Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (19)

Деветнадесет

Той беше виртуоз в измамите на хора. Беше много интелигентен. Може би натрупаните му знания не бяха толкова много, но използваше невероятно ефикасно тези, с които разполагаше.

Красивата есен дойде в Истанбул още преди летния сезон да прибере всичките си партушини и да си отиде. В средата на септември, в един прекрасен летен ден, Етхем и Фюсун се ожениха. На брачната церемония на „Таксим“ беше поканено почти цялото общество от „Избата“.

Етхем беше изтупан. Косата му бе добре сресана и вързана на конска опашка, мустаците му бяха грижливо подрязани. Че беше облечен в костюм, беше, но за майтап си беше вързал една от онези смешни дантелени вратовръзки, каквито носят френските аристократи.

Фюсун изглеждаше много секси в късата сватбена рокля с цвят на шампанско. Въпреки корема си, който вече започваше да личи. Гостите си шепнеха, че тя е бременна в петия месец.

По време на церемонията Айсел и Тарък седяха в дъното на салона. Айсел беше завладяна от странно чувство, сякаш не можеше да разбере какво точно се случва, не можеше да го назове. Това май беше завист. Малко по-напред двама души се женеха, очите им светеха от удоволствие, смееха се весело. С нея това никога нямаше да се случи. Нямаше да се омъжи като нормалните хора, нямаше да има деца. Знаеше го. Гледаше Тарък с периферното си зрение. Май и той беше обзет от същите чувства. Устните му се бяха извили в презрителна и горделива усмивка.

Наблюдаваше само Етхем. Погледът му се плъзгаше по Фюсун и бързо се отместваше. Сякаш жената беше бледа сянка, сякаш не беше там.

След церемонията отидоха да празнуват в една историческа сладкарница на площад „Султанахмед“. Бяха поне двайсет човека. Там Етхем демонстрира всичките си умения. Пя арии, рецитира стихове, коленичи пред бременната си съпруга и й се врече в любов, даде такива съвети на все още нероденото си дете, че накара тези, които го слушаха, да умрат от смях. Накратко, направи всичко, за да развесели гостите си. С другите се получи. Но не можа да развесели единствено Тарък. Често се закачаше с него, побутваше го, шегуваше се, но напразно! Тъжната усмивка на лицето му така и не се изтриваше. По едно време Айсел не издържа, наклони се към Тарък и му прошепна:

— Какво ти е? Защо сватбата на Етхем те натъжава толкова много?

— Този брак ще съсипе Етхем.

— Защо?

— Тази малоумна жена не е подходяща за негова съпруга, затова. Чакай и ще видиш.

 

 

Как да ти обясня какъв беше Тарък в онези дни, читателю!

Сякаш въртеше най-голямото кормило в света. Очите му блестяха повече от всякога, от движенията му преливаше самоувереност. Джезми беше станал неразделна част от живота му. Вече идваше в „Избата“ с него и с един приятел Ихсан, млад театрален актьор.

Вечерите Айсел седеше с тези трима мъже като декоративно цвете. Тарък беше внушил на Джезми идеята да направят фирма за организационна дейност. Къде да се наеме офис, дали първо да не влязат в концертния бизнес, или пък театърът е по-подходящ, какво може да се направи за търговията с книги… Непрекъснато обсъждаха. Стана ясно, че Ихсан имаше пари. И положението на Джезми не беше лошо. Родителите му имаха маслинови насаждения в Мугла, бяха заможни. Живееше в апартамент на техните в квартал „Мачка“.

Само Тарък беше беден, но Джезми и Ихсан не го знаеха.

Айсел се движеше с тях, но в такива вечери се чувстваше много самотна, седеше и наблюдаваше Тарък като на филм. Той беше виртуоз в маменето на хора. Беше много интелигентен. Може би натрупаните му знания не бяха толкова много, но използваше невероятно ефикасно тези, с които разполагаше. Докато говореше, често цитираше писатели или философи, правеше се, че все едно е прочел всички важни книги, изгледал всички добри филми, сдъвкал и погълнал всички философски теории. Беше станал копие на Етхем. Но в крайна сметка беше само едно копие. Не беше истински.

Въпреки всичко новото му амплоа впечатляваше дори онези от „Избата“, които преди не можеха да го понасят. Вече никой не го обвиняваше в сводничество и не го наричаше жиголо, никой не говореше зад гърба му. Шепнеше се от уста на уста, че се занимават с важни проекти за изкуство, че организират театрален фестивал и прочее. Айсел беше сигурна, че тези слухове се пускат от издателя на вестника и лично от Тарък.

