Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (2)

Две

Те бяха ъндърграунд хипита. Вместо да лежат по моравата, се бяха приютили в ъндърграунд бар. Любовта им имаше вкус на плесен.

Утрините носят спокойствие на хората. Особено ако времето е дъждовно и ако е месец ноември. Тогава това спокойствие става толкова плътно, че можеш да го хванеш с ръце, и всеки път, когато поемеш въздух, изпълва дробовете ти.

Сега сме пред едно от заведенията в „Съраселвилер“. Имаше го и преди двайсет години, а арт барът „Избата“ беше точно до него. От тогава до днес промени поне шест собственици и всеки път сменяше и името си. Въпреки че „Избата“ беше най-подходящото за бар, който се намираше под земята.

Пред стоманената входна врата пазеха двама мастити бодигарда. Слизаме надолу по стълбите, като усещаме строгия им разпитващ поглед върху тила си. После минаваме по дълъг и тесен коридор. Когато стигаме в края, този път се изкачваме нагоре по шест стъпала и ето че сме в старата „Изба“ и в новия бар „Носорог“.

Мястото е много високо. В сравнение с преди всичко е модерно, блестящо. Добре ремонтирано, доста шикозно. И с аромат на портокалови цветчета. Има и изложба на картини. Името й е „Излишното от Ръфат Ескиз“.

Художникът Ръфат Ескиз… Беше гениален, но не отстъпваше първото място в пиенето на никого. Казват, че той е най-истинският бохем на Истанбул на всички времена. Можеше да живее във всякакви условия и да рисува във всякакви условия. Раздаваше ескизите, които надраскваше в баровете, на момичетата, а те го гледаха с възхищение. Когато се напиеше много, без да го интересува дали е зима или лято, се събличаше както майка го е родила и така обикаляше по страничните улици на „Бейоглу“. Полицаите го познаваха. Извличаха го иззад боклукчийските кофи и го откарваха безплатно до окаяното му ателие на улица „Сормагир“.

Добър художник. Рано почина, жалко. Но след смъртта си спечели уважение. Картините му вече са в ръцете на колекционерите.

Преди двайсет и пет години и той беше редовен посетител на „Избата“.

Добре! Тогава да се върнем в онези години и да се опитаме да разкажем за бара „Избата“.

Който преминеше през вонящия на плесен и урина коридор и се изкачеше по онези стъпала, се озоваваше сред шокираща тълпа. Не се виждаше нищо от дим, а вентилацията никога не работеше, както трябва. Бар „Избата“ се състоеше от две помещения, свързани с няколко стъпала. Във високата част имаше барплот и маси за хранене. Менюто беше оскъдно: сервираха се картофи, кренвирши и скара, както и салата. Нямате много голям избор. Зад барплота винаги стоеше Джем Хади. Този роден в Мардин кестеняв младеж, с белязано от шарка лице и широки рамене, обичаше работата си и се отнасяше много сериозно към нея. С клиентите се държеше приятелски, но беше доста сдържан, никой не го бе виждал да се лигави. Когато се смееше, го правеше от сърце, очите му се свиваха, почти изчезваха и се показваха снежнобелите му зъби.

През повечето вечери можеше да го видите да отпива ракия на дългите табуретки на бара заедно с една-две известни личности — филмов актьор, писател или поет.

 

 

Айсел и Тарък не сядаха често на бара, а на масите — никога! Защото парите им винаги бяха кът. За тях много по-подходящо беше долното ниво, където можеха да пият чай или кафе.

Това ниво се разпростираше по дължина. Проядените от дървояди огромни маси, които сякаш бяха пренесени от някой стар конак, разнебитените столове, застланите с килими места за сядане и кушетките, покрити с шарена тапицерия, бяха създали особено приветлива и задушевна атмосфера.

Традицията по стените да се окачват картини започна още от онова време. Разглеждането на картините само по себе си беше изкуство за мъжете. Скръстваха ръце на гърдите си, залепваха сериозно изражение на лицата си, ако имаха, палеха лули, ако ли не, се задоволяваха с цигари и търсеха да видят в картината някакъв различен детайл, който друг не би могъл да открие. После се връщаха при приятелите си и споделяха една-две интелектуални реплики за картината. И ако в това време успееха да привлекат вниманието на някое момиче, още по-добре!

