Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (21)

Двадесет и едно

Клоуни и палячовци! Аз споделях една и съща съдба с тях.

Съществуването на Корхан беше започнало да оказва сериозно влияние върху живота на Айсел. След онази нощ бяха сложени основите на едно странно, но дълбоко приятелство между тях. Като че ли Айсел най-сетне беше намерила фигурата на разбрания и заинтересован баща, чиято липса беше чувствала през целия си живот. Освен това беше открила, че Корхан не е толкова интровертен човек, за какъвто го мислеше. Той можеше да бъде доста забавен, когато пожелаеше.

Вече не включваха често Тарък в нощните си разходки. Идеята беше на Корхан.

— И без това го виждам в книжарницата на Джезми по всяко време. Вечерите искам да съм само с теб. А и когато Тарък е с нас, ти се държиш особено, сякаш седиш на тръни. Ставаш лоша с мен. Когато го няма, не си такава. Сладка си като малко момиченце.

В Корхан най-много харесваше това, че никога не я насилваше да спи с него. Да, непрекъснато и без да му омръзва показваше желанието си, но знаеше как да се оттегли търпеливо, когато получеше отказ.

Понякога, когато водеше Айсел в дома си, искаше от нея да се съблече. Навеждаше глава като дете и казваше:

— Поне от това не ме лишавай.

Айсел се събличаше. Сядаше в отдалечен ъгъл на стаята и му позволяваше да я наблюдава или да я рисува.

И Корхан играеше ролята на страстно влюбен много добре! Беше научил къде живее Айсел. Понякога тя излизаше от къщи и го виждаше в началото на улицата, кацнал върху някоя градинска ограда. С малък букет в ръце.

— Не издържам без да те виждам — казваше й.

В такива моменти той се вълнуваше като юноша, очите му заблестяваха.

Веднъж, след един спор, който проведоха на улицата, той коленичи пред Айсел и й се извини за всичко, като я гледаше объркано. А друг път, пак насред улицата, се задави от плач.

— Ти ме отхвърляш и това ме убива — не спираше да повтаря със сподавен глас.

Айсел знаеше, че всичко беше игра. От Корхан би излязъл много добър актьор. Щеше да му отива повече, отколкото писането. Защото човекът живееше само когато играеше. Айсел се включваше в играта и го насърчаваше, защото и самата тя се забавляваше. След изгарящата, разрушителна и опасна любов, която преживя с Тарък, връзката й с Корхан беше като лечебен мехлем.

Освен това не му омръзваше и не спираше да й говори, че трябва да се раздели с Тарък. Той не е подходящ за теб — казваше й на инат. И вероятно за да се случи тази раздяла по-бързо, настояваше Айсел да започне работа.

Веднъж бяха на бар и той запозна Айсел с един свой приятел архитект. Мъжът на средна възраст се казваше Алп и имаше нужда от асистентка. Изглежда, Айсел му хареса. И ето как тя започна работа в бюрото му в квартал „Мачка“.

Когато започна работа, животът на Айсел доста се промени. Вече нямаше нито време, нито желание да изживява депресия. Дните й бяха заети. Денем беше в офиса, а повечето вечери прекарваше с Корхан. Ходеха на кино, театър, балет, концерти.

Животът й, за добро или зло, беше влязъл в някакъв ред. Планираше да спести малко пари и да си наеме квартира. Тогава щеше да се отърве от Мюзейен и най-важното, с Тарък можеха да бъдат заедно, когато пожелаеха.

Щяха да се любят, колкото искат, без страх, без да трябва да шепнат. Щяха да вдигат шум на воля. Да си готвят заедно, да се изтягат на креслото и да гледат телевизия. Щяха да правят един куп прости неща, които до този момент не са могли да правят поради липса на дом.