Етхем напусна жилището си и те останаха на улицата. Един-два пъти в седмицата се промъкваха крадешком в дома на Тарък и се любеха неуморно и страстно. През другите нощи Айсел хващаше пътя за дома. Вбесяваше се на вечно пияната си леля и обмисляше какво трябва да направи, за да счупи този порочен кръг. По едно време много сериозно си търсеше работа. Но от никъде не получи положителен отговор, вероятно защото усещаха неохотата в сърцето й или кой знае какво.

Веднъж, след като бяха правили секс, Айсел каза с тъжна усмивка:

— Ако Джезми знаеше за тази къща, за тази стая, кой знае какво щеше да си помисли.

Тарък изхвърча от леглото, сякаш го бе полазила змия, и стисна ръката й много силно и изръмжа:

— Ако му кажеш и една дума за мен, ще те убия! — Изглеждаше сериозен.

— Стига глупости! — опита се да се усмихне Айсел. — Измамите ти изобщо не ме интересуват.

— Естествено, че не те интересуват! Ти само опитай да се заинтересуваш, и тогава ще ти покажа от колко области се състои светът!

Айсел много се засегна, но отчаяно преглътна тези думи.

 

 

Един ден в живота им се появи писателят Корхан Сьонмез.

Веднъж по обяд се видяха в книжарницата на Джезми. Бяха намислили да се изкачат до Таксим, за да хапнат нещо. По едно време покрай тях мина един мъж. Лицето му беше сбръчкано, но тялото му изправено като струна, слабо и високо. Умен поглед, пепелява коса, симпатичен мъж. С черна барета, закачливо килната на една страна. Беше вдигнал яката на велуреното си яке със землист цвят. Сякаш беше млад бунтар на шейсет години. Минавайки покрай тях, той дълго се загледа в Айсел. А след като ги подмина, се обърна няколко пъти, за да я види отново.

— Този пък кой е? Да не би да е някой познат? — попита тя с любопитство.

— Това е Корхан Сьонмез, не виждаш ли?

Айсел извика с почуда:

— Той ли е?! Но…

Развълнува се. Корхан Сьонмез беше един от най-известните писатели.

— Не знаех, че е остарял толкова — измърмори. — Виждала съм го на снимки като млад… Познах го, след като ти ми каза. Да, той е, самият той!

— Май много те хареса. Все още гледа насам.

Айсел се изчерви.

— Глупости.

— Не са глупости. Аз знам какво означават мъжките погледи. Този мъж се впечатли в мига, в който те видя.

Айсел се засмя. Думите му й харесаха.

Тарък внезапно се обърна назад и тръгна към мъжа.

— Къде отиваш? — извика Айсел.

— Чакай!

С две крачки настигна Корхан Сьонмез. Каза му нещо, човекът първо се изненада, после се усмихна, подаде ръка на Тарък, здрависаха се. Поговориха малко. После Тарък посочи Айсел. Корхан я погледна възторжено. Двамата се запътиха към нея. Айсел се учуди. Какви ги вършеше Тарък? Какво правеше, по дяволите?

Корхан каза:

— Здравейте! — Подаде ръка на Айсел и хвана нейната, уж да се здрависат. Дланта му беше много суха и топла. Задържа дълго ръката на момичето, затвори я в шепата си. Айсел безпомощно погледна Тарък, а той се усмихваше дяволито.

— Значи сте моя почитателка, млада госпожице?

Айсел не знаеше какво да каже и се усмихна безпомощно. Не беше никаква негова почитателка, дори не разбираше много романите му. Беше пробвала да прочете някои от тях, но се бе отегчила и ги остави. Книгите на Корхан Сьонмез бяха пълни със символика, напомняха на лабиринт.

— Айсел е прочела всичките ви романи, маестро! И то по няколко пъти.

— А! Това много ме радва. — Корхан измери момичето с хитър лисичи поглед.

После се обърна към Тарък.

— Тук някъде ли е книжарницата ви?

— Да. Малко по-нататък. Съдружникът ми Джезми ще се радва да се запознае с вас. Ако искате, да отидем.

— Новият ми роман излиза в края на месеца, знаете ли?

— Много съм щастлив да го чуя, маестро! Веднага ще устроим представяне с автографи.

— Разбира се, ще видим.

 

 

След това запознанство на улицата Корхан Сьонмез влезе в живота им в пълния смисъл на думата. Отбиваше се често в книжарницата и говореше дълго на литературни теми с Тарък и Джезми. Ако Айсел беше там, мъжът не откъсваше поглед от нея, докато говореше. Сякаш най-съкровеното му желание беше да я впечатли с тези разговори, да я накара да го хареса… Задаваше въпроси и се опитваше да я привлече в разговора, но тя винаги оставаше настрана.