Петъчните и съботните вечери барът се превръщаше в нещо като градски автобус. Тези, които не намираха места, се облягаха по стените и говореха накрак. Други приклякваха до стените, а трети направо се излягаха на земята.

Добре, де, кои бяха тези хора? Повечето учеха в университет. Студенти по литература, социология, филология, изящни изкуства… После… Работещи в списания, в сферата на рекламата, все още не много известни кинодейци, театрали, група поети…

Тези хора приличаха на предводители на ново, по-цинично, но по-нещастно хипи поколение. Те бяха ъндърграунд хипита.

Вместо да лежат по моравата, се бяха приютили в ъндърграунд бар. Напушваха се всяка вечер.

Сега да се върнем към един определен ден, тоест, към онази събота, в която нашите герои се видяха за първи път.

Голяма група в бар „Избата“. Всички са там: Етхем, китаристът Рашид, художникът Ръфат Ескиз, Тайфун — известен филмов режисьор, приятелката му Нил, актрисата Маиде, поетът Бурхан, Ханъмели Мемед, рекламен агент, Айсел и други.

Етхем, без никакво съмнение, бе най-симпатичният и най-приказливият от групата. Беше пуснал кестенявата си коса отпред, а отзад я бе сплел на една плитка. Тази прическа не се срещаше често в онова време и предизвикваше интерес у хората. И сякаш това не му стигаше, над дебелите си устни беше оформил тънък мустак, тип Кларк Гейбъл. Хубав — не, но симпатичен. Висок на ръст, едър мъж. Всеки три свои думи украсяваше с буен смях, сееше радост сред хората. Жизнерадостта му не беше някаква преструвка. Тя бе неподправена, искрена, на човек, живял различно, с различен опит, който не се страхува от живота. Етхем много обича да говори. И го прави добре. Когато вземе думата, другите млъкват и слушат. Обръщат се към него с „татко“ не толкова от уважение, колкото заради това, че намират разказите му за много интересни.

Всъщност Етхем не отговаряше на общия профил на посетителите на бара. Поради възрастта, външния вид и прекалено свободния си изказ. Но никой не го отбягваше. Защото освободени бяха не само изказът и поведението му. С часове говореше за сексуалността, непрекъснато споменаваше учението на Райх, но никой от обкръжението му не го бе виждал да се шегува безсрамно или да сваля жена по неподходящ начин. Човекът наистина беше над тези неща. Говори се, че младостта му е минала в различни университети в Италия и Франция, където учел по година-две, а накрая взел диплома по социология от един френски университет. Върнал се в страната шест месеца след преврата и започнал да преподава в частна гимназия.

Айсел откри бар „Избата“ в резултат на една случайност. Тя идваше тук всяка вечер, защото тук се чувстваше сигурна като в майчината си утроба. Беше миньонче, раздразнително момиче. С извит гръб и напрегнати рамене. Сякаш всеки момент очакваше светът да се изправи срещу нея. Погледът й беше както невинен, така и странно далечен. Тази вечер кинодеецът Тайфун седи точно срещу нея. Със светлокестенявата си коса, пъстрите очи и загорелия си тен изглежда много хубав, както винаги. Но небрежното облекло, очите, които понякога проблясват лудо, и напълно развалените зъби, въпреки младата му възраст, подсказват достатъчно за странния живот, който води. До него е приятелката му Нил. Тази брюнетка е най-грозното същество, което сте виждали. Помътнелите малки очички на закръгленото й лице издават патологично нещастие, а между пълните й устни винаги има цигара. Едната от грубите й ръце, като на строителен работник, винаги е върху крака на Тайфун. С това си движение сякаш иска да обяви на целия свят, че този млад мъж й принадлежи.

