Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (15)

Петнадесет

Тези, които твърдят, че са чувствителни, са безчувствени. Или пък могат да усещат само тревогата.

Бяха в кръчмата на интелектуалците, когато Айсел каза, че е бременна. Беше началото на април. В Истанбул беше дошла весела пролет, пълна с надежди, цветна, ухаеща на свобода.

Тарък отдавна беше прибрал сивото пардесю. Вече ходеше облечен в сиво сако. Като че ли беше доста отслабнал. Очите му светеха болезнено над хлътналите скули.

Когато чу новината, погледна Айсел, без да каже и дума. Беше напълно слисан.

— Как стана това?

— Как да знам… Просто стана!

— Нали не можеше да имаш деца?

— Така предполагах.

— Предполагала си?! Какво означава „предполагала“? За такива неща не се предполага. Това не беше ли лекарска диагноза?

— Не!

— Добре, защо ти беше хрумнало, че не можеш да имаш деца?

— Защото не искам деца! Мислех, че като не искам, няма да имам! Знам ли и аз!

След това се разплака. Тарък стоеше като паметник и я наблюдаваше. По лицето му преминаваха чувства на гняв, изненада, тревога, нежност, страх.

Момичето се облегна и стисна зъби.

— Значи искаш да кажеш, че… Толкова време, без да се пазим… Само заради тъпото ти предположение… Така ли? Божичко, ще полудея!

Айсел заплака още по-силно.

Точно в този момент покрай тях мина Ирфан с пълен поднос с мезета. Пошегува се с Айсел с песничката „Не плачи, този живот не заслужава сълзите ти“, после им подаде чиния с чироз.

— Това е от мен, деца! Не плачете, яжте! Слаби сте, вижте се на какво приличате!

— Какво ще правим сега? — попита Тарък, когато Ирфан се отдалечи.

— Не знам.

— Но трябва да знаеш! Защото ти ни докара това до главите!

— Жените правели аборт, когато не искат детето — каза Айсел с треперещ глас. — И аз ще го направя.

— Щяла да прави аборт! Колко спокойно го казваш! Там има живо същество. Кой ти дава правото да го убиеш?

— Ако няма да има нормален живот, какъв е смисълът да живее?

— Ти не можеш да решаваш това!

— И какво ще правим? Да го родя ли? На улицата ли ще го отгледаме?

Тарък шумно дръпна стола си и се изправи. Лицето му беше помръкнало от гняв.

— В никакъв случай не си тръгвай! Не ме оставяй така! — изкрещя Айсел. Очите й бяха изскочили от орбитите.

Тарък я погледна така, сякаш щеше да я убие. Устните му бяха станали тънки като острие на нож. Направи няколко стъпки, за да си тръгне, и спря. После раменете му се свлякоха, сякаш се е примирил със съдбата си, върна се обратно и се стовари на стола. За момент изглеждаше така, сякаш е остарял с десет години. От очите му струеше отчаяние. Известно време гледаше Айсел с празен поглед.

— Ти май си права. Абортът е единственият ни избор.

Айсел унило поклати глава.

Изведнъж от очите на Тарък потекоха сълзи. Триеше ги с опакото на ръката си, но те извираха отново.

— Проклета да си! Най-накрая ми причини и това!

— Съжалявам — каза Айсел. Чувстваше се като пребита, не знаеше какво да каже, какво да направи.

— Майната им на извиненията ти! Заради теб ставам убиец на едно бебе!

— Да го родя тогава. Ти си намери работа и се грижи за нас. Когато бебето порасне, аз ще започна работа и ще ви гледам.

Тарък се разсмя през сълзи като луд.

— Ти наистина си едно дете! Боже, повярвах на думите на едно дете и те помислих за истинска жена! Що за глупак съм аз?!

 

 

Към полунощ отидоха в дома на Етхем. Озоваха се в центъра на бурен купон. Всички от „Избата“ бяха там. Рашид, Нил, Тайфун, Мемед, Бурхан… И Фюсун.

— Ние се женим! — извика Етхем, когато ги видя на вратата. Прегърна Фюсун и изду гърди като Тарзан. — Ставам съпруг, деца мои! Съпруг! Олеле!

