Нали все казвате, че съм умен човек? Колко пъти казвахте, че аз съм този, който разбира вас и написаното от вас най-добре? Вижте Джезми… Книжарницата му стъпи на крака заради моите блестящи идеи. Сега не излизате от нея, но аз бях този, който ви заведе там. Ако останеше на Джезми, щеше да седи като един чиновник и нямаше да помръдва от мястото си.

— За ума ти нищо не мога да кажа, но…

— Но?

— Не мисля, че мога да ти се доверя.

— Явно Джезми ви е наговорил куп глупави истории за мен.

— Не. Нищо не ми е говорил. Но беше много огорчен, а това обяснява много неща.

— Учителю… Винаги съм бил щедър към вас. Сега е ваш ред.

— За каква щедрост говориш?

— Знаете… Не се държах егоистично по въпроса за Айсел, не е ли така? Пожелахте я, и аз ви я изпратих със собствените си ръце.

— Това не е нещо, с което трябва да се гордееш.

— Според мен трябва да се гордея. Това показва, че не съм ограничен. Обичам Айсел, но я споделих с вас.

— Знаеш ли… Нямаш такова влияние върху нея, каквото си мислиш.

— Какво искате да кажете?

— Хайде, хайде! Сигурен съм, че разбираш.

Изведнъж Тарък се почувства много зле. Какво правеше? Пазареше с този мъж за сметка на Айсел?

— Чуйте, учителю… Да оставим това настрана. В момента говоря за работа. Това ще е добра възможност и за вас. Повярвайте ми.

— Съжалявам, Тарък. Когато приятелството се смеси с работата, нещата винаги се объркват. Винаги е ставало така. Аз съм доволен от положението си. Пиша, творя. Намирам се в най-плодотворния и най-приятния период от живота си. Нищо не разбирам от търговия. Не бих се захванал в такова приключение с теб, не бих си създал неприятности от нищото. Не е трябвало да си тръгваш от Джезми. Това беше най-доброто за теб. Но след като си напуснал, вероятно си имал основателна причина.

Хитрите му очи се спряха върху Тарък и го загледаха дълго. Сякаш знаеше всичко, разбираше всичко.

— А, има и още нещо — добави. — Джезми не знае много за теб. Казал си му, че си богат, разказал си му купища подобни истории. А аз долавям миризмата на бедността от километри. Разбрах що за човек си още в първия ден. Аз не харесвам бедняците. Лъжците също. Непрекъснато наричаше Джезми свой съдружник, не ти го казвах, но винаги съм знаел, че ти не си му съдружник. Досега трябваше да си стигнал до някъде, използвайки интелекта или другите си оръжия. Не си толкова млад. А животът е толкова къс, колкото не можеш да си представиш. И още нещо. Не бива да разчиташ на жените. Жените са вагини. Раждат ни и ни доставят удоволствие, това е. И всички са глупави. Особено застарелите.

Това май беше намек за Гюлгюн. Тарък тръсна рамене. Вече от нищо не му пукаше.

— Лесно е да говорите така от позицията, в която сте. Но за разлика от вас, в този живот на мен никой не ми е дал шанс — промърмори.

— Така е. Никой няма да ти даде шанс. Трябва сам да създадеш собствения си шанс. Аз така направих. Мисля, че Джезми е бил добра възможност за теб. Пропилял си я напразно.

Извади дребни от джоба си и ги остави на масата. Усмихна се отегчено и някак далечно.

— Родих се в много бедно и отчаяно семейство, това не го знаеше, нали? Сам създадох себе си. Тайната на това е следната: Докато се изкачвах нагоре, никога не се обърнах да погледна назад. Дори грешах само по веднъж. Никога не допуснах една и съща грешка.

Сложи каскета на главата си и се накани да става.

— Трябва да тръгвам. Ако видиш Айсел, поздрави я. Липсва ми.

— Знаете ли — каза Тарък — вие сте един от най-големите егоисти, които съм срещал на този свят. Лош сте и се гордеете с лошотията си.

— Правилно. На този свят обичам най-много себе си. Не виждам какво друго си струва да бъде обичано. И словото, разбира се. Обичам словото.