Тарък беше прочел всичките му романи отгоре-отгоре. Умен мъж, майсторски ги дешифрираше, в повечето случаи критиките му изненадваха Корхан, но му доставяха и удоволствие. Беше ясно, че писателят е много впечатлен от гъвкавия ум на Тарък, от интересните му идеи и го харесва. Дори веднъж донесе един роман, който все още не бе завършил. Не беше удовлетворен от написаното и поиска Тарък да го прочете и да си даде мнението.

Срещите в книжарницата на Джезми не му стигаха и вечер Корхан започна да се отбива в „Избата“. Понякога, след като излезеха оттам, обикаляха още няколко бара. Всичките сметки плащаше Корхан.

На сбирките им той говореше предимно с Тарък, но очите му не се отделяха от Айсел. Тези двама мъже, единият млад, другият стар, сякаш играеха шах. Майсторски управляваха тази любовна игра и често си подаваха пасове. И двамата бяха доволни от това. Що се отнася до Айсел, нея никой не я питаше.

От друга страна, колкото повече Айсел опознаваше Корхан, толкова повече се разочароваше. Не можеше да повярва, че големият писател, чието име знаеше навремето, е този мъж. Корхан Сьонмез беше невероятен егоист, влюбен в себе си и обсебен от секса. Беше интелигентен, рафиниран, говореше много красиво, обличаше се хубаво, но бе отблъскващ и неприятен. Беше дразнещо, че винаги говореше за собствените си романи, за връзките си с жени, за секс. И Етхем говореше много за секс, но Корхан не беше симпатичен, не притежаваше неговата непринуденост.

Тарък, разбира се, беше шефът в играта. Пък и нали той подреди нещата така! Всеки път, когато Корхан проявеше интерес към връзката му с Айсел, той намираше начин да го окуражи.

— Връзката ни с Айсел е отворена, маестро! Правим секс, но сме свободни да спим и с други. Тоест не гледаме един на друг като собственици. Да кажем, че Айсел хареса друг мъж и иска да е с него. Какво да направя? Върви, рожбо, казвам, следвай сърцето си. Но когато се върнеш обратно, ще ми разкажеш всичко. Защото е важно да си имаме доверие. Докато си споделяме какво преживяваме извън връзката си, това не се счита за изневяра, не е ли така? Но ще ви кажа истината, Айсел е свенливо момиче. Все още не се доверява на крилата си, не може да полети, разбирате ме, нали?

След такива думи Корхан винаги изпадаше във възторг. Забиваше пламтящите си очи в Айсел, безсрамно изследваше устните, шията, тялото й.

Докато седяха в един бар, Тарък непрекъснато изчезваше някъде. Понякога го нямаше половин час. А когато се появеше, измисляше, че е видял приятел, че са поговорили, или нещо от този сорт. После сядаше и се усмихваше особено. В такива моменти се правеше, че не забелязва гневния поглед на Айсел. Само веднъж, когато Корхан стана от масата за десет минути, за да говори по телефона, Тарък увисна на ръката й и я стисна като с клещи:

— Не гледай човека като дивачка, глупаво момиче! Нарочно ви оставям сами! На инат се държиш с него толкова студено! Тъпа ли си, или какво?

— Но Тарък… Този човек ме отвращава. Когато ме гледа, от устата му се точат лиги.

— Чуй ме добре! Ще правиш всичко, каквото той ти каже! Всичко, каквото пожелае! Разбираш ли?!

— Ти въобще не ме обичаш! Това вече е прекалено…

— Млъквай! Този човек е голям шанс за нас. Трябва да го използваме много добре!

 

 

Веднъж Корхан ги покани в дома си в Йеникьой. Пред самостоятелната двуетажна къща имаше голяма градина.

Клоните на гъстите дървета закриваха почти цялото небе, беше мрачно. Айсел намери градината за неприветлива.

Но домът не беше мрачен. Гледката към морето от долния етаж беше прекрасна. В стаята всичко беше в морскосини тонове. При толкова много синьо, Айсел се почувства като в странна приказка.

И тайнствената жена, която слезе безшумно от горния етаж и дойде при тях, беше много подходяща за атмосферата на тази приказка. Съпругата на Корхан, Гюлгюн, беше известна художничка и самата тя беше интересна не по-малко от картините си. Беше мъничка, слаба и нежна жена с гарвановочерна коса, прибрана на кок на тила й. Излъчваше достойнство и елегантност, от копринения шал на врата си до шикозните обувки с висок ток. Беше много хубава въпреки напредналата си възраст.