Тази мечта я правеше щастлива, но един лукав въпрос, забит дълбоко в съзнанието й, не й даваше мира. Ако си има собствен дом, дали наистина иска да живее с Тарък? Мислеше за отговора на този въпрос, главата й се пръскаше и започваше да й се струва, че всъщност не иска. Да си с Тарък, означаваше да страдаш, да ревнуваш, да плачеш. С него никоя жена не може да има сигурна връзка и да живее спокойно. А Айсел, както повечето жени, искаше да вярва на мъжа, с когото е.

Въпреки това все още не беше достатъчно силна да се раздели с Тарък. Още малко, казваше си. Нека продължи така още малко, после ще мислим за другото…

Тарък не беше глупак и забелязваше какво се случва. Вечер, когато отидеше в „Избата“, вече не виждаше Айсел. Виждаха се само веднъж в седмицата, даже на десет дни. А Айсел беше започнала работа и сякаш все повече се отдалечаваше от него. Тарък тайно се гневеше на това. Знаеше, че промяната в момичето е свързана с Корхан, но не можеше да разбере какво точно се случва.

Никога не задаваше въпроси на Айсел. Защото, ако пита, можеше да бъде разбран погрешно. Ще реши, че я ревнува, и ще се вземе много на сериозно.

Да, искаше да разбере дали тя спи с Корхан, но това беше чисто любопитство. Той искаше тя сама да дойде и да сподели с него всичко, което преживява. Но Айсел не говореше, не споделяше нищо.

И така, Тарък се вкисваше все повече и повече и често нападаше Айсел с намеци. „Защо не ми казваш къде си миткала снощи? Когато ходите някъде с Корхан, защо не викате и мен? Или вече нямате нужда от мен, рожбичко? Така ли е?“

На всичкото отгоре и работата му не вървеше добре. Както винаги.

Дълго след това, една нощ, когато отидоха да пийнат при интелектуалците, той каза на момичето:

— Ти ще платиш сметката, хубавице, тази вечер нямам кинти.

— Добре — отвърна Айсел, без да обръща внимание. След няколко минути го попита с подозрение: — Тарък, как върви работата ти?

— Е… Да кажем, не много добре. Ихсан се отказа да влага пари в работата по организациите. А аз дори бях намерил хубав офис до Тунела. Когато той се отказа, Джезми взе да мрънка. Все пита колко пари ще вложа аз. От месеци го лъжа, че имам един апартамент и се опитвам да го продам, да изчака малко. Взе да нервничи. Къде бил този апартамент, искал да ми помогне с продажбата. С две думи, затънах до гуша в лайна.

— Да не беше лъгал хората толкова много, това…

Погледна я ядосано.

— Глупости! Какво щях да правя, ако не лъжа? Да не мислиш, че ако бях казал истината, щях да мога да се доближа до тях? Джезми ме взе на работа, защото го измамих!

— И какво се получава? Истината пак ще излезе наяве! Колко още можеш да криеш?

— Трябва да намеря пари отнякъде! По дяволите! — избухна мъжът.

— Защо не поискаш от Етхем?

— Той няма толкова много пари. Освен това е много стиснат.

После изгледа момичето странно.

— Корхан Сьонмез може да ни помогне. Има кинти в изобилие. Но в никакъв случай не трябва да разбира, че ги искам аз! Ще ги поискаш от твое име. Измисли нещо и…

— Стига глупости! Не мога да искам пари от него!

— Не можела да иска! Глупачка! От колко време се влачиш с него, за нищо ли?

— Аз да не съм проститутка?

— Поне проститутка да беше!

За пръв път… За пръв път нещо вътре в Айсел се скъса, счупи се, разпиля се. За пръв път погледна Тарък не със заслепените си от страст очи, а с очите на някой непознат. Срещу себе си видя един нещастник, изпаднал в паника. Изплашен нещастник с очи, потънали в омраза. Един странен, беден мъж, който носи демодирано палто. Мъж с поглед на луд, мъж, чието тяло, от върха на пръстите на краката до космите на косата, е обзето от безсмислен гняв…

Тарък като че ли усети мислите й. Лицето му помръкна.