След като Корхан си тръгна, Тарък изхвърча от мястото си. Изобщо не трябваше да говори с този мръсник! Напразно се беше унижил.

Влезе в книжарницата. Джезми седеше на бюрото, пишеше нещо. Когато видя Тарък, лицето му се свъси.

— Какво става? Казах ти да не идваш повече тук!

— Джезми… Искам да ти се извиня. Ти беше прав. Ще ти платя онези книги. Да не правим от мухата слон. Нека си продължим работата. Както и приятелството!

Джезми за момент сякаш щеше да се размекне, но веднага се отказа.

— Съжалявам, Тарък. Това е въпрос на принципи. Имах ти огромно доверие и сега съм много разочарован. Виж… Ако ми беше обяснил, сигурно щях да те разбера, но…

— Всички така казват! — повиши глас Тарък. — Важното е да те разберат, без да обясняваш! Поне веднъж поглеждал ли си ме с разбиране? Кой е този мъж, какво яде, какво пие, замислял ли си се? Казах ти, че съм богат, и ти ми повярва. Толкова ли си наивен? Как така не можа да разбереш, че се гърча от немотия?

Дръпна палтото и сакото си така, сякаш щеше да ги разкъса.

— Виждал ли си богат човек да се облича така?

— Тарък… Няма нужда да говорим за това. Аз…

— Защото не знаеш какво е да нямаш пари! Никога не си оставал гладен! Облягал си се на семейството си… — Разбра, че е прекалил, и веднага млъкна.

— И ме нападаш, така ли?!

— А дойдох, за да ти се извиня! — простена Тарък. — Ако си ми приятел, дай ми още една възможност. Животът ми се изплъзва между пръстите. Остави ме да говоря!

Джезми го огледа със замислен поглед. След това започна да говори бавно, едно по едно.

— Чуй, Тарък… Не мисля, че с теб сме приятели. Ти ми наговори куп лъжи и аз повярвах на всичките. Ти си много умен, а аз май съм много глупав. Но предполагам, че знам по-добре от теб как да просъществувам. Пак казвам, аз имам принципи. Не мога да ги наруша. Видно е, че имаш труден живот. Ако ми беше казал някои неща в самото начало… Не знам, но може би отново щях да се заинтересувам от теб. Защо го направи? Аз вярвах в ума ти, в знанията ти, в приятелството ти, а ти ме прецака зад гърба. Да беше поискал заем, щях да разбера, но…

— Това, което направих, не е чак толкова лошо! За да се задържа на крака, ако се наложи, пак ще открадна. Ще направя всякакви измами. Ще продам собственото си тяло, дори ще търгувам с жени. Ще направя всичко, освен да продавам наркотици. Но фактът, че съм готов да извърша всичко това, не означава, че съм лош. Защото в този живот има неща, които няма да продам. Знаеш ли, ако живееше в моите условия, може би и ти щеше да станеш крадец. А може би дядо ти е бил крадец. Може би богатството ти е от бандитлък. Откъде знаеш? Само защото си учил и си станал фармацевт…

— Братко… Ти наистина ще ме подлудиш! Върви си вече! Остави ме на мира!

Не беше останало нищо за казване. Тресна вратата и излезе навън.

Срамът и гневът му тежаха, сякаш бяха стокилограмов товар. Едвам държеше раменете си изправени. Ето че извинението му не беше прието! Не беше ли пълна глупост да се надява, че ще бъде разбран от човечец, притиснат в тесен калъп? За малките хора кражбата беше лошо деяние. Незаконно беше да посягаш към чужди вещи. А за Тарък кражбата беше нещо нормално. Беше крал цял живот. Беше крал пари от джоба на баща си. Открадна обувки, когато неговите се прокъсаха. Крадеше гаджетата на приятелите си. И не съжаляваше за никоя от кражбите си. Джезми говореше за принципи. Принципи! И той си имаше принципи. Когато го вкараха в затвора, въпреки угрозата от смъртта, не издаде нито един от приятелите си, не призна нищо. Защото, колкото и глупави да бяха, те не заслужаваха това.

Още веднъж изпсува цветущо този свят.