— Радвам се — каза Тарък с явно разочарование.

Етхем плесна по дупето Фюсун, изпрати я вътре, после хвана Тарък с едната си ръка, с другата прегърна Айсел и ги завлече в стаята.

— Хей, народе! Дойдоха и децата ми, сега сме пълен комплект!

Пиха, докато се развидели. Накрая всички се разотидоха един по един. С изключение на Рашид и Бурхан. Бяха полегнали, единият на креслото, другият на възглавниците на пода. Фюсун, на която също й се бе приспало, тръгна към спалнята, прегърна Етхем през врата и му прошепна в ухото глезено с дрезгавия си глас:

— Не се бави, чу ли?

— Много класна жена, скъпи. Има божествено тяло, дявол да я вземе… Не мога да се наситя нито да я гледам, нито да я чукам — прошепна Етхем зад гърба на Фюсун.

— Тя ли пожела да се жените? — попита Тарък.

— Да. Аз си помислих дали за мен има някаква пречка да го направя и… Реших, че няма. Ако това ще я направи щастлива, защо да не се оженим?

— Сигурно няма да живеете тук?

— Шегуваш ли се? Такава жена би ли живяла в подобно бунище? Ще намеря хубав дом, ще го мебелирам и някъде към края на лятото ще се оженим. Такова нещо е животът, деца… Идва ден, когато човек усеща, че се е изморил, иска да живее по-подредено и…

— Значи накрая губим и теб, Етхем?

— Че защо? Пак ще се виждаме!

Вместо да отговори, Тарък се задоволи с болезнена усмивка.

— Вие какви ги вършите? — попита Етхем, най-сетне се беше сетил за тях.

— Имаме нужда от помощта ти — каза Тарък.

— Какво е станало?

— Айсел е бременна.

— А! Ох, ах, ох! Е, тогава и аз ще изплюя камъчето… И Фюсун е бременна. Най-вече затова решихме да се оженим.

— А!

— Е, вие какво ще правите? И вие ли ще се ожените?

— Шегуваш ли се, Етхем? — попита Айсел.

Изведнъж радостта му помръкна.

— Е, разбира се… Вашето положение е малко комплицирано. Но не се тревожете, пакостници! Още сте млади! Ще имате много възможности за деца. Ще си направите цял отбор келемета.

— Трябва да направя аборт — каза Айсел.

— Разбрах, деца. Добре. Имам приятел лекар. Утре ще отидем и ще говорим. Имате ли пари?

Тарък отмести поглед, Айсел поклати отчаяно глава.

— Разбрах. Не е важно. Този път ще се погрижа. Но оттук насетне ще внимавате, ей! Да не стане друга беля!

— Добре, Етхем, много благодаря — прошепна Айсел. Тарък не каза нищо.

Затвориха се в стаята и спаха няколко часа. Странен, неспокоен сън. Айсел се будеше често, поглеждаше Тарък и виждаше, че очите му са затворени и диша равномерно, но така и не се убеди, че спи. Побутваше го леко и му говореше. Но той не откликваше.

— Знам, че не спиш. Защо не говориш с мен?

После заплакваше. Плачеше, плачеше и заспиваше. Но после пак се събуждаше. А Тарък си беше все същият. Неподвижен като труп, студен като камък.

Накрая, когато слънчевите лъчи блеснаха право в очите й и я събудиха, видя, че Тарък е облечен отдавна, седи по турски на една възглавница до стената и я наблюдава. За една нощ младежът се беше превърнал в нещастен мъж на средна възраст.

— Защо ме гледаш така? — попита Айсел, облягайки се на лакът. Главата й беше като казан.

— Етхем ни чака. Облечи се и да тръгваме — каза Тарък. В гласа му имаше отровно състрадание.

Лекарят, при когото отидоха, беше около четирийсет — петдесетгодишен мъж с лисичи поглед. Прие Айсел в малкия си кабинет и я прегледа като стока, която му предстои да купи.

— Лесно е — каза — още е много малко, веднага ще го махнем.

Явно бяха стари приятели с Етхем, шегуваха се, смееха се.