— Извинявай — промърмори. — Държа се като говедо!

Протегна се, хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Тези дни съм превъртял, Айсел. А ти никак не ми помагаш.

Айсел ядосано дръпна ръката си.

— Трябва ли да измъкна пари от Корхан, за да ти помогна? Или да сложа миша отрова в питието на леля си? Не се ли чуваш какви глупости говориш?

От очите му пламна черен огън, гласът му затрепери.

— Да, права си, говоря глупости! Разбира се, ние не можем да направим такива неща! Не можем, защото сме малки хора! Ако не бяхме малки хора, нямаше да се страхуваме нито да убиваме, нито да правим големи обири! Смелостта щеше да е безгранична! Щяхме да играем на едро и да печелим много! Или пък да губим много. Каква е разликата? Ако важното е да се живее нашироко…

Облегна се назад на стола и се опита да овладее гнева, с който погледна Айсел.

— Ти не ми действаш добре, момиче — измърмори. — Уж заедно щяхме да правим големи неща… А твоят проблем е бил да си създадеш малък и сигурен живот. Намерила си си някаква шибана работа, хванала си се с някаква пародия на писател и си почнала да ме гледаш отвисоко ли? Махай се! Нямам нужда от теб!

Ядосано захвърли на масата салфетката, с която беше изтрил устата си, стана от мястото си и си тръгна.

Ирфан се приближи до масата под предлог, че ще отсервира.

— Ех, момиче, от колко време все не можете да се разберете! Все се карате, все се карате! Какъв ви е проблемът? — промърмори полунашега, полусериозно.

Първоначално Айсел почувства душевен комфорт. Колко хубаво, Тарък си беше тръгнал! Отърва се от него! Повече нямаше да го потърси, свърши се! Но после онази изгаряща страст пропълзя вътре в нея като змия и душата й започна да гори. Не! Не можеше без Тарък! Все още не!

Плати сметката и изхвърча от кръчмата. Затича се към булеварда. Догони Тарък, преди да е стигнал до площада. Каза му: „Обичам те!“, хвърли се в ръцете му и не спря да целува лицето му. То и очите му бяха съвсем мокри. Разбра, че мъжът е плакал, и много се изненада. Изтри сълзите му с болка в сърцето.

Не плачи! — каза. — Не издържам да те гледам разплакан!

Хванаха се за ръце и тръгнаха към спирката. Качиха се на обичайния автобус и седнаха на седалките най-отзад.

— Много ми липсваш — промърмори Айсел и се доближи до него. — Как можахме да издържим разделени толкова дълго? Какво се случи с нас?

— Не знам — каза мъжът, придърпа момичето към себе си и го притисна към гърдите си.

Рейсът дрънкаше и се носеше в тъмнината. Не говореха. Само от време на време си хвърляха тайни погледи. Очите на Тарък бяха кървавочервени. По едно време леко погали лицето на момичето.

— Аз какъв съм ти, кажи ми, Айсел? — прошепна с измъчен глас.

— Какъв си ми?

— Ти ще кажеш!

— Гадже.

— Друго?

— Друго?… Не знам.

— Наведи се към ухото ми, кажи: „Ти си ми съпруг“.

— Какво?!

— Прави, каквото ти казвам.

В първия момент Айсел се поколеба, но след това се наведе към мъжа и прошепна:

— Съпруг си ми.

Очите на Тарък се насълзиха.

— Какво ти е, Тарък? — измърмори тя. Беше започнала да се страхува.

— Аз загубих играта… Работата ми скоро ще свърши. — Облегна глава на рамото й, затвори очи и въздъхна дълбоко. — Каквото и да стане с нас, не забравяй едно, ти си моята съпруга. Дори никога да не се оженим, ти си ми съпруга. Никога не го забравяй!

 

 

След две седмици се случи очакваното. След един ужасен скандал Тарък стана и напусна книжарницата на Джезми. Всичко беше приключило.