 

 

Слезе в Каракьой, мина по моста пеша. От Еминьоню се изкачи в Чагалоглу. Вървя, вървя, вървя… Не знаеше какво ще прави занапред. Но и без това нищо не искаше да прави.

Накрая стигна до къщи, краката му сякаш бяха експлодирали, стъпалата му горяха. Затвори се в стаята си. Възнамеряваше да остане там, докато пукне.

Не излезе с дни. Не ядеше, не пиеше, не спеше нормално. Няколко пъти майка му искаше да влезе в стаята, за да поговорят, но всеки път беше изгонена. Не искаше да вижда дори Тюлай.

Една нощ сънува Айсел. Усмихваше се тъжно и все повече се отдалечаваше. Сякаш се плъзгаше върху лед и се олюляваше на вятъра. Изчезваше, топеше се.

Събуди се плувнал в пот. Колко далече беше останала нощта, в която мечтаеха да си наемат квартира и обикаляха улиците с лудешка радост. А Айсел като че ли беше съновидение. На Тарък му се струваше, че в живота му едва ли наистина е имало жена на име Айсел.

А в действителност имаше. Един път в полунощ, когато се прибра вкъщи, я намери в тази стая, в това легло. Чакаше го беззащитна като измръзнало малко коте. Искаше да бъде обичана. Искаше нежност. Искаше да я любят. Винаги искаше нещо. Искаше, и искаше с мълчалива настойчивост.

Но Айсел вече не търсеше Тарък. Вече не идваше в тази срутена къща, водена от неустоимото си желание. Не рискуваше всичко в името на страстта. Значи не го обичаше, значи най-накрая любовта й си бе отишла.

Не искаше да плаче, но не можа да се сдържи и пак заплака. От дълго време не се беше самосъжалявал, не бе страдал така. Сякаш беше в траур за самия себе си. Защото нямаше друг, който да плаче след него. Когато живееше, беше сам. Ще бъде сам и когато умре.

 

 

На следващия ден към обяд едва стана от леглото и се насили да се облече. Боляха го всички кости, сякаш имаше и температура, очите му горяха. Окуражи се с думите: Трябва да си силен. Внимателно среса косата си, обръсна се, изчетка сакото и палтото си, лъсна обувките си със старо парче плат.

Качи се на горния етаж да хапне нещо, колкото да може да издържи прав няколко часа, и видя, че къщата е празна. Това беше необичайно. Защото домът му никога не оставаше празен, майка му не излизаше почти никога. Сутрин чистеше и лъскаше къщата, готвеше или пък кукваше някъде като квачка и мислеше. Понякога устните й не спираха да мърдат, редяха безмълвни молитви, които се процеждаха през зъбите й.

Намери бележка пред огледалото. „Тарък, леля ти се разболяла. Отиваме при нея. Чукнах на вратата ти, но ти не чу. Тази нощ най-вероятно ще останем там, не ни чакай. В долапа има ядене с нахут, сине, моля те, хапни малко. Мама“

Погледна обилно поръсеното със салца ядене и веднага му се сгади. Бързо затвори капака на тенджерата и я върна на мястото й. В кошницата на плота имаше две ябълки, изяде едната. Хапна и лъжица кисело мляко. Гаденето малко му премина.

Качи се във вонящ на мърша рейс и се отправи към „Таксим“. Мислеше само за Айсел. Докато мислеше, нещата ставаха все по-сложни. Беше преди десет дни, или седмица? Решиха да си наемат квартира и никога да не се разделят. А после Тарък се затвори в дома си и се покри. Преживя кратка депресия. Нещо, което може да се случи на всеки. Добре, а какво е правила Айсел? Не се поинтересува за Тарък. Изобщо не го потърси.

Ще я открие, ще я попита какво означава това.

Взе маршрутка от „Таксим“ и отиде в „Мачка“. Отправи се директно към офиса на архитекта. Айсел беше вътре, сама. Видя Тарък и се изненада. Но някак особено, като че ли не се зарадва много.

— Тарък! Откъде се появи? Дълго време те нямаше.

— Аха! Значи си забелязала, че ме няма? Е, и това е нещо.