Докато уговаряха срещата, Тарък стоеше в един ъгъл с прежълтяло лице. Поглеждаше с неразбиране ту към лекаря, ту към Айсел с очи, от които искреше враждебност. Айсел беше много притеснена. Не проумяваше защо Тарък толкова много преувеличава този проблем. Всъщност тя трябваше да се страхува. Дори не знаеше какво ще направи с тялото й този мъж, наречен гинеколог. Какво ли представляваше абортът?

С доктора се разбраха за ранен час на следващия ден и си тръгнаха от кабинета му.

Върнаха се в дома на Етхем пеша. През целия път Тарък остана далеч и от Етхем, и от Айсел.

— Ще умра ли? — попита Айсел, докато пиеше чая, който Етхем приготви. Двамата бяха седнали на масата. А Тарък седеше на най-отдалеченото кресло, заровен в сенките.

Етхем протегна ръка, погали я по бузата и се засмя звучно:

— Не прекалявай, момиче! Ще го изсмуче с прахосмукачката. Ще прокървиш малко и толкова. Човекът работи с най-модерната техника.

— С прахосмукачка ли? — Айсел гледаше Етхем ужасена.

— Абе, не обикновена прахосмукачка, разбира се! Някаква джаджа, която работи на същия принцип. Хоп, и го изсмуква.

Тарък изведнъж скочи от мястото си. С един скок стигна до вратата.

— Аз тръгвам — каза, като не ги поглеждаше в очите. Беше разкопчал ризата си до гърдите, като че ли се задушаваше, дърпаше я непрекъснато.

— Къде? Чакай и мен! — каза Айсел.

— Не! Не идвай! Имам работа. Довечера ще се видим при Ирфан.

Дръпна силно вратата след себе си и изчезна.

— Какво му става, не разбирам — промърмори тревожно Айсел.

— Мъчно му е — каза Етхем. — Може би е искал дете.

— Как ще иска? Положението ни е ясно!

— Права си, скъпа. Не го мисли, карай да върви.

 

 

Вечерта Айсел отиде в кръчмата на интелектуалците още в седем и половина. Тъкмо беше се отказала да чака Тарък, когато го видя да влиза.

Седна, без да каже и дума, поръча си бира. Беше невероятно мрачен.

— Какво ти е? Изглеждаш ужасно.

— Не можем да убием това дете — каза Тарък решително. — Пробило си е път между милиони като него, за да се роди. Не можем да го убием.

— Не мога да те разбера — промълви Айсел.

— Ние не сме убийци на бебета. Ще родиш това дете.

— Какво?!

— Чуй ме… Не знам как стана, но ти влезе в живота ми. Не си тръгвай, остани. Това бебе, ти и аз… Ще измислим нещо. Отдавна си мечтая да отворя бар. Ако се захвана малко по-сериозно, ще успея. Ще работя много, ще го направя. Ако ми вярваш, ще го направя. Разбираш ли?

— Тарък… Каза, че си избягал от войниклъка. Нямаш дори лична карта. Как ще отвориш бар? С какви пари?

— Ще намеря някакъв начин. Парите, които ти е оставил баща ти… Не можем ли да ги използваме?

— Мюзейен не ми ги дава. Пък и вече не съм сигурна. Може би жената казва истината, може би баща ми е заминал, без да остави нищо… Може би ме е излъгал от неудобство.

— Тогава трябва да измислим нещо друго. Това дете трябва да се роди!

— Ти си полудял!

— Всъщност ти си полудяла! Колко безчувствена си била!

— Виж… Не исках да става така. Съжалявам. Но… Не мога да го родя. Моля те, прости ми! Не мога да го направя. Не мога да бъда майка, няма да се справя. Не искам. Разбери!

Тарък вдигна ръката си категорично и я стовари върху масата.

— Стига толкова, млъкни! Отвратителна си! Прави, каквото искаш! Отвращавам се от теб!

Излязоха в прохладната пролетна вечер и вървяха до Таксим като двама непознати.

Айсел наблюдаваше профила на мъжа, който й напомняше на хищна птица, и ставаше все по-неспокойна. Страхът й растеше ли, растеше. В този момент имаше нужда от внимание и нежност, но Тарък сякаш бе загубил ума си. Това не беше Тарък, когото познаваше.