Чувстваше се уморен, наранен и отчаян. А на всичкото отгоре беше адски гневен! В душата му вреше казан. Мислеше как месеци наред полагаше отчаяни усилия, болеше го за труда, който отиде на вятъра. Едвам се сдържаше да не потроши нещо. Лицето му почервеняваше, щом се сетеше какъв маскарад правеше, за да сервилничи на хората. Стискаше юмруци, искаше му се да изкрещи към небето: Аз съм клоун! Проклинаше всички, баща си, майка си, старите приятели от процеса, мъчителите си, всички богаташи, интелектуалците, Джезми, Ихсан. Дори Етхем! Всички, всеки беше враг.

Не знаеше само каква е Айсел. Приятел ли беше, или пък лукав неприятел? Или още по-лошо, дали не беше жена, която изобщо не се интересуваше от Тарък?

На този етап, когато отново започваше от нулата, виждаше, че в живота му не е останало нищо друго, освен Айсел. И в душата му нарастваше огромен страх. А ако и тя си отиде? И без това, човек пропадне ли веднъж, всичко се струпва едно върху друго, нали?

В последно време се държа много глупаво. Не трябваше да пренебрегва Айсел толкова.

Почувства дълбоко угризение. Трябваше да поправи всичко, което беше разрушил, да компенсира грешките си. Не можеше да си представи в този момент да понесе още един удар, нямаше да го позволи.

Краката сами го отведоха в Кабаташ. Информацията не беше ли най-силното оръжие? Правилният път е винаги да е с една крачка пред Айсел, да научи за нея възможно най-много. Щом е така, можеше да започне с прочутата й леля.

Влезе в блока, в който Айсел живееше с леля си. Докато минаваше пред пощенските кутии, видя, че в кутията на Мюзейен Челик има няколко плика. За Айсел ли бяха? Опита се да ги вземе, но пръстите му не влязоха вътре. Извади дебела тел от джоба си и натисна халтавата ключалка. Поразбута я малко и я отвори. Взе пликовете. Не, нито един не беше за Айсел. Върна ги обратно в пощенската кутия.

Слезе в сутерена.

Спря пред апартамент номер две. Първо се поколеба, после натисна звънеца. Докато чакаше да му отворят, пооправи яката и шалчето си.

— Кой е? — Отвътре се чу застарял женски глас.

— Търся някого, госпожо — отговори изключително любезно.

Вратата се отвори. На прага се появи Мюзейен с ролки на главата, с лимоненожълт пеньоар, с цигара Ева между пръстите и с пантофи с помпони на краката.

Погледна Тарък с любопитство.

— Това ли е домът на Гюнер Тамер? — попита той.

— Гюнер Тамер ли? Той пък кой е?

— Не живее ли в този апартамент?

— Не в този апартамент, в целия блок няма такова име, синко.

— Боже мой, явно съм сгрешил блока! Извинете ме.

Обърна се и се запъти към стълбите.

Чу студения глас на жената.

— А вие кой номер търсите?

Погледна я усмихнато.

— Не се притеснявайте, сам ще намеря адреса.

Излезе навън и подсвирна с уста. Жената беше истинско бедствие! От този тип жени, които трябваше да отидат на онзи свят с помощта на миша отрова. Значи това била лелята на Айсел, ха! Усмихна се сам на себе си.

След това усмивката му лека-полека изчезна. Какво щеше да прави сега? Чувстваше се много изморен. Какъв беше смисълът да се гърчи толкова за живот, който не струва нищо? Дали да не опита по прекия път… Например да се ожени за Айсел и да заживеят в този апартамент… Айсел дали ще иска да се омъжи? Струваше си да опита. Добре, а щеше ли да може да убеди лелята? Знаеше много добър начин за това, но Айсел най-вероятно щеше да се възпротиви. Стана му смешно.