— Какво ти е? Да не си болен? Пребледнял си. И си отслабнал.

— Не знам. И не ме интересува.

Айсел избегна погледа му, а Тарък я гледаше укорително.

— Да излезем навън, искам да говоря с теб.

— Можем да говорим и тук. Виждаш, че няма никого.

— Не, да излезем! Този офис не ми харесва.

— Добре.

Тя метна на раменете си черното палто. Излязоха. Вървяха мълчаливо до парка. Като двама непознати.

— Защо не ме потърси? — попита Тарък.

— Изморих се да те търся, Тарък — каза Айсел. Звучеше много обезсърчена.

— Онази нощ… Всичко беше толкова хубаво. Взехме чудесни решения. Помниш ли?

— Да. А на следващия ден ти изчезна. Както всеки път.

— Не знаеш. Има неща, които вървят наопаки. Бях в лошо разположение на духа. А и малко се разболях. Седях си вкъщи.

— Не знаех за това — замислено измърмори момичето.

— Ако знаеше, щеше ли да дойдеш?

След кратко колебание тя поклати глава.

— Не, нямаше да дойда.

— Значи така, а?! И защо?

— Защото вече не искам да съм с теб.

Леден полъх облиза лицето на Тарък и го накара да потрепери. От една страна, тези думи въобще не го учудиха. Знаеше, че ще стане така, от много отдавна. Все пак попита:

— Защо не искаш?

— Омръзна ми вече, Тарък! Аз… — Замълча. Като че ли не знаеше какво да каже.

— Щяхме да си наемем дом! — каза Тарък. Гласът му беше остър като нож.

— Не! — извика Айсел. — Продължаваш да ме лъжеш! Това нямаше да стане, защото ти нямаш пукната пара. Нямаш работа, нямаш нищо. Корхан ми разказа всичко. Изтощих се, Тарък. От това да влизам у вас като крадец, да се любим в страх, че всеки момент вратата ще се отвори, от другите жени, от лъжите ти… Омръзна ми! Върви си от живота ми! Не ме търси повече! И без това ми е много трудно да те забравя! Много ми е трудно!

Разплака се и си тръгна тичешком. Тарък остана сам на улицата. С изкривена усмивка на лице, с болка в сърцето, с чувството, че е победен, което бавно се смесваше с кръвта му… И с гняв, който извираше от най-дълбоко.

Много ми е трудно да те забравя! Така извика на тръгване. Било й трудно! Ха! Разбира се, че ще й е трудно! Ти за какъв ме мислиш, момиче, аз съм Тарък! Не приличам на другите!

Гневът му надделя над всичко. Излезе от парка и се затича към офиса. Бутна силно вратата и влезе вътре. Айсел седеше на бюрото като отломка. Отиде право при нея, хвана я за ръцете и я изправи. Прегърна я силно, притисна устните си върху нейните и я целуна, като й причини болка.

— Недей! Някой може да влезе! Ще ме изложиш!

— Не можеш да се разделиш с мен!

— Не усложнявай ситуацията! Върви си, моля те! Не те искам!

— Искаш ме!

— Не те искам!

— Искаш ме!

Айсел се разплака, обзета от огромно отчаяние.

— Не го прави!

— Сега идваш с мен, Айсел!

— Не може!

— Може! Много ми липсваш. Знам, че и ти ме искаш.

— Не мога да дойда!

— Можеш и ще дойдеш! Сега у нас няма никой. Къщата ни чака. Моментът не е подходящ за раздяла. Чуй ме, Айсел, гледай ме в очите!

Айсел го погледна и видя онзи застрашителен мрак. Искаше да отмести поглед, но не успя. Беше като хипнотизирана.

— Добре — каза със слаб глас. — Идвам. Но за последен път.

— Добре. Последен път.

 

 

Автобусът наближи Карагюмрюк, а навън се беше стъмнило отдавна. През целия път Тарък държеше ръцете й, не ги пусна. Стискаше пръстите й, сякаш ще ги счупи. Но нито веднъж не я погледна в лицето. И не проговори.

Отвори вратата и бързо бутна момичето вътре. Вратата се затвори и Айсел почувства, че се събужда от сън. Изпадна в паника.