Наклони се и плахо го хвана под ръка. Той тръсна ръката си и се освободи. Наруга гневно момичето:

— Да не сме женени от четирийсет години, та ме хващаш под ръка!

— Не се дръж лошо с мен! — извика Айсел. — И без това се страхувам!

— Страхуваш се, така ли? Но само за себе си. Не за бебето в корема ти!

Изведнъж Тарък се затича. Промъкваше се между хората като змия, плъзгаше се, отдалечаваше се бързо. След две минути изчезна от погледа й.

„Сигурно се шегува — помисли си Айсел. — Това е шега! Не може да е истина!“

Вървя спокойно до Таксим. Щеше да го намери или пред хотел „Етап“, или на автобусната спирка. Когато гневът му разминеше, щеше да отиде там някъде и да изчака Айсел. Непременно щеше да я изчака.

Но пред хотела го нямаше. Айсел се запъти към спирката. И там го нямаше. Огледа се учудена. Трябваше да е някъде тук, знаеше. Скрил се е и със сигурност наблюдаваше нейното отчаяние. Тарък беше такъв. Можеше да става лош, когато пожелаеше.

Айсел направи голям кръг, обикаляйки площад „Таксим“. Сега пак беше на входа на Бейоглу. Тъй като не й хрумна нищо друго, отново се запъти към Чичек пасажъ. Надникна отвън в кръчмата на интелектуалците, но не можа да види Тарък. А защо да го види? Защо би се върнал тук?

Добре, но къде може да е отишъл?

У Етхем? Разбира се! У Етхем. Почувства се много глупава, задето не се бе сетила веднага. Сякаш имаше къде другаде да отиде!

 

 

Домът на Етхем беше потънал в пълен мрак. Провери под перваза, нямаше ключ.

Изведнъж изпита такъв страх, че цялото й тяло настръхна. Сякаш беше малко момиченце, загубило баща си на оживен пазар. Не знаеше накъде да тръгне, къде да го намери. Беше изгубена. Беше в опасност. Беше сама в свят, пълен с чудовища.

Върна се на Таксим на бегом. Отиде пред хотел „Етап“ и зачака. „Хайде, Тарък, знам, че си тук, ела вече, моля те, ела!“, мълвеше отчаяно.

След това отиде на автобусната спирка, дълго време чака и там. Наближаваше полунощ. И Айсел вече не знаеше какво да прави и къде да отиде. Един вътрешен глас й казваше да не прави глупости, да се прибере у дома, но един друг, по-жесток, по-кръвожаден, й крещеше: „Намери Тарък! Намери го! Не може да те изостави в такава нощ! Няма право на това!“.

Последният рейс за Карагюмрюк се приближи бавно, отвори врати и зачака. На слабата жълта светлина лицето на шофьора изглеждаше восъчно.

Айсел се качи в автобуса спокойно и се хвърли на една седалка. Най-накрая беше разбрала. Тарък трябва да се е прибрал в собствения си дом. Ето сега ще тръгне подире му и ще го изненада.

Един глас от крайчеца на мозъка й мърмореше: „Добре, де, но ако Тарък е някъде другаде? Ако не го откриеш, какво ще правиш в онзи далечен квартал посред нощ? Няма да има рейс, с който да се върнеш, а нямаш пари за такси… Какво ще правиш тогава, сама на улицата ли ще посрещнеш утрото?“.

Страхът тръгна от пръстите на краката й, премина през коленете и корема и стигна до гърдите й. Точно когато реши да слезе, рейсът потегли. Айсел повече не помръдна. Тялото й ставаше все по-тежко, като оловна статуя. Гледаше тъмните сенки през прозореца. В този момент беше напълно чужда на планетата, в която живееше. И беше враг на всеки и всичко, дори на Тарък! Толкова се боеше, беше напълно закоравяла.

На последната спирка слезе само тя. Беше последният пътник. Известно време остана на тихата спирка, без да знае какво да прави. Наоколо беше тъмно, но нищо, тя знаеше пътя наизуст.

Наблизо се чуваше ядосан кучешки лай.