Трябваше да намери Айсел. Ако поговори малко с нея, вероятно щеше да се поуспокои. Ще й разкаже за скандала с Джезми, защото, ако не си излееше душата, щеше да се пръсне.

Метна се в една маршрутка и отиде в „Мачка“. Знаеше офиса, в който работеше Айсел, няколко пъти бяха ходили заедно дотам от Таксим. Точно когато приближи офиса, видя, че Айсел идва. За миг се зарадва, но настроението му бързо изчезна. Защото тя не беше сама. Беше с онзи висок архитект, колегата й. Тоест с мъжа на име Алп, с когото я запозна копелето Корхан.

Влезе в едно кафене, застана зад прозореца и гледаше как преминават. Айсел не беше обичайната Айсел, незнайно защо я възприе по различен начин. Докато вървеше, дългото й черно палто дръзко се разтваряше и затваряше. Черните й дълги ботуши бяха елегантни. За пръв път виждаше тези ботуши. Значи имаше дрехи и обувки, които не носеше, когато беше с Тарък, по-точно, не благоволяваше да облича. Или пък ги е купила наскоро. Май беше направила нещо и с косата си, не изглеждаше както обикновено.

Усети прилив на ревност. Не на класическа ревност от любов. Това беше нещо много по-дълбоко. Айсел беше учила в университет, така или иначе, имаше дом, в който да живее, леля й беше модерна жена, въпреки че се обличаше като курва, вече си имаше работа и печелеше пари. Още повече, Айсел винаги щеше да има работа. Защото беше архитект. Истински архитект. Държавата й беше дала диплома. А на Тарък тази държава не даваше нищо. Точно обратното, опитваше се да го премахне, да го смачка, да го свали от обръщение.

Погледна още веднъж Айсел, която вече се бе отдалечила. На устата му беше замръзнала озъбена, тъжна усмивка. Когато се запознаха, Айсел беше объркана дотолкова, че не забелязваше нито себе си, нито какво притежава. Беше една глупава млада жена, сърдита на живота, задето един сополивец я бил отхвърлил. Тарък я научи да прави секс, но не я научи да познава тялото си. Научи я, че съществуват и други мъже. И да… За жалост допусна най-голямата грешка в живота си, като я запозна с Корхан. Много подцени стария вълк. Корхан спечели Айсел с търпение и добрина и започна да я отдалечава от Тарък. И ето, тя се бе променила пред очите на Тарък. Преди година това момиче не вървеше толкова самоуверено. Беше малка нещастна мушичка, която се боеше от всичко, дори от собствената си сянка, търсеше място, където да се залепи и да остане.

Той беше този, който я направи красива жена! Но какво щеше да получи в замяна? Как щеше да му се отблагодари Айсел? Като го напусне ли? Стисна юмруци. Прииска му се да изтича след нея, да я хване, да я раздруса и да й изкрещи: „Ти не можеш да ме напуснеш, това мога да направя единствено аз! Аз! Аз!“.

Опита се да се отпусне. Губеше контрол. Това беше лошо. А и не избързваше ли да се плаши? Все още имаше голямо влияние над Айсел. Ако сега реши да я зареже, тя пак ще тича след него със сълзи в очите. Нали само предишната нощ плака в ръцете му като малко дете? А и кой друг мъж може да я направи толкова щастлива? Той познаваше всеки сантиметър от тялото й, от какво се възбужда, всичко.

Поуспокои се малко. Изяде един сандвич. Плати сметката с последните си дребни монети и излезе.

Тръгна към Таксим, но се наложи да се върне. Настроението му се разваляше все повече и повече. Реши да се отбие до „Избата“. Може би щеше да намери някой, който ще го почерпи една бира.

В „Избата“ нямаше много хора. Все пак беше рано. Почувства, че Етхем много му липсва. Колко хубави бяха онези бохемски дни, в които движеха заедно! Много жалко, че никога повече нямаше да изживеят такива. Фюсун беше родила преди три седмици. Щастливата двойка си имаше момиче. Обади се на Етхем след раждането, наложи му се да изслуша цялата родилна сага, която Етхем му разказа с весел и приповдигнат тон. На Тарък му се доповръща от това щастие, от това вълнение. Всеки можеше да падне в капана на женитбата и децата, но Етхем не биваше да го прави. Никак не му прилягаше. Никак!

