Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (22)

Двадесет и две

Изглеждаше здрав като скала, но вътре в него все още имаше едно дете, което плаче за количката, която баща му беше счупил.

След два дни се срещна с Айсел в Бешикташ. Щяха да ходят в новия дом на Етхем и да видят малката му дъщеричка.

През целия път Тарък оглеждаше Айсел, обзет от безпокойство. Дали тя знаеше, че с Джезми са се скарали? Ако Корхан е разбрал от Джезми, нямаше как да не й е казал.

— Тези дни виждала ли си Корхан? — попита.

— Не — отговори Айсел. — Имах много работа, изобщо не сме се виждали.

Погледна я със съмнение. Не можа да се убеди дали му казва истината, или не.

— И ти ще видиш бебето за пръв път, нали? — попита Айсел.

— Да — отговори Тарък. После добави замислено: — Знаеш ли, вчера, когато говорихме по телефона, Етхем звучеше малко странно. Да не би детето да е болно?

— Защо не го попита?

— Попитах го, но той каза, че му нямало нищо. Пожела да дойдем, защото му било много мъчно за нас. Това струва ли ти се нормално? Току-що му се е родило дете. Аз защо ще му липсвам?

— Откъде да знам?

Лесно намериха адреса на Етхем. Беше се преместил в „Ъхламур“, един новопостроен и луксозен, но неприятен квартал.

Когато вратата се отвори, внушителният глас на Етхем разтърси целия етаж.

— Леле! Дошли са моите деца! Влизайте, влизайте… Влизайте и се запознайте с мъничката си сестра!

Опитваше се да изглежда весел, но беше толкова ясно, че радостта му е изкуствена, че Тарък мина направо на въпроса:

— Етхем, какво става? Някакъв проблем ли имаш?

Изкуствената радост на лицето му изчезна, извърна поглед и въздъхна дълбоко.

— Не питай, братко, влезте и вижте със собствените си очи!

Влязоха, изпълнени с любопитство. Изненадани спряха в хола, покрит от край до край с бял килим и обзаведен с бели мебели.

— Мили боже! — измърмори Тарък, не можейки да се сдържи.

— Не се прехласвай, де! Фюсун много обича белия цвят, какво да се прави. Вие влезте, а аз ще кажа на любимата си съпруга, че сте дошли.

Айсел седна, но Тарък смутено погледна белите мебели и предпочете да остане прав. Етхем се върна след няколко минути. В скута му имаше много сладко бебе, облечено в бял гащеризон и с бяла шапка на главата.

Когато видя бебето, изражението на Тарък омекна и той се запъти към Етхем с обичлива усмивка.

— Ау! Вижте колко е сладко! — протегна ръце, сякаш искаше да го гушне.

— В никакъв случай не пипай бебето! — извика Фюсун. Беше влязла в хола след Етхем.

Тарък веднага отдръпна ръце. Не разбра какво се случва.

Фюсун продължи с твърде студен глас:

— Ами… Добре дошли. Извинявай, Тарък. Още е много малка, бебе е. Не е правилно да я прегръща всеки. Може да прихване някой вирус. — Изглеждаше много изморена и недоспала. Черните корени на боядисаната й руса коса бяха прораснали, нямаше и грим. Изглеждаше най-малко с петнайсет години по-стара. Беше облечена с обикновен памучен панталон и избледняла тениска. Сякаш тази жена не беше онази шикозна и наперена Фюсун, която познаваха отпреди.

— Добре, скъпа — каза Етхем — не се тревожи, не давам детето на никого. Виж, държа го. — Намигна на Тарък. — Елате и го вижте оттук, деца мои!

Айсел се приближи с интерес. Тарък остана малко встрани, погледна бебето отдалече.

След няколко минути Фюсун го взе от ръцете на Етхем.

— Ще го занеса в стаята — каза тревожно. — Тук има много хора.

— Както искаш, миличка.

Жената бързо се отдалечи.

— Какво й е станало? — двамата попитаха Етхем почти едновременно.

