Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (13)

Тринадесет

Не съм учил в университет като вас. Не знам чужд език. Нищо друго не ми се отдава, освен да чета книги. Не мога да поправя нито кран, нито пък разбирам от бои и мазилки. Дори да разбирах, нямаше да го направя, никога не бих станал работник!

Мразовита и красива нощ с много звезди в началото на февруари.

Един пиян повръща на калдъръма точно пред „Избата“. Въздухът мирише на вкиснало.

Тарък излезе от бара с вкаменено от гняв лице. Очите и устните му свити, приличат на чертички.

Айсел подтичваше след него, като се препъваше.

— Чакай, де! Защо вървиш толкова бързо? Не мога да те настигна! Чакай, де!

Тарък не чакаше. Дори не се обръщаше и не поглеждаше назад.

Айсел забърза с последни сили и догони мъжа, хвана го под ръка.

— Защо ми се разсърди толкова?

— Пък и питаш!

— Какво да направя, като нямам пари? Тази седмица леля се заинати и не ми дава дневни!

— Ами намери си работа и работи! Тогава няма да гледаш в ръцете на леля си!

Айсел щеше да попита: А ти защо не работиш, едвам се сдържа. Не можаха да си платят трите бири, които изпиха. Всъщност Айсел беше сигурна, че в торбата си има още сто лири, но така и не можа да ги намери. А Етхем го нямаше. Беше принудена да отиде и да помоли Джем Хади да ги запише на сметката й. Джем Хади изгледа злобно Тарък, който чакаше в далечината, и след това поклати глава. Когато Айсел се изнизваше от бара, той докосна ръката й и каза:

— Остави го тоя, виж, няма пари да плати дори три бири.

Айсел много се засрами.

Слязоха на площада на Тунела. Тарък се опря в една стена. Айсел мълчаливо седна до него.

— Тази вечер се прибери у дома — каза Тарък.

— Няма да се прибера.

— Върви по дяволите, Айсел! И ти, и този жалък живот, и безпаричието, всички вървете по дяволите!

— Амин!

Тарък я погледна гневно, след това потъна в мрачно мълчание. И Айсел беше ядосана, но и стресирана. А ако пак си тръгнеше? Изчака, страхувайки се да си поеме въздух.

Минаха пет, а може би десет минути. Айсел отново не издържа.

— Студено ми е. Защо не отидем у Етхем?

— Защото не искам.

— Но защо? От колко дни не сме ходили там? Какво ще стане, ако отидем тази вечер?

Тарък не отговори. Беше навел глава, мислеше. Накрая се изправи и тръгна. Айсел не попита нищо, просто тръгна след него.

В дома на Етхем беше тъмно. Въпреки това Тарък позвъни няколко пъти. Когато никой не отвори, протегна ръка и потърси ключа. На лицето му се изписа почуда. Айсел гледаше мъжа смутено.

— Какво става?

— Ключът не е на мястото.

— И защо?

— Откъде да знам! Шибаният ключ го няма!

Този път тя протегна ръка, прерови нишата над перваза сантиметър по сантиметър. Наистина го нямаше.

Тарък седна пред прага на вратата. Започна да приглажда косата си назад. От яд я дърпаше толкова силно, че щеше да я отскубне.

— Значи господин Етхем вече не иска да влизаме в дома му, без да го питаме!

Айсел бавно се приближи до мъжа. Той я погледна гневно.

— Върви си! — каза. — Прибери се вкъщи!

Айсел тръсна рамене на инат. Тарък побесня. Хвана я за раменете и я разтърси.

— И какво ще правиш, ако не се прибереш? Тук ли ще останеш? На улицата ли ще преспиш?

— Ще остана с теб.

— Не може! Защото аз тръгвам!

— Заведи и мен там, където отиваш.

— Не мога!

— В такъв случай да изчакаме Етхем. Така или иначе скоро ще си дойде!

— Откъде знаеш? А ако не си дойде?

— Ще дойде.