Джем Хади беше в бара, подреждаше чаши и шишета. На бара нямаше никакви клиенти. У Тарък се пробуди някакво гадно чувство. Запъти се натам. Седна на един бар — стол и поръча бира. След това придоби предизвикателна физиономия и започна да наблюдава Джем.

Той му побутна чашата с бира и изръмжа:

— Какво има? Какво зяпаш?

— Нищо.

— Как така нищо, бе? Зяпаш ме!

— Домилял си ми… Сигурно затова те гледам.

— Майната ти!

Тарък се засмя. Преполови бирата си на един дъх. Искаше му се да ядоса този тъпак Джем, но пък моментът беше добра възможност да научи нещо за Айсел.

— Кажи, Джем… В добри отношения ли бяхте с Айсел?

Лицето на Джем Хади стана мораво.

— Какво искаш да кажеш?

— По едно време движехте заедно! Когато аз си тръгнах — усмихна се самодоволно.

— Гледай си работата! Не ме вкарвай в беля!

— Спа ли с теб?

Джем се облегна на бара и го хвана за яката.

— Махай се от тук, женчо!

Тарък се смееше. Никак, ама никак не се беше ядосал.

— Спокойно, приятел. Просто ми е интересно дали си успял в това, или не. Може да сте си останали само с един флирт, като начинаещи влюбени и…

Не можа да довърши. Джем Хади връхлетя върху него. Двамата се претърколиха на пода до бара. Джем Хади беше по-едър и по-висок, но Тарък беше гъвкав като змия. Избегна юмруците на Джем и го срита с коляно в хълбока.

Изправи се, изтръска главата и дрехите си и все още се смееше.

Двама келнери се запътиха към Тарък.

Той вдигна ръце във въздуха.

— Добре, добре! Без паника. Няма нищо. Само се разбрахме погрешно. Грешката е моя.

Обърна се към Джем и му се усмихна закачливо.

— Извинявай, приятелю Джем, много съжалявам!

Беше толкова убедителен, че келнерите се спряха объркани и погледнаха Джем въпросително.

— Изчезвай, майната ти! Подло копеле!

Докато излизаше, се почувства доволен от себе си. Хем беше изпил бирата, без да я плати, хем беше изкарал Джем от кожата му. Тъкмо щеше да излезе, и погледът му се спря на една млада жена, която седеше сама на маса. Тя често поглеждаше към часовника си, явно чакаше някого. Или някой й беше вързал тенекия.

Веднага се отправи натам. За кратко застана встрани и взе да наблюдава жената. Беше много симпатична, с къдрава червена коса, тънък нос и зелени очи.

Поклони се до земята и поздрави:

— Не мога да повярвам на очите си! Кой мъж би накарал такова прелестно създание да го чака в някакъв бар!

Жената се стресна. Направи се на обезпокоена, но блясъкът в очите й ясно показваше, че е останала поласкана от този комплимент.

— Мадмоазел… Позволете ми да ви правя компания в това отегчително чакане!

Бързо седна до нея, без да изчака отговор. Кракът му докосна нейния.

* * *

— Онези дни, когато с Джезми правехте амбициозни планове, те гледах и си мислех следното: Няма да стане! Нямаше да успееш в каквото и да било в този живот. Проблемът не беше, че нямаш образование или че си беден. Проблемът беше безсмислената омраза, която изпитваше към хората. Прикриваше тази омраза майсторски, защото беше добър актьор. Но в даден момент тя те караше да допускаш глупави грешки, които на пръв поглед изглеждаха незначителни. А след това чорапът се разплиташе сам. Блясъкът, с който заслепяваше хората, изведнъж изчезваше, завесата се вдигаше и те виждаха истинската ти същност. Например никога не си ми разказвал защо се скарахте с Джезми. Но аз съм убедена, че причината е някаква глупост.