— Не! Това е глупост! Аз се връщам! Искам да се разделя с теб, защо дойдох тук?

Протегна се да отвори вратата, но Тарък стоеше изправен пред нея и гледаше с поглед, от който струеше ярост.

— Ще се дръпнеш ли?

Един неочакван шамар зашлеви лицето на Айсел.

— Какво? Какво правиш?

— За какъв ме мислиш? За боклук, който използваш, а после захвърляш ли?

— Тарък, моля те…

Хвана я за ръката и я завлече на горния етаж. Айсел викаше, извиваше се.

— Няма смисъл да крещиш! У дома няма никой!

Отвори вратата и блъсна момичето. Айсел се претърколи върху студените дъски. Тарък плътно затвори завесите, след това светна лампата. Спря се изведнъж, на лицето му имаше много сериозно изражение. Изскочи от стаята и заключи вратата от външната страна. Качи се на горния етаж през три-четири стъпала, запали всички лампи, погледна в кухнята и в двете малки стаи. Да, къщата беше празна. За миг си помисли, че… Успокои се и пое дълбоко въздух.

Слезе толкова бързо, колкото се беше качил. Летеше.

Айсел се беше свила до леглото и плачеше. На Тарък не му стана жал за нея. Седна на леглото и протегна ръка, докосна косите на момичето.

— Няма да можеш да се разделиш с мен, Айсел. Разбра ли? Ние не можем да се разделим!

Тя силно поклати глава.

— Вече не те искам!

— Бре, бре, бре! Колко си избухлива! Чуй, момиче, няма да излезеш от тази стая, докато не кажеш, че ме искаш!

— Ти си полудял! Колко можеш да ме държиш тук? Накрая вашите ще си дойдат. Ще викам, ще блъскам по вратата, ще вдигам шум. Ще ме открият.

— А! Значи така?

Отново изскочи от стаята. Отвън се чу шум. Чекмеджета, които се отваряха и затваряха бързо, звуци от долапи.

Върна се с доста дълго въже. Тънко, но здраво въже. От тези, които се ползват за хвърчилата.

— Какво правиш?

Скочи върху момичето, хвана го за ръцете, събра китките му и ги омота с въжето. Бързо ги завърза, стегна ги. Останалото въже завърза за желязото на леглото. С удоволствие видя опулените от изненада очи на Айсел, зяпналата й уста, потрепващите й клепачи.

— Страхуваш ли се?

— Да. Моля те, престани с тази шега. Никак не е смешно.

— Разбира се, че не е смешно. Защото не се шегувам. Изключително сериозен съм. Ще останеш в тази стая, докато не кажеш, че няма да ме напуснеш. В тази стая никой не може да влезе без мое позволение. Дори баща ми! Разбираш ли?

— Веднага ми развържи ръцете, или ще се разкрещя с цяло гърло и ще вдигна на крак целия квартал!

— Виж ти! Почакай, и за това има решение!

Свали шалчето от врата си и й завърза устата. Стегна го добре отзад, направи здрав възел.

— Сега как си? Добре си, нали? Ще ти се наложи известно време да дишаш трудно.

Айсел го гледаше с невярващ поглед. Гърчеше се като беззащитно животно, попаднало в капан.

— Бях ти казал, рожбо. Когато поискам, ставам много лош. И изобщо не се притеснявам да наранявам.

Застана над гърчещата се Айсел. Разкопча копчетата на блузата й и я разтвори. Откопча сутиена и го свали. Запретна полата й до кръста.

Няколко минути остана така, като я наблюдаваше.

— Виждаш ли какво се случва, Айсел? С теб колко пъти правихме секс? Сега не се ли познаваме? Значи не ме искаш? Добре, но аз те искам много! Дори полудявам за теб. Какво ще правим сега? А? Но чакай, аз знам какво ще правя! Ако не искаш доброволно, ще те чукам насила!

Свали си панталона.