— След като не е оставил ключа, значи вече не ни иска. А може да е заминал за Бодрум — измърмори Тарък. Гневният му глас звучеше като изсвирване.

— Ако беше така, щеше да ти каже. Пък и… надвечер беше в „Избата“ за малко, видях го. Тоест почти съм сигурна, че го видях. Скоро ще дойде. Да го почакаме.

Зачакаха. След пет-десет минути Айсел започна да трепери от студ. Тарък не трепереше, но се беше свил като таралеж. Май се беше успокоил. Сега изглеждаше много угрижен.

Айсел не издържа да го гледа толкова тъжен, протегна ръка и бавно го погали. Тарък вдигна глава и я погледна. Приличаше на ранено диво животно. Хвана ръката й грубо, сякаш щеше да я бутне. После се отказа. Наклони се и прегърна момичето, придърпа го към себе си. Целунаха се, докато останаха без дъх. После Айсел сложи глава на рамото му. В същия момент Тарък изпсува цветущо и скочи на крака. Здраво срита кофата за боклук до себе си.

— Какво правя тук? Проклет да съм! Какво правя тук?

— Какво ти е, Тарък, успокой се!

— И питаш какво ми е! Казвам ти да се прибереш. Наистина ще останем на улицата, не разбираш ли?

— Нямаш ли друг приятел? Някое друго място, където можем да отидем…

— Нямам никакви приятели! Ти да не би да имаш?

Момичето тъжно поклати глава.

— По дяволите! Трябва да съм полудял. Чудя се какво ме спира да се махна оттук!

Този път гневно срита вратата. После се стресна и уплашено огледа къщите наоколо, да види дали някой го гледа. Добре че нямаше никого. Рухна на стъпалото.

— Мога да те убия — измърмори.

— Убий ме! — каза Айсел, като че ли го порицаваше.

Очите на Тарък проблеснаха яростно в мрака. Бяха като на котка.

— Толкова много ли ме обичаш?

— Да.

— Не ти вярвам!

— Щом не искаш, недей!

— Ако знаеш кой съм в действителност, няма да останеш с мен и минута!

— Тогава ми разкажи! Кой си? Говориш едно и също, но нищо не разказваш!

Тарък изпсува отново. Всъщност имаше неудържимо желание да й разкаже всичко, да й излее целия си живот, но не можеше да го направи. Решеше ли да говори, сякаш една невидима ръка го смушкваше, за да спре. В деня, когато в дома на Етхем й беше завързал очите, само тогава не беше на себе си и й бе споменал за мъченията. И стана това, което очакваше, Айсел избяга. Когато се видяха отново, Тарък очакваше със скрита надежда да го попита нещо. Но тя не го направи. Предпочете да се държи, сякаш не са преживявали такъв ден.

Почакаха още малко.

— Колко стана часът?

— Почти дванайсет — отвърна Айсел.

— Той няма да се върне.

— Защо да не се върне? Хората се прибират по домовете си по това време.

Бяха се долепили един до друг заради студа. Айсел пак беше склонила глава на рамото на Тарък и наблюдаваше тъмното небе и неясните звезди.

— Вдигни глава и погледни, Тарък, в този град има хиляди домове, в тях светят хиляди светлини. Хората си имат домове, в които могат да се хранят, да се любят. А ние си нямаме. Ние сме точно като уличните деца. Те си нямат дом, ние също. Защо е така? Не мислиш ли, че е много странно?

— Никак не е странно. Аз съм един скитник без пукната пара. А ти не си по-различна от мен. Но аз съм доволен от положението си, момиче. Ако имах дом, в който щях да те виждам непрекъснато под носа си, за мен той нямаше да е по-различен от ада.

Лицето на Айсел помръкна и тя отиде до отсрещния блок. Опря глава на коленете си и заплака беззвучно.

Тарък я погледна с яд, който свиваше сърцето му. Но дали този яд беше насочен срещу самия него, или срещу глупостта на Айсел, ето това не знаеше.