Тръгна с бързи стъпки. Беше останала без дъх, по гърба й се стичаше пот.

Чуваше куп мъжки гласове, груби псувни и това я накара да настръхне. Погледна напред в тъмното със страх. Насреща й идваха трима мъже, чиито лица не се различаваха. Когато минаха покрай нея, единият изсъска през зъби:

— Виж я ти, курвата!

Другият измърмори:

— Ще изгори в пламъците на ада!

Третият извиси глас:

— Дяволът ми казва да я хвана тая… Проклетница! Проклетница!

От гласа му лъхаше такава похот, че Айсел се залепи на стената като къртица и изчака да отминат. В този момент в близост до съседната къща видя вдлъбнатина и се скри в нея.

Мъжете спряха малко по-напред и се обърнаха.

— Къде изчезна тая? — попита единият.

— Сигурно е влязла в някоя къща.

— Коя беше? Видя ли й лицето? Да не е някоя позната?

— Не, бе! Нашите не са курви!

Спориха малко, после се отдалечиха.

Айсел изчака няколко минути, за да бъде сигурна. След това бавно излезе и се запъти към къщата на Тарък. Тя беше съвсем тъмна. Потърси звънеца на тясната стъклена врата с метални решетки, но такъв нямаше. Лекичко почука на стъклото. Изчака. Нищо. Почука пак по-силно. Стори й се, че отгоре се чу слаб звук. Обнадежди се, сърцето й заби бързо.

Малкият прозорец на горния етаж леко се открехна.

— Кой е? — попита изпълнен със страх женски глас.

— Аз съм… — започна Айсел. Но млъкна веднага. Жената не я познаваше, нито пък бе чувала гласа й, изобщо не я беше виждала. Какво ще стане сега?

Прозорецът се затвори. Тишина. След много малко по стълбите — леки стъпки като на птица. Входната врата бавно се отвори. Айсел видя чифт черни очи, изпълнени със страх.

— Тарък тук ли е?

— Не — каза жената. Беше покрила устата си с крайчеца на тензухената забрадка.

И двете бяха уплашени.

— Моля ви, пуснете ме вътре. Останах на улицата — каза Айсел тихичко.

Жената се спря за миг, после се отдръпна, за да може да влезе момичето. След като внимателно затвори вратата, погледна Айсел с тревога. Показа й стълбите с ръка и започна да се изкачва. Айсел я последва. Отвори вратата на стаята на средния етаж и направи знак с глава на Айсел да влезе.

Отгоре се чу силен мъжки глас.

— Кой е? Къде си, Хайрие?

Жената отговори с треперещ глас:

— Няма нищо, мъжо. Слязох до тоалетната.

— Не се ли чукаше на вратата?

— Не, мъжо. Така ти се е сторило.

Мъжът измърмори нещо и после млъкна.

Айсел и жената влязоха в стаята. Жената светна лампата. Видя се напълно побелялата й къдрава коса, както и преждевременно остарялото лице. Нежните кости, малкият, добре оформен нос и изписаните й устни издаваха, че някога е била хубава. Но изглеждаше много, много изморена. Изморена, наскърбена и много тревожна.

— Къде е Тарък? — прошепна Айсел.

— Не знам. Мислех, че е тук.

Жената въздъхна с тъга и със страх.

— Заряза ме насред улицата и избяга. Много се ядоса… За това… Тоест…

Айсел посочи корема си. На лицето й беше изписана изключителна мъка.

Жената замръзна. Сред това сложи ръка на челото си и започна да се олюлява напред-назад, сякаш изпитваше болка. Беше стиснала другата си ръка в юмрук и затискаше устата си, за да не изпусне викът, който спотайваше в себе си.

Айсел заплака. Раменете й се тресяха от безмълвни ридания. И тогава жената се съвзе. За пръв път погледна момичето внимателно. Гледаше го с обвинение, със съчувствие, но и с разбиране.

— Нали е мъж, всички са еднакви! — прошепна скръбно.

— Тарък няма вина! — каза Айсел.

Този път жената я погледна още по-жално и измърмори, сякаш се беше сетила в момента:

— Гладна ли си?