Мъжът я погледна уморено.

— Ако трябва да съм искрен… Да, права си, беше голяма глупост. Тогава не можах да ти кажа, защото се срамувах. — Засмя се вяло. — Най-накрая той забеляза липсващите книги. Бях взел пет-десет ценни книги за изкуството и бях прибрал парите в джоба си. Знаех, че един ден ще се усети, но той вдяна много по-рано, отколкото очаквах. Изкрещя ми: „Мръсен крадец! Мръсен крадец!“. Ако някой ти изкрещи, че си мръсен крадец, как ще се почувстваш, мислила ли си? Крадец. Тоест негодник. Някой, който нищо не струва.

Въздъхна. Продължи с все по-тъжен глас.

— Да… Аз бях крадец, но той беше кретен! Месеци наред влизах и излизах от магазина, помагах му за всичко. Слушах за проблемите му, бях му приятел. Дадох му куп идеи. И то не крадени или заимствани отнякъде. Всичките бяха оригинални. И какво направи той в замяна? Не отдели и не ми даде нищо от печалбата си. Дори не ме попита дали имам пари и как живея. А, да кажем, че ме е мислел за богат, нали така се бях представил… Но не трябваше ли да ми предложи нещо за часовете, които прекарвах в магазина? Пък и… Изобщо ли не забелязваше, че съм беден? Ходех все с едно и също сако, все с един и същи панталон, с едно и също палто. Винаги с онези откраднати обувки… Човек не проявява ли интерес какво е положението на някого, с когото всеки ден е заедно? Искаше ми се някой ден да дойде при мен като истински приятел, да сложи ръка на рамото ми и да каже, че не се е вързал на номерата ми… Тогава щях да му обясня всичко. А той ме обвини в кражба. Не спря да крещи. Виждате ли, моля ви се, колко глупаво постъпил, като ми се доверил… Не, човек никога не знае какво го очаква! Един куп лайняни глупости!

— Как успяваше едновременно да бъдеш толкова умен и толкова слаб? — попита жената. — Продал си книгите на човека тайно и си прибрал парите в джоба си. Откъдето и да погледнеш, това си е измама. Ти какво си очаквал? Да ти се извини, задето не е разбрал, че го лъжеш? Ако в самото начало, когато си отишъл в книжарницата, не беше измислил толкова много лъжи, ако се беше представил честно, може би тогава…

— Все едно и също! — изръмжа мъжът. — Все още ли ми четеш приказки за честността! Аз бях интелигентен, момиче! По-умен от всички ви! Всички оригинални идеи бяха мои! Вие бяхте боклуци, обучени от тъпата образователна система! А аз не бях увреден, главата ми работеше блестящо. Но никой не го оцени! Никой не ме подкрепи. Бях добър, докато забавлявах хората, докато ги разсмивах. Но видеха ли и най-дребен гаф от моя страна, се опитваха да ме разкарат.

— Все още ли мислиш така?

— Все още мисля така! Ще отида още по-напред и ще кажа, всички вие да вървите по дяволите!

— Знаеш ли къде направи най-голямата грешка? Накара ни да повярваме, че ти си много силен мъж. Всъщност не беше толкова силен, имаше куп слаби страни, но заблуждаваше хората като виртуозен илюзионист, осветяваше само бляскавата страна на личността си. Никой не си и помисляше, че си бил уязвим човек.

— Клоуни и палячовци! С тях аз споделях една и съща съдба. Много жалко за мен.

— Да си клоун, е личен избор. Ако беше приел един обикновен живот…

— Никога нямаше да приема обикновен живот! Ако отново се родя на този свят и условията са същите, пак бих се държал по този начин!

Жената въздъхна тъжно.

— Сигурна съм в това.