После в душата му отново се надигна дълбоко съжаление. Отиде и седна до момичето. Сложи ръка на рамото му.

— Виж, рожбо, ако това положение те тревожи толкова, защо не започнеш някаква работа? Ти не беше ли архитект? Ще си наемеш квартира. А аз ще те посещавам от време на време. — Засмя се сам на себе си така, сякаш е казал нещо много смешно.

— Не искам да работя — каза Айсел, докато триеше сълзите си.

— Защо?

— Страхувам се. Не се чувствам добре сред чужди хора. Пък и… Ти защо не работиш?

— Не се ли бяхме разбрали да не ми задаваш въпроси?

Айсел пое дълбоко въздух.

— Да, разбрахме се.

Мъжът издаде звук, подобен на шумолене.

— Хайде, ставай, ще те оставя у вас.

— А ти какво ще правиш?

— Не знам. Ще се оправя някак си.

— Тарък… Наистина ли нямаш пари в себе си?

Лицето му се напрегна.

— Нямам, нямам, нямам! Защо не ми вярваш? Някои хора нямат и стотинка! Тази твоя малка буржоазна главица защо не разбира нещо толкова просто?

Скочи и се изправи.

— Ставай, хайде! Тази вечер ми създаде достатъчно главоболия!

— Няма да те оставя и да си тръгна.

— Виж, Айсел… Опитвам се да не откача. Виждаш в какво положение сме. Етхем го няма. Няма и къде да отидем. Разбери го най-сетне!

— По това време леля няма да ме пусне вкъщи. Пък и след като ти ще останеш на улицата, аз оставам с теб. — Прегърна мъжа. — А и знаеш ли, имам вътрешно чувство. Етхем ще си дойде след малко. И ние, както винаги, ще се излегнем на леглото си, ще се завием с одеялото и ще се стоплим.

За малко и двамата да погледнат към малкия тъмен прозорец. Сякаш през главите им мина една и съща мисъл.

— Ако нямаше решетки, щях да счупя този прозорец и да влезем вътре — каза Тарък със смазан глас.

Чакаха. За жалост Етхем не дойде. И двамата не знаеха, но училищата бяха във ваканция и той се беше метнал на рейса и бе заминал за Абант за една седмица.

 

 

Прекараха цялата нощ треперейки, като затворници, които се разхождат в двора на затвора. Накрая капнаха от умора и се приютиха на прага на вратата. Когато леко се развидели, Тарък дръпна ръката на Айсел, която дремеше на рамото му.

— Събуди се, тръгваме, хайде!

Обикаляха Таксим, докато не намериха един отворен млечен бар. Влязоха в първото място, което откриха, седнаха на масата, която беше най-близо до печката, и опитаха да се стоплят. Докато чакаха да им донесат чай, Тарък изгледа момичето с много сериозно изражение.

— Никога повече няма да преживяваме такава нощ! Чуваш ли ме? Кажа ли ти да си тръгваш, ще си тръгваш!

Айсел тъжно поклати глава. И без това не се чувстваше добре. Гърлото и очите й горяха.

Подскочи уплашено, когато Тарък изпсува.

— Какво има? Какво стана пак?

— С какво ще си платим чая?

Тя загледа глупаво мъжа.

— Поразрови се в тази торба! Сигурно имаш няколко монети!

Айсел придърпа окачената на стола торба и изсипа съдържанието й на масата. Затърси дребни монети сред разните дребни предмети. Нямаше нищо. Тъкмо да загуби надежда, когато банкнота от сто лири изхвърча между листовете на една книга.

— А, ето! Видя ли, била съм права! Намерих си стоте лири! — извика Айсел.

— Виж ни само! — сопна се Тарък. — Стигнахме до дъното на мизерията! — Скочи на крака. — Аз тръгвам. Ще се видим след два дни или след няколко години! А може и въобще да не се видим!