Тази вечер Рашид е по-напрегнат от всякога. Сърди се на цветистите разкази на Етхем, говори с актрисата Маиде и се държи като влюбен непохватник, не спира да обръща бирените чаши и пепелниците. Може би все още е девствен. Наближава трийсетте, вече не е младо конче, но винаги, когато хареса някоя жена, започва да се държи като шестнайсетгодишен хлапак. Този тип Рашид изглежда твърде интересно с косите си, които не бяха виждали гребен, с много дългата си брада, с ризите, приличащи на одеяло, с разноцветните елеци, с панталони, каквито носеха моряците, и с китарата, с която никога не се разделя. Но когато започнеше да говори, отегчаваше, защото идеите му бяха груби, нешлифовани, сурови.

Рекламният агент Ханъмели Мемед не спира да пие. Прякорът Ханъмели Мемед получи, защото при всеки удобен случай рецитираше любимото си стихотворение на Назъм Хикмет, което започва с думите „Имало някога синеок великан, влюбил се той в мъничка жена“.

Поетът Бурхаг — мълчалив, както винаги. Има една издадена стихосбирка, но никой не го е виждал да рецитира стихове тук. Не пие алкохол. Играе си с рядката си брада и се оглежда наоколо. С непонятна усмивка на лице…

Джем Хади от време на време поглежда скришом Айсел зад бара. Айсел забелязва този интерес, но не му обръща внимание.

Когато в бара влиза мъж със сиво пардесю, часовникът над камината показва 10:00. Айсел веднага забелязва мъжа, той и без това не е някой, който не се забелязва. Никак даже.

До закачалката на входа мъжът прави малко шоу. Бавно развързва колана на палтото и с бавни и гъвкави движения го сваля от гърба си. След като закачва пардесюто на една от празните закачалки, развързва блестящото зелено шалче от врата си и пак го завързва. С едно-две резки движения бързо приглажда косата си. В това време изпод гъстите вежди очите му оглеждат бара като прожектор и установяват кой е тук и кой го няма.

Слаб и височък на ръст, изглежда млад мъж. Косите, които покриват главата му като калпак, са сресани старателно. Облечен е в текстилно сако, което му прилепва като ръкавица, тънък трикотажен пуловер и тесен кадифен панталон; видът му никак не се връзва с този на другите типове в „Избата“.

На Айсел й идва да се разсмее. Човекът сякаш е попаднал тук от някой италиански фотороман. Но не играе главната мъжка роля, защото главните герои май са по-хубави. Този мъж е злонамереното трето лице, което ще направи хиляди интриги, за да раздели момичето в главната роля от любимия й.

Смугъл, с черни очи, ясен поглед и горда стойка. Прилича на ястреб.

Когато вижда Етхем, се усмихва с удоволствие. Етхем също му се усмихва и му помахва с ръка.

— И Тарък дойде, съставът е пълен! — извиква с весел глас.

Когато пристига при групата, Тарък с предварително пресметната дързост оглежда всички един по един.

На лицето му има малко опасна, малко подигравателна усмивка, която отразява агресивен, но и хладнокръвен нрав.

— Как сте, дами и господа?

Изчаква няколко секунди, за да види каква реакция ще предизвика с този глупав поздрав.

Никой, освен Етхем не се кикоти.

— Домъчня ми за вас, скъпи приятели! Хората от външния свят са много сладки. Нямат представа нито от Жак-Мари-Емил Лакан, нито от Фройд… Не четат нито стихове, нито романи! Нито опитват, нито не опитват! Ха!

Не изяжда думите, произнася ги, като акцентира на всяка една, говори правилно като коментатор.

Както изглежда, появата на Тарък не зарадва друг, освен Етхем. Тайфун и особено Рашид гледат този мъж така, все едно ще го разкъсат. Бурхан се извръща на другата страна. Ханъмели Мемед се усмихва гадничко. Нил ужасно се е вкиснала, движенията й са странни. Прегръща Тайфун изневиделица, целува му врата, заравя глава в рамото му и издава звуци като гъска.

Погледът на Тарък е вперен в Айсел. Черните му очи проблясват с любопитство. Покланя се пред момичето почти до земята, после с едно движение хваща ръката му и я допира до устните си.

— Мадмоазел… Предполагам, че сте нова тук. Пазете се от тези вероломни вълци! Разхождат се наоколо, преоблечени като агнета.