— Не.

Отгоре пак се чу шум. Като че ли някой беше слязъл от леглото. Уплашена, жената скочи и загаси светлината. След това изхвърча навън. Айсел чу как прелетя по стълбите. На горния етаж се отвори врата. Чу се гневно мъжко мърморене и един треперещ женски глас. А след това тишина.

Жената се върна след около половин час. Не запали лампата и не влезе вътре. Прошепна на Айсел през открехнатата врата:

— Сутринта ще те събудя в шест, ще си тръгнеш веднага. Чу ли?

— Добре — каза Айсел.

Зави се с одеяло, излегна се и зачака. Не знаеше какво чака. По едно време погледна часовника. Наближаваше три. Утре сама ли щеше да отиде при лекаря? Или с Етхем? Лекарят каза да отиде с някой, който да остане с нея два часа. Кого да вземе? Мюзейен ли? За кратко се замисли над това сериозно. Може би е най-добре да отложи тази работа.

По едно време сякаш задряма. Събуди се от изскърцването на входната врата. Някой първо отиде в тоалетната. После бавно се качи по стълбите. Изведнъж вратата се отвори и някой влезе. Айсел чакаше със затаен дъх. Тъмната сянка внимателно затвори вратата, после запали лампата. Беше Тарък. Видя Айсел в леглото и за миг оглупя. Изгледа я безизразно. С внезапен рефлекс отвори вратата и се огледа навън тревожно, заслуша се в горния етаж. След това веднага затвори. Постоя за кратко, изстена, сякаш виждаше някакъв кошмар, после яростно се запъти към момичето. Хвана го за раменете и го разтърси.

— Как влезе тук? Как? Как? — Шептеше, но гласът му беше гневен.

— Майка ти… Майка ти отвори вратата.

— По дяволите!

Загаси светлината.

С един скок се озова на вратата, пое въздух, сякаш щеше да си тръгне. Но така и не излезе. Остана на място нерешително. Айсел видя в тъмното как мъжът бавно се свлече и седна на пода. С гръб към вратата, с колене, притиснати към гърдите. След това го чу да плаче. Тихите ридания разтърсваха раменете му.

— Ела до мен, Тарък, моля те! — прошепна Айсел.

Мъжът не отговори.

Айсел стана и тръгна към него. Хвана го за ръка и го дръпна. Ръката му се освободи от нейната, като че ли беше неодушевен предмет, и падна на земята.

Този път седна до него. Сложи глава на рамото му.

— Защо правиш така? Дръж се приятелски с мен. Имам нужда от теб — прошепна.

Тарък я погледна, а сълзите му проблясваха. Изглеждаше много угрижен. Протегна се и я прегърна, придърпа я към себе си.

— Добре — промълви в ухото й. — Не се плаши, рожбо, права си, аз съм един негодник. Но не се бой, вече съм до теб.

Изправи се, дръпна я и изправи и нея. Изтегнаха се на леглото. Една по една съблече дрехите на Айсел. Докато се любеха, непрекъснато й повтаряше:

— Добре. Свърши се. Мина. Пак съм старият Тарък. Виж сега какво ще ти направя. Никога повече няма да ме видиш да плача.

На сутринта избягаха от къщата рано. Чакаха часа за лекаря в едно крайбрежно кафене, а лицата им бяха бели като платно.

 

 

Когато отвеждаха Айсел вътре, той се протегна и леко й стисна ръката. Усмивката му показваше разкаяние. За всичко, за това, че се бяха запознали, за това, че се бяха любили. Усмихваше се тъжно, сякаш казваше: Съжалявам за всичко.

Когато Айсел се събуди, той пак беше до нея. Седеше и я наблюдаваше с каменно лице.

След това спря едно такси пред клиниката.

— За Кабаташ — каза с уморен глас.

Остави я точно пред дома й. Целуна я по бузата студено.

— До скоро — каза с далечен глас. После се обърна към шофьора и измори: — Към Таксим. — И не се обърна да погледне Айсел.

Тя дълго гледа след таксито. Чувстваше как душата й се отдалечава, как се освобождава, как изсъхва.