— А пък и ти ме лъжеш. Знам, че ме искаш. Не разбирам защо отричаш. Но сега ще се чукаме и всичко ще си бъде постарому. Ще разбереш, че не можеш без мен! Пак ще откачиш за мен. Тогава ще ти отвържа ръцете. Ще продължим живота си оттам, където спряхме. Ще намеря нов Джезми, нови Корхановци. Ще тичам след нови възможности. Ще измисля съвсем нови измами. Ще се чукам с нови жени. А ти отново ще ме ревнуваш, ще изпадаш в нови безкрайни кризи, които ще ме влудяват, ще плачеш с глас. Всичко ще бъде, както преди.

Айсел вече не се бореше. И ужасът в очите й го нямаше. Не издаваше и гък. Сякаш беше умряла.

Докато Тарък влизаше и излизаше от нея, се опитваше да не я гледа. Той наблюдаваше корема, бедрата, слабините й. Но в един момент прояви невнимание и за миг я погледна в лицето. Точно в този момент една едра капка сълза се освободи от миглите й и се търкулна надолу по скулата.

Незнайно защо, тази сълза трогна Тарък. Той се отказа. Излегна се до Айсел и лекичко я погали по бузата. Момичето все още не отваряше очи.

— Защо стана така, Айсел? Аз те обичам. Защо не ми вярваш? Не си ли искала винаги да чуеш това?

Очите не се отваряха.

Зарови глава в гърдите й. Бавно погали и целуна тялото й, което се беше превърнало в мрамор от студ. Но каквото и да правеше, каквото и да струваше, не видя и най-малка реакция от Айсел. Тя нито отвори очи, нито се съпротивлява, нито нещо друго.

Тарък започна да се изнервя. Защото страхът му нарастваше все повече. Това не беше игра, вече го разбираше. Не можеше да стигне до Айсел. Като че ли галеше и целуваше труп.

Доповръща му се. Слезе гневно от леглото. Облече се. Хвърли едно одеяло върху голото й тяло, загаси лампата и излезе от стаята. Заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Ако остане така известно време, може да й дойде ум в главата!

Качи се на горния етаж. Изоставеният и празен етаж го накара да се почувства странно. Винаги топлата кухня тази нощ беше ледена. И не миришеше на гадни манджи. Тегли една майна на цялото си семейство. Не знаеше защо, но в момента не обичаше дори Тюлай.

Започна да трепери. Май отново беше вдигнал температура, усещаше как главата му гори.

Хвърли се на дивана в хола.

Опитваше се да не мисли за Айсел, която остави на долния етаж, но за съжаление не се получаваше. Дали се е предала? Щеше ли да се предаде?

Ако настоява да се разделят, ще я държи там цяла седмица. Дори месец. На кого му пукаше? Айсел си нямаше никого. На онази пияница, леля й, след няколко дни щеше да й писне и дори нямаше да я потърси. Или пък щеше да отиде в полицията? Може и да отиде. Какво да предприеме? Да очисти онази дърта вещица? Ето тогава всичко ще се разреши, няма да остане никакъв проблем. Тези са две самотни жени. Никой няма да ги търси и да пита за тях. Никой не би се сетил да обвини Тарък.

Изведнъж му стана нещо, не можа да се спре и започна да се смее. Не можеше да повярва, че планира убийство. Не вярваше и че държи Айсел насила. Завърза ръцете и устата й и я затвори. Насили я да остане негова. Искаше му се да се засрами поне малко, но не се срамуваше. Защото знаеше, че в момента Айсел е под влиянието на онзи псевдописател Корхан, мислеше, че не иска Тарък. Но щеше да разбере, че се лъже. И то много скоро.

Започна да трепери още повече. За момент сякаш щеше да припадне. Трябва да е от глад, помисли си, цял ден не беше ял нищо.

Изведнъж му се пригади. Едвам стигна до мивката в кухнята, от стомаха му изтече жълта течност.

Сви се на пода и се разплака. Гневът в душата му накрая щеше да го убие.

 

 

Не знаеше колко време е останал на пода. Изведнъж съзнанието му просветна и той осъзна, че това, което прави, е глупост, безполезна безсмислица. На мястото на гнева се настани голямо разкаяние. Слезе долу на бегом. Почти разби вратата и влезе вътре.