Айсел отдръпва ръката си леко учудена, леко гневна и неволно разтрива мястото, където устните на мъжа са я докоснали. Поглежда с питащ поглед хората около себе си, но в момента всеки е зает със собствените си проблеми. Всички, с изключение на Етхем наблюдават Тарък враждебно.

Тарък добре се справя с подигравките.

— Виждам, че всички умирате от удоволствие. Какъв съм щастливец! Чудесно е да си толкова обичан! Отивам да си взема една бира и ще се включа в интелектуалния ви разговор точно по средата!

Отдалечава се с кръшна походка, сякаш танцува.

Айсел прошепва на Рашид:

— Кой е този, бе?

— Остави, майната му, тъпанар! — отговаря Рашид на висок глас. Наблюдава Етхем с крайчеца на окото си, сякаш иска да види реакцията му.

— Какво искате от човека? Такова си е копелето. На вас какво ви пречи? — казва той и се усмихва злобно. Пали лулата си и издишва дима, чийто шоколадов аромат се разнася във въздуха и сладко, сладко се процежда през носа.

— Мръсникът се подиграва с всички. Някой ден ще го набия — намесва се Тайфун.

— Внимавай той да не те набие — отвръща Етхем.

— Кой ще ме набие? Този женчо ли?

— Не се подвеждайте по външния вид, деца — казва Етхем. Вече не се усмихва, доста е сериозен.

Тарък се връща с шише бира, влачи стол от съседната маса и се настанява до Етхем. Изтяга се на стола и протяга краката си напред.

След малко напрежението, което предизвика неговата поява, намалява, разговорът на масата лека-полека се връща към предишния си вид. Тарък вече мълчи. Сякаш е актьор, изиграл ролята си. Само слуша със залепнала подигравателна усмивка и сякаш чака отново да дойде неговият ред на сцената.

Понякога Айсел усеща погледа му върху себе си и в такива моменти го поглежда строго. Тогава изражението на Тарък става още по-подигравателно.

Всичките му движения са театрални, намирисват на неискрени и измамни. Когато надига шишето към устата си, малкият пръст на дясната му ръка, с която държи бирата, е във въздуха. Маниерите му са като на средновековен аристократ, прекалено изтънчени, да не кажем женствени. Докато внимателно слуша Етхем, светещите му черни очи, под гъстите мигли, систематично оглеждат бара; не пропуска никакво движение. Защото във всеки един момент главата му сякаш е заета да измерва интереса, който поражда (или който си въобразяваше, че поражда) в средата си.

На масата непрестанно се добавят нови бири, а разговорът става все по-напрегнат и по-напрегнат. Времето напредва като лудо. В единайсет и трийсет Айсел с неохота започва да се приготвя. Изважда коженото портмоне от прокъсаната си торба на килима, взима пари и ги подава на Етхем.

— Аз тръгвам. Добави ги към сметката. Имам две бири.

— Време е Пепеляшка да се прибира у дома, а? Какво да се прави!

Облича дългото черно палто, което е хвърлила на стола, премята торбата през рамо и пожелава лека нощ на всички. Опитва се да не гледа към Тарък.

* * *

— Та ние не се запознахме така, рожбо! Аз бях с Етхем и другите, а ти дойде отвън. С теб беше и онова красиво момиче… Как се казваше?

— Симтен.

— А, да, Симтен! Дойдохте и седнахте до нас. Симтен беше приказлива, веднага се сдушихме. А ти беше като ледена буца, онази вечер не каза и две думи.

— Бях много дива, плашех се от хората.

Беше много гореща лятна нощ. Изведнъж се извиси гръмогласен женски смях. После се чу детски плач. И точно в този момент — шум от кофа за боклук, преобърната от кучетата, и писък на една подивяла котка.

Жената откъсна голямо парче хартия от рулото на масата и си подсуши шията и челото.

— Мразя горещините.

— Като се има предвид, че вечерта, в която се запознахме, времето беше много студено. Валеше гаден дъжд — каза мъжът.

— Да, спомням си. Беше една съвсем влажна нощ.