— Не знам, деца. На път съм да откача. До раждането нищо й нямаше, всичко беше наред. Тоест беше малко в стрес, но това е нормално за бременните. Както и да е… Върнахме се у дома от болницата и на следващия ден започнаха странностите й. Не ми позволяваше да докосвам бебето, караше ме първо да си мия ръцете и какво ли още не. Реших, че тези неща може да са от родилния стрес и не й обърнах голямо внимание. А е трябвало! Ставаше все по-особена с дни, с часове. Първо изгони момичето, което наехме като бавачка. После показа вратата и на чистачката. Започна да чисти сама цялата къща. И все мисли, че не е достатъчно чиста. Добре, това с чистенето, хубаво, но когато започна да къпе бебето по три пъти на ден, моите бушони гръмнаха, естествено. Опитвам се да сложа спирачки на Фюсун. Станах войник, деца, войник! Когато се прибера от улицата, първата ми работа е да отида в банята, мия се, трия се едно хубаво. Иначе не ми дава да пипам детето.

Засмяха се.

— Абе, деца, не гледайте, че се смея, кълна се, от нерви е… Подмамих се по елегантността й, а сега е облечена като слугиня и по цял ден домакинства. А детската стая сякаш е минно поле! Не се влиза без разрешение. Ако някой реши да влезе, първо трябва да се дезинфекцира. Знаете ли какво ми каза онзи ден? — Сега имитираше гърления глас на Фюсун: „Скъпи, знаеш, чешмяната вода е много замърсена. Дали да не добавя една лъжица белина в бебешката ваничка, какво мислиш?“. Ти да видиш! Ако я оставя, в името на чистотата ще убие бебето! Знаете ли от какво се страхувам най-много? От толкова стрес накрая ще й спре кърмата. И тогава ще ядем дървото!

— Вашите какво казват за това?

— Какво да кажат, приятелю? И двамата са стари хора. Дойдоха веднъж след раждането, не можаха да се нарадват на внучето до насита, станаха и си тръгнаха. И повече не посмяха да дойдат. Какво друго да направят?

— Добре, но защо се случва всичко това?

— След раждането с някои жени ставало така. Всъщност трябва да проявя разбиране, но… Не знам, деца. Сякаш сънувам кошмар. Абе, на безгрижен човек като мен за какъв дявол му е да се жени след четирийсет години, бе?! Тъпа глава! — удари се с юмрук по главата. — Така хубаво си живеехме като бохеми, бе! Какво си докарах на главата?! Добре, ожени се, но задължително ли беше да правиш дете, глупако?!

— А не се ли ожени, защото детето беше на път?

Етхем погледна Тарък с празен поглед.

— А? Ааа, вярно! Фюсун беше бременна. Пия хапчета, замъглили са ми мозъка. Доверих й се и не ползвах презерватив, ето го резултатът! Ах, тъпако Етхем, ах!

Настъпи дълго мълчание. Но и без това нямаше за какво толкова да говорят.

— Ще ви направя поне чай — измърмори Етхем.

— Не, остави! Ние ще тръгваме — каза Тарък.

Етхем не настоя. Изпрати ги до вратата.

— Благодаря ви, че дойдохте, деца. Стана ми малко по-добре. А, забравих да попитам, какво става с вас? Къде се виждате вечер? Аз ви прецаках, бе!

— Понякога ходим у нас — каза Тарък.

— Леле! Какво модерно семейство си имал!

— Не, не е каквото си мислиш! Промъкваме се тайно.

Етхем умря от смях.

— Тайно, а?! Да не би да влизате през прозореца, бе? А така! Каква страна само?! На младите им е забранено дори да се чукат!

След това стана сериозен.

— Наемете си квартира, синко. Нали вече работите. Но в никакъв случай не се женете, ей! Иначе ще затънете в лайната като мен!

 

 

Вървяха до Бешикташ. Там се качиха в една маршрутка и се върнаха на Таксим. Вървяха до Тунела, а вятърът брулеше лицата им. Айсел искаше да заведе Тарък в една кръчма, която беше открила наскоро.

Седнаха на масата един срещу друг, обградени от напрегната тишина. Всъщност имаха да си казват много неща, но и двамата мълчаха.

Донесоха им шише червено вино и едно-две мезета.

Айсел наруши мълчанието.