Айсел не разбираше какво търси мъжът й в други жени, след като имаше толкова привлекателна съпруга.

Посещението беше смущаващо. Само Тарък правеше усилие да създаде атмосфера и да води някакъв разговор. Личеше си, че си е научил урока предварително. Хвалеше картините на Гюлгюн, споделяше личните си впечатления. Не след дълго успя да привлече вниманието на жената.

Когато и да вдигнеше глава, Айсел срещаше погледа на Корхан. С увисналите клепачи и стотиците бръчки, пъстрите му очи я гледаха с огромна страст.

Когато Гюлгюн поглеждаше мъжа си, в погледа й се виждаше явно презрение. Беше ясно, че нищо не й убягва. И вероятно беше свикнала със сладострастието на съпруга си. Но както стана ясно, все още не беше разкрила ролята на Тарък в тази работа и го изследваше внимателно.

От скъпата уредба в единия ъгъл на хола се чуваше мекият глас на Чет Бейкър^[1]. На Тарък сякаш страшно му хареса да води разговори и да наблюдава Босфора с чаша в ръка от този син хол. Лицето му се беше отпуснало така, както когато изпитваше оргазъм, гласът му бе станал по-сладък и от мед.

Тръгнаха си, когато навън се стъмни. Корхан излезе да ги изпрати до градинската врата. Усмихна се на Тарък някак особено. Незнайно защо, тази усмивка разтревожи Айсел.

Докато слизаха по безлюдния склон надолу към крайбрежието, тя дори не поглеждаше към Тарък. Беше ядосана.

— Защо зяпаше така жената на Корхан? — подметна гневно.

Тарък се засмя.

— Той искаше да те изпие с поглед, аз казвам ли ти нещо?

— Не казваш! Нали в това е проблемът!

Тарък се засмя отново, протегна се и я придърпа към себе си. Прегърна я, целуна я по косата. После по лицето, по устните… Целуваше я с нарастваща страст.

Айсел забрави гнева си. Зарови глава в гърдите му.

— Ти и аз… — прошепна Тарък в ухото й. — Може би някога и ние ще имаме такава къща, такива елегантни дрехи. Ако използваме ума си, ще успеем. Разбираш ли?

— Как? — измърмори тя.

— Трябва да се възползваме от шансовете, които ни се предлагат.

— Според теб тази дърта маймуна, която се появи пред нас, добър шанс ли е?

— Човекът е важна личност. Има много широко обкръжение. Може да ми бъде много полезен за работите, които планирам.

— И какво ще правим?

— Утре следобед пак ще дойдеш тук. Корхан ще те чака.

— Без теб ли?

— Да, без мен.

— А жена му? — изпелтечи Айсел.

— Няма да я има. Утре сутрин заминавала за Анкара, а оттам за Италия. За някаква изложба. Щяла да отсъства един месец. Нали преди малко говорихме. Ти не чу ли? Акълът ти винаги лети във въздуха, Айсел!

— Какво… Какво ще правя с онзи мъж?

— Момиче, ти тъпа ли си? Направи така, че да му е хубаво, забавлявай го. За нас е много важно да се сприятелим с него. Не разбираш ли?

Айсел поклати глава. Щеше да заплаче.

— Изобщо ли не ме ревнуваш?

— Дори не мисля дали те ревнувам, или не! Защото не ме интересува! Нито ти си моя стока, нито аз твоя. И със сто мъже да легнеш, за мен няма значение. Ако те обичам, обичам те, ако не те обичам, не те обичам. Дебелата ти глава не го ли разбира? Кога най-сетне ще се освободиш от глупавите си убеждения?

— А ако не искам да ходя?

Лицето му се вкамени.

— С теб сключихме договор, Айсел. Или ще го спазиш, или край. Ако не си съгласна, тръгвай си веднага. Но никога повече не се вясвай пред очите ми. Разбираш ли? Всичко ще свърши.

Главата й клюмна. Разбираше.

— Добре — каза с тих глас. — Ще отида.

— Браво на теб!

* * *

— Най-голямата грешка в живота ми беше, че собственоръчно те предадох на Корхан.

— И аз мисля така — каза жената изморено.

— Как можех да знам, че нещата ще излязат извън контрол?

— Нямаше как.

— Все още ми е интересно какво стана в онзи ден. Никога не си ми разказвала.

— Защото ти никога не ме попита. Наистина… Защо не попита?

— За да не разбера, предполагам. За какво друго? Но сега те питам, ето!