— Любопитно ми е, какво ли е станало с онези хорица?

— Поетът Бурхан стана колумнист в един вестник, два пъти в седмицата пише за литература. Режисьорът Тайфун снима сериали за мафията, забогатя доста. Рашид си е все същият. Няма да повярваш, но косата, брадата, дрехите му са абсолютно същите. Само дето отслабна, заприлича на гарга. И вече свири джаз. Актрисата Маиде за жалост почина. Ханъмели Мемед от дълго време живеел в Датча, отворил малък бар, така чух. А какво е станало с Нил, не знам. Преди години я видях в „Бейоглу“, беше заприличала на лека жена, вървеше по улицата с цигара в ръка и си говореше сама. Лицето й беше съвсем жълто. Дори не ме позна. А Симтен стана домакиня, има две деца.

— Виж ти! Ти си като информационна банка!

— Аз съм жена с изследователски дух. Това е нещо, което прихванах от теб. В свободното си време разнищвам хорския живот.

— Така както разнищи и моя.

— И ти беше разнищил моя.

Мълчание.

— Това, което си написала, е вярно, за съжаление. В „Избата“ никой не ме харесваше — каза мъжът и въздъхна. — Хората веднага усещат кой не е като тях и го държат настрана.

— Добре, но тогава ти не се и опита да скриеш това, че си различен. Точно обратното! Оставаше само да развееш плакат „Аз не съм като вас!“. Пък и… Когато те видях за първи път, и аз никак не те харесах.

— Това го знам, но да ме помислиш за гей…

— Не смятам, че съм била несправедлива. Ти въобще не приличаше на мъжете, които познавах… Онзи твой мек глас, странните ти движения, особено косата…

— Женствен ли бях? Това ли искаш да кажеш?

— Не, не! Но… Беше някак странен. Сякаш беше отворен за всякаква сексуалност.

— Искаш да ме попиташ дали съм спал с мъже, но не можеш да го направиш.

— А спеше ли?

— Според мен този въпрос вече е напълно излишен.

Жената повдигна рамене.

— И без това не ме интересува. Толкова си ми изневерявал, че ако е имало и няколко мъже, какво от това.

— Развитието на индивида ме просълзява, рожбо. Навремето не беше такава. Преживяваше кризи на ревност, плачеше и точеше сополи.

— Вярно е. Ти много ме разплакваше.

— Но после и ти ме разплака. Квит сме.

— Да, квит сме.

— Можеше да не се разделяме.

— Още ли ми се сърдиш? Ако това ще те успокои, ще го кажа… Никак не ми беше лесно да те забравя.

— Недей да лъжеш, рожбо! Заряза ме с огромно удоволствие, дори получи оргазъм! Онази нощ, в кръчмата в „Бебек“, помниш ли? Ти и новите ти приятели седяхте и пиехте.

Мекият глас на мъжа сега беше изпълнен с гняв, от очите му струеше омраза.

— А ти дойде и седна отсреща, впери поглед в мен и дълго ме наблюдава. Всички те помислиха за луд.

Мъжът се изсмя изкуствено.

— След това разказах тъжната история на нашата любов.

— Всички ти се присмяха.

Мъжът поклати глава с истинско съжаление.

— Все пак стана хубав разговор.

— Знам. Докато другите се смееха, аз плаках.

— Лъжа! Когато видя колко страдам, душата ти е ликувала!

— Предизвикваш ли страдание, някой ден страдаш и ти, знаеш го.

— Върви в ада, жено!

— Ти също! Ще се видим там!

— Седни тук, пиши този глупав роман! Но те бях предупредил! Казах ти, че ще изсъхнеш от липса на любов! Казах ти, че ще умреш сам-сама като улично псе!

Първо й се насълзиха очите, след това устните й потрепериха. Сълзите й потекоха като дъжд.

— Най-сетне! — изкрещя мъжът.

Изглеждаше, сякаш е доволен. Протегна ръка, като че ли искаше да докосне сълзите й.

— Върви си — изкрещя жената с огромен ужас.

— Горката ми рожба! Де да можех да те прегърна в скута си! Много ти се иска, нали?