— Честно казано, изпитвам уважение към Етхем. Ако аз бях в такова положение, сигурно веднага щях да избягам.

— Да, и аз щях да избягам — каза Тарък. В гласа му имаше болка. Но натъженият му глас сякаш беше в противоречие с това, което изразяваше помръкналото му лице. Раменете му бяха отпуснати, като че ли смазани от тежките му мисли. А той винаги седеше изправен като струна, брадичката му все беше във въздуха.

— Много ли те натъжи? — попита Айсел с леко чувство на вина.

— Кое?

— Положението на Етхем.

— Не!

— Тогава защо си толкова мълчалив?

— Мисля си за нас. За това какво ще правим оттук нататък.

Искаше да й разкаже, че се е скарал с Джезми, че на този етап се е простил с всичките си мечти, че му е писнало, че се чувства като един безполезен задник. Искаше да й каже, че в момента в джоба си няма пукната пара.

Протегна се, хвана ръката й, поднесе я до устните си и я целуна с огромна страст, нежност и любов. Когато вдигна глава, очите му бяха влажни.

— Какво ти е? — попита Айсел тревожно.

— Нека не се разделяме — каза Тарък с огорчена усмивка.

— Как така?

— Да направим това, което Етхем каза, да си наемем квартира. Дом, който ще бъде само на нас двамата. Ще се любим всяка нощ, без да се страхуваме, сутрин ще закусваме в леглото. Ще влизаме и ще излизаме от дома си, когато пожелаем.

Очите на момичето грейнаха.

— Да! И аз много го искам!

Устните на Тарък се извиха в саркастична усмивка.

— Забелязвам. И заради това все повече се отдалечаваш от мен, нали?

За миг момичето се спря колебливо.

— Не се отдалечавам от теб.

— В последно време се виждаме много рядко, не си ли забелязала?

— Ти имаше много работа. Беше все с Джезми. А вече и аз работя. Знаеш. Условията малко се промениха.

— Да, условията малко се промениха, а май аз също се промених. Чуй, Айсел… Искам да ти кажа нещо. Но да не си посмяла да ми се смееш, не се подигравай. Аз… Аз те обичам, Айсел — погледна я с боязлива надежда. После шумно се разсмя. — Е, накрая направих и това! Казах го! Много се страхувах… Боях се, че ако ти кажа, че те обичам, ще ме подцениш и ще избягаш от мен. Защото жените са такива. Но ти си различна. Няма да избягаш, нали?

Айсел се протегна и го хвана за ръцете.

— Как може да си го помислиш? Не знаеш ли, че не мога да издържам без теб дори и час?

— Да си наемем хубаво жилище. Може би етаж от къща. Ако искаш, дори ще се оженим. Искаш ли?

— Да се оженим ли?

— Ако трябва, и това ще направим. Защо пък не?

— Ами… Не знам. Казваш да наемем жилище, но… Парите, които печеля засега, няма да стигнат. А нямам представа в какво положение си ти. — Погледна го така, сякаш го укоряваше. — Вече нищо не споделяш с мен.

— Положението ми е много добро. Работите с Джезми вървят чудесно, даже решихме да отворим още една книжарница в Бешикташ. Нея ще я управлявам аз. Мисля, че ще печеля добре, ще имаме много пари.

— Истината ли ми казваш?

— Кога съм те лъгал?

Айсел го изгледа със съмнение. После се засмя и каза:

— Никога.

 

 

Излязоха от механата и се разхождаха по улиците с часове. Бяха си взели патронче с коняк. Когато след половин час му видяха дъното, си купиха още едно. Тарък непрекъснато се смееше. Не от алкохола, сякаш беше перманентно пиян от щастие. Не спираше да говори, а когато мълчеше, завличаше Айсел по оградите и я целуваше страстно и настървено.

— Ще направим нещо голямо. Преди да мине и година… Не, не, до шест месеца ще отворя бар на този булевард. Ще продължим и с книжарницата. Ще създадем и фирма за организационна дейност. Ще имаме голямо обкръжение. Ще ни обичат, Айсел, ще ни уважават! Когато ме погледнат, ще си казват: Ето един мъж, който се създаде от нулата! Няма дори диплома за средно образоване, много се измъчи, много бой изяде, дори още по-лошо, душата му беше погубена, но отново успя да се изправи на крака, този наш Тарък! Майната й на религията по света…

— Ей; не викай! Да не искаш да си докараш беля на главата?