Айсел лежеше в леглото под завивката. Неподвижна, с отворени очи. Погледна Тарък с празен поглед. Поглед, тих като пустиня и толкова далечен.

Тарък се хвърли като луд и я развърза с едно движение. Айсел изстена от болката в изтръпналите си ръце.

Дръпна и свали и шалчето. Прегърна момичето, притисна го към гърдите си.

— Айсел… Не исках да те наранявам! Много се страхувам да не те загубя! Моля те, обичай ме! Ще направя всичко, което поискаш, стига само да не ме напускаш!

В очите на Айсел нямаше светлина. Не говореше, не плачеше, не се оплакваше.

Тарък не беше свикнал на такова безмълвие, тревожеше се, тревогата му нарастваше с всяка изминала секунда.

Взе лицето й в ръце и заби поглед в очите й.

— Спомни си колко много ме обичаше, Айсел. Как плака онзи ден в Хисар, как тичаше след мен по улиците, как ме умоляваше да не те изоставям… Спомни си, Айсел! Аз съм Тарък, Тарък, когото обичаш до полуда!

Гледаше я, без да мига.

— Хайде, рожбо! Кажи, че ме обичаш!

Айсел не каза нищо.

— Кажи ми нещо! Кажи нещо! Дори и една дума, кажи нещо!

Айсел се разтрепери.

Той я прегърна, придърпа я в скута си и започна да я люлее като бебе.

— По цели нощи ще те държа в ръцете си. Вече няма да се страхуваш от нищо. Няма да мръзнеш. Винаги ще бъда до теб. Затвори очи, спи, Айсел. Когато се събудиш, пак ще ме обичаш. Всичко ще бъде, както преди.

Айсел затвори очи по команда, като робот, и заспа.

Тарък се излегна на леглото, без да я изпуска от ръце. Прегърна я силно.

Но нито той можа да спи, нито Айсел. От време на време тя отваряше очи. Видеше ли, че Тарък я гледа, веднага ги затваряше. Не отговаряше на неговите целувки и на пълните му с обич думи. Лежеше в ръцете му, без да му обръща внимание, като някакво бебе от слама.

На развиделяване прошепна с много далечен и студен глас:

— Искам да си тръгна оттук.

Тарък я погледна тъжно. Нямаше какво да направи. Беше разбрал.

— До първия автобус има още половин час, рожбо. Ще излезем след малко.

Айсел не каза нищо. Лежа търпеливо в ръцете му още половин час. След това стана, облече се, среса се. Намести се на ръба на леглото и зачака.

И Тарък стана от леглото. Облече се.

Излязоха от къщата, без да си говорят. Не нарушиха мълчанието и докато вървяха към спирката. Рейсът за „Таксим“ беше дошъл, чакаше с отворени врати.

— Сигурна ли си, Айсел? Тръгваш ли си?

Тя се обърна и го погледна. Нямаше нужда да казва нищо, защото по лицето й се четеше, че е твърдо решена. Кожата й се беше изпънала, погледът й беше станал по-твърд. Гледаше Тарък с очи на непознат.

Той не можеше да каже нищо друго, не можеше да направи нищо друго. Беше победен от студенината на този поглед.

Рейсът потегли. Айсел не се извърна назад дори един-единствен път.

Тарък промърмори на себе си:

— Много съжалявам, Айсел… Не исках да става така. Повярвай ми, никак не исках.

* * *

— В опасни води сме — каза мъжът.

— Да.

— Във връзка с това, което си написала, мога да кажа само едно.

— Какво?

— Понякога реалностите и мечтите се сливат опасно.

— Тоест?

— Възможно е да си мислиш, че си преживял нещо, което никога не се е случвало.

— Обратното също е възможно. Някои истини са толкова болезнени, че предпочитаме да твърдим, че ги е нямало — каза жената.

Мъжът пое дълбоко въздух. Известно време потъна в размисли. След това попита:

— Свърши ли този роман най-сетне?

— Не.

— Какво още има да разказваш?

— Тирадата ти в механата.

— А, да! Тя беше едно от най-хубавите слова в живота ми.

— И аз мисля така. Ако не те познавах, онази нощ щях да се влюбя в теб отново.