* * *

— Този път категорично беше краят — каза мъжът. — За мен ти вече не съществуваше.

— Забелязах. Но нямах сили да направя нищо, да изтичам след теб, дори да се разкрещя. Болеше ме корем. Бях отчаяна. През следващите три дни не излязох от къщи. Увих се с одеяло и седях в ъгъла като тежко болна. Не можех да мисля за нищо. Сякаш мозъкът ми беше изсъхнал. Слушах тиктакането на часовника или гласовете на уличните продавачи. Целият ми свят се състоеше от звуци. Бях си отворила ушите докрай и слушах света, за да не си спомням за теб. Но това продължи само три дни. Когато болките в корема изчезнаха, върху мен се стовари болката от липсата ти. Сякаш бях умряла и никога повече нямаше да те видя, толкова много страдах.

— Аз страдах сто, хиляди пъти повече от теб. Но не защото нямаше да те видя повече, страдах заради себе си. Това, което бях построил толкова старателно, се беше разрушило с един удар. И то от кого? От едно момиче, което беше учило в университет, но беше изключително невежо! От една глупачка, която си въобразяваше, че силата на женския й мозък ще я опази от забременяване! А аз, когато се спасих от полицията и се родих за втория си живот, си бях дал дума. Щях да обичам всички жени, но нямаше да се сближавам с никоя. Това беше условието да бъда силен. А ти ме излъга. Измами ме със своята смутеност, със своето отчуждение! Колко жалко, че дълго време не разбрах, че на мястото на сърцето ти има камък!

— Не ме ругай. Бях емоционална поне колкото теб.

— Проявяваше емоция само когато ставаше дума за теб самата. За теб емоцията означаваше самосъжаление. Не искаше да споделяш мъките и несгодите на другите. Искаше само да получаваш, не да даваш!

— Никой не беше ме научил да споделям с хората каквото и да е, аз нямах вина!

— И аз нямах вина. Каква ми беше ти, че трябваше да се занимавам с теб?

— И без това не си се занимавал! Когато се почувстваше потиснат, ти ме напускаше! Винаги си тръгваше! Върви си и сега! Не те искам. Изчезни от очите ми!

— Вече не можеш да ме накараш да правя каквото и да е, рожбо.

Жената запуши ушите си с ръце, затвори очи. Започна да се поклаща напред-назад на стола.

След доста време отвори очи и видя, че мъжът стои на същото място. Не беше помръднал и милиметър. От гърдите й се изтръгна отчаян вопъл.

Мъжът продължи да говори, сякаш нищо не бе станало.

— След като те оставих, отидох на Таксим. Слязох от таксито и тръгнах към Тунела. После отидох в Каракьой, влязох в една бирария и седнах. В джоба си имах малко пари, бяха останали от тези, които ми даде Етхем. В продължение на два часа пих бира, колкото можах. Не ставаше, не можех да се успокоя. Вървях до Миньоню, после до Бейазъд. Ако не ходех и не се освободях от вътрешния си гняв, сякаш щях да убия някого. Страхувах се от себе си. Знаеш ли кое ме беше засегнало най-много? Ако срещу теб беше друг мъж, може би щеше да използваш бременността си като коз и щеше да поискаш да се омъжиш. Точно както Фюсун беше изиграла номер на Етхем. Но ти не благоволи дори да си помислиш за тази възможност! Защото срещу теб стоях аз. Тарък! Безработен и нескопосан мъж, жалък, мизерен нещастник! Един кандидат-съпруг, който никога нямаше да бъде подходящ. Само жребец, който служи за секс.

— Това не е вярно! Аз просто не исках дете! Проклет да си, толкова ли е трудно да го разбереш? Или си тъпак, който не вижда по-далече от носа си!

За миг мъжът я погледна с внимание. После леко тръсна рамене:

— Възможно е. Може би казваш истината. Не знам. Може би в онези дни съм постъпил несправедливо с теб. Какво да се прави? Бях много наскърбен и гневен. Бях готов да отида и на другия край на света, за да се отдалеча от теб и да изтрия следите си.

— Да беше отишъл! И никога да не бе се връщал!

— Не можах да го направя, рожбо. Много исках, но не можах!