— Ти и без това си моята беля! С теб съм в рая. И в същото време в ада. В адо-рая съм!

— Никога не те бях виждала пиян.

— И аз не се бях виждал пиян! Ха, ха, ха!

В този момент минават пред бара, в който работеше Рашид. Тарък завлече момичето вътре.

— Какво правиш?

— Да послушаме малко музика.

Имаше много хора. Беше адски задимено. Рашид и двама приятели свиреха латиномузика и хубавичко бяха разпалили подпийналите младежи.

Тарък откри един отдалечен свободен ъгъл, облегна се на стената и дръпна Айсел пред себе си. Целуваше шията и раменете й и си мърмореше нещо.

След половин час музикантите си дадоха почивка. Рашид облегна китарата си на стола, на който седеше, и започна да се разхожда из бара. Видеше ли познат, спираше за минутка и казваше няколко думи.

Когато видя Тарък, много се учуди.

— Какво правиш тук, бе изменнико?! Пак ли си дошъл да вдигаш скандали?

— Изменниците винаги изменят, синко! А сега съм погледнал към теб. Много добре свирихте, идеше ми да врътна една революция!

— Абе, ти никога ли няма да се промениш?

— Вече се промених! И то много се промених! Ако не вярваш, питай Айсел.

Рашид я погледна с див поглед. Тя отмести очи, никога не беше харесвала този му поглед, нито разрошената му коса, нито брадата му.

— Рашид, чуй какво ще ти кажа… Не може ли да дрънна нещо на китара ти?

— Това е работното ми място, бе! Няма да притесняваш хората!

— Свиря по-добре от теб, синко.

— Да бе!

— Какво ще кажеш да опитаме?

Вдигна китарата от пода, сякаш прегръща жена, и я сложи в скута си. Поигра си малко със струните. После хвана китарата вертикално и започна да свири фламенко. В първите десет секунди никой не забеляза, но пламенната мелодия, която излизаше от струните, се разнесе из целия салон и всички се заслушаха внимателно.

С гарвановочерната си коса в странна форма и с червеното си шалче, Тарък не се различаваше от един испанец. Докато свиреше, от очите му сякаш изхвърчаха искри. Гневът и гордостта бяха направили лицето му необикновено красиво.

Когато парчето свърши, получи луди аплодисменти. Още! Още, крещяха всички.

Този път Тарък засвири по-нежна мелодия. Струните на китарата сякаш плачеха, толкова деликатна и скръбна мелодия. Но посвоему все още гневна. Точно като самия Тарък.

Парчето свърши и той остави китарата на пода, откъдето я взе. Погледна цинично тези, които викаха „Още! Още!“ направи дълбок поклон и ги поздрави. После се запъти към Айсел, целуна я страстно по устните като лудо влюбен и каза:

— Да си вървим оттук, рожбо. — Тръгнаха към вратата, хванати за ръце.

Рашид изтича след тях.

— Къде, бе!

— На майната си! — отговори Тарък.

— Така и така започна, да беше посвирил още!

— Зарежи!

— Ама че си изрод!

Излязоха в прохладната нощ. Тарък държеше ръката на момичето и вървеше тичешком.

— Защо бързаш толкова?

— Не знам, рожбо! Не знам!

— Свириш толкова хубаво, Тарък. Нямах никаква представа. Какво щеше да стане, ако беше посвирил още малко?

Спря насред пътя и я погледна.

— Наистина ли ти хареса?

— Да. Мисля си, че… Преживяхме толкова мизерни дни… Можел си да свириш в някой бар!

Тарък се изсмя.

— Защо се смееш? Много ли е смешно?

— Да, рожбо, много е смешно! Защото аз не мога да свиря на китара. Не мога да изсвиря нищо друго, освен двете парчета, които чу преди малко. Само тези две. Разбираш ли?

Айсел го погледна наивно.