Но само след три дни отново бяха заедно. Все още нямаха пари и бяха разбрали, че Етхем е заминал на почивка. Цялата нощ прекараха по улиците на „Бейоглу“. Тарък изглеждаше занемарен. Като че ли не се беше бръснал от три дни, наболата брада бе покрила лицето му като сянка. А палтото на гърба му беше доста измачкано.

— Много си сърдит на Етхем, нали? — попита Айсел.

— Не! Защо да му се сърдя? Човекът не е длъжен да ми докладва, когато реши да заминава някъде.

— Но в последно време много се промени.

— Всеки се променя. Бил се променил, голяма работа!

— Тарък… Какво ще правим? Ти… Ти много ми липсваше. Толкова много, че… — Не можа да продължи и заплака.

Първо щеше да й се ядоса, но се отказа. Прегърна я.

— Не плачи. И ти ми липсваше. Но тази връзка не може да продължава така. Ако ти нямаш пари, какво ще правим. Така се бяхме разбрали.

— Моля те, заведи ме където живееш! Все пак живееш някъде. Не спиш на улицата, нали?

Тарък не отговори веднага. След това каза с особен глас:

— Разбира се, че не живея на улицата.

— Тарък, моля те, не ме отпращай тази нощ! Вече не издържам без теб!

Погледна плачещото момиче замислено. Изглеждаше много отчаяно.

— Колко е часът? — попита.

— Наближава дванайсет. Моля те… Не ми казвай да си вървя! Моля те!

— Добре, рожбо. Идваш с мен! Но после ако съжалиш, не казвай, че не съм те предупредил!

Айсел се спря, беше се съгласил прекалено бързо. Какво ще е това място, което би я накарало да съжалява толкова много? Малко се изплаши. Но нямаше да издържи още една самотна нощ.

— Изобщо не ми пука. — Тя тръсна рамене.

Зачакаха на спирката, от която рейсовете тръгваха за Фатих и Едирнекапъ. Лицето на Тарък беше безизразно като на статуя. Не поглеждаше момичето. В 12 часа един стар, ама много стар автобус се приближи към спирката и отвори врати. Кльощав шофьор, със съвсем пожълтяло лице, уморено погледна малкото пътници, които се качиха.

Раздрънканият автобус се движеше с възможно най-висока скорост по празните пътища и от време на време се разклащаше при внезапно спиране.

— Къде отиваме?

— В Карагюмрюк.

— Къде е това?

— Ще видиш, когато стигнем.

Когато подминаха Фатих, в рейса бяха останали само те. Накрая слязоха на тъмна улица, само безлюдната спирка бе осветена от улична лампа. През последните два дни не беше валяло и по земята имаше купчини кал.

— Чуй ме — каза Тарък. Шепнеше, но гласът му беше много твърд. — От този момент нататък няма да говориш без нужда, правиш, каквото ти кажа. Ако ни хванат, ще стане страшно. Разбра ли?

— Разбрах.

— По пътя има дупки. Върви точно зад мен, иначе дрехите ни ще станат на нищо.

Извади фенерче от джоба си. Тръгнаха внимателно по тъмните улици. Те наистина бяха осеяни с дупки, на няколко пъти Айсел щеше да се претърколи. По едно време пред тях се изпречи улично куче и изръмжа. Тарък изобщо не му обърна внимание, подръпна момичето и продължиха да вървят.

— Защо е толкова тъмно?

— Защото електричеството е спряно. Не виждаш ли? Тук винаги е така.

Накрая спряха пред една желязна врата. Тарък сложи пръст на устните си и направи знак на момичето да мълчи. Извади ключа, отвори вратата и леко побутна Айсел вътре. В малкото антре, в което трудно се побираха двама души, той посочи с фенера една врата.

— Там е тоалетната, ако имаш нужда, влез веднага. Не можем да слезем отново — прошепна в ухото на момичето. — Дай ми палтото си.

Докато Айсел сваляше палтото, Тарък отвори вратата и светеше с фенера. Тоалетната беше малка, като кутия.

— Внимателно!

Стените бяха измазани с вар, беше адски студено и Айсел