— Но защо? Как?…

— Тези бях научил, за да свалям момичетата. Защото жените веднага вкарват в леглото си някой, който свири на китара.

— Ти… ти…

— Да. Аз съм един измамник. Знам, но те обичам!

Хвана я през кръста, вдигна я във въздуха и започна да я върти около себе си. Айсел се гърчеше и крещеше.

— Пусни ме! Ще паднем!

И паднаха. Когато се намериха проснати на земята, и двамата изпаднаха в див смях. Смяха се до припадък, докато от очите им не потекоха сълзи…

После се изправиха, изтупаха дрехите си и се отправиха към площада. Избликът на смях беше преминал, сега се бяха потопили в спокойно мълчание.

— Ти се прибирай у вас — каза Тарък.

— Защо?

— У нас не е удобно. Хайде, рожбо… Потърпи, малко остана. Мечтай си за нашия дом. Мисли за хубавите дни, които ще изживеем заедно.

Айсел беше неспокойна. Трябваше да е много щастлива, но незнайно защо, не беше. Усещаше нещо странно в Тарък. Долепи се плътно към него.

— Тази нощ си странен. Като че ли ми казваш куп лъжи. Като че ли се подиграваш с мен.

Тарък не отговори веднага. Дълго гледа момичето.

— Не те лъжа, Айсел. А и какво е това лъжа? Кой може да знае кое е истина и кое лъжа? Може би най-невинните са най-големите измамници. А тези, които изглеждат най-непорочни, са най-големите мошеници… Няма как да знаеш. Когато ти казвам, че те обичам, казвам истината. Дори да не знам какво точно означава да обичаш. Май е нещо хубаво. Отпуска сърцето на човек, кара го да се чувства пиян, без да е пил. — Засмя се. — Ти какво ще кажеш? Хубаво нещо ли е любовта?

— Не знам.

— Ти и без това нищо не знаеш, рожбо. Изгаряш всичко с невежеството си. Ще изгориш ли и мен?

— Сега пък защо говориш така?

— Не знам. Наистина, защо говоря така?

Наклони се и целуна устните й. След това разходи език по лицето й, вкара го в ухото й…

— Когато си имаме собствен дом… Ще те накарам да полетиш. Ще експериментираме. — Изкикоти се. — В леглото ще правим експерименти… Ха, ха, ха! Това ми хареса!

Айсел не се смееше. Неподвижните й очи изгледаха Тарък от глава до пети, опитваше се да го разбере.

— Не ме гледай така! Очите ти са много студени, Айсел, замръзвам.

— Не може ли тази нощ да не се разделяме… — каза тя колебливо.

— Добре! Хайде да отидем у вас. Запознай ме с леля си. А аз ще се възползвам от случая и ще поискам ръката ти от нея.

Айсел се изсмя кисело и извърна поглед.

Тарък я погали по бузата. После бързо се отдалечи оттам и се сля с тъмнината.

 

 

Айсел се прибра и намери леля си да седи в хола, облечена много шик.

— Какво става? Накъде така по това време? — попита, без това да я интересува изобщо.

— Не отивам никъде. Бях на вечеря. Скоро се върнах.

— Добре ли беше?

— Кое? Вечерята ли?

— Ъхъ…

— Вечеря като вечеря. Добре беше. Как да бъде?

Айсел бавно се отпусна на едно от креслата.

— Скоро ще си тръгна оттук — каза.

— Къде?

— Ще си наема квартира.

— Пак ли същата история?

— Не, този път наистина. Има един. Обичам го, ще живеем заедно.

— Това, че имаш някого, го знам, не съм глупачка! Важното е кой е. Има ли си някаква работа?

— Книжар е.

— Книжар ли? Абе, кой е спечелил пари от книги?! Чуй, Айсел, тръгнеш ли си от този дом, повече не можеш да се върнеш. Казвам ти го предварително, за да знаеш!

— Че кой иска да се връща?

— Не ме нервирай, Айсел. Ти си малко наивна. С някакъв си мъж… Няма ли поне да се сгоди за теб?

— И какво ще стане, ако се сгоди?

— Ще се ожените, глупачке! В противен случай ще те използва като стока.

Айсел изгледа леля си с празен поглед. Какво говореше тази жена? Не разбираше хората, които говореха като нея, не схващаше какво искат да кажат.

— Я ми разкажи! Кой е този мъж?

Един скитник — каза Айсел на себе си. — Мами ме много пъти. Много пъти ме разплака. Измамник, но аз го обичам. Всъщност не знам що за любов е това. В началото беше страшна, изгаряща страст. После все повече се променяше, превърна се в нещо друго. Нали знаеш как хората, дори да не се разбират с майките, бащите и братята си, продължават да ги обичат… Ето такава обич. А може да е само навик. Като че ли ми е малко мъчно, болно ми е за положението му. Иска ми се да се откажа от него, но не мога да го направя. Кръвта ми се смразява при мисълта да остана сама. В този свят единствен той успя да ме накара да забравя самотата си, никой друг. Казва, човече, време е да си наемем жилище. Това, което навремето аз исках толкова много, сега го иска той. Добре, но ако сме заедно от сутрин до вечер, няма ли да му омръзна? Ще му омръзна. Ще доведе други у дома. Знам. Ще ме принуди на странни връзки. Винаги ще иска да играе игра. Добре, а когато игрите свършат, какво ще стане?

— Говори, де! Намеренията ви сериозни ли са, или какво?

— Не знам.

— Ох, направо ще ме поболееш! Не съм виждала по-затворен човек от теб! Точно като баща ти! Мълчи, и ще видим докъде ще стигнеш!

Айсел се разплака.

— Опа! Сега пък какво стана? Да не ти потънаха гемиите? Ей, лъжа ли казвам? Правиш разни странни неща. Питам те кой е този мъж, не ми отговаряш. Може пък да не е нормален.

— Нормален, ха! А кой е нормален тогава? Ние ли? Ти ли си нормална?

Айсел се прибра в стаята си разплакана.

* * *

— Беше ужасна нощ. Бях загубил всичко. Остана ми само ти. Но скоро и ти щеше да си тръгнеш, знаех го — каза мъжът.

— Не ме учудва, че си знаел, защото точно това се опитваше да направиш. Мамеше ме до последния момент, наговори ми куп лъжи.

— Ти самата искаше да те мамя. Когато и да се опитвах да ти кажа истината, ти на инат се затваряше в себе си. И тогава аз намирах убежище в лъжите, защото беше по-лесно. Незнайно защо, всички вярват в лъжите. Лъжите са по-топли от истината.

— Онази нощ бях решила да те забравя. След като говорих с леля, отидох в стаята си и дълго мислих какво трябва да направя. Ти беше рана в душата ми, болеше ме. Не исках да живея с тази рана. Не бях толкова силна, че да мога да изляза на глава с теб.

— Да… Ти беше слаба жена. — Мъжът замълча. Изсмя се с гърлен смях. — А може би това е бил изворът ти на сила, рожбо! Слабостта ти.

— Говориш с гатанки.

— Само външно изглеждаше слаба. Отвътре беше твърда като скала. Тези, които се заблуждаваха от външната ти невинност, се удряха в тази скала и се разпадаха.

— Според тази сметка ти беше точно обратното. Изглеждаше здрав като скала, но вътре в теб все още имаше едно дете, плачещо за количката, която баща му беше счупил.

— Я кажи… Ще пишеш ли и за това, което стана в онзи ден?

— Кой ден?

Гласът на жената беше безмилостен. Разбира се, че беше разбрала за какво говори мъжът. Но се престори, че не разбира, сякаш искаше да се наслади на превъзходството си.

— Знаеш… Онзи ден у нас. Денят, когато полудях. Денят, в който ме подлуди. Денят, в който ме превърна в палач.

— Мисля, че да. Няма причина да не го напиша.

— Благодарение на теб отново се чувствам ужасно.

— Честно казано, това не ме интересува много.

Лицето на мъжа погрозня от болезнена усмивка.

— Каквото и да правиш, рожбо, никога няма да можеш да заличиш спомена за нощта, в която плака в ръцете ми да не те изоставя. В един период ти ме обожаваше! Това не можем да забравим нито ти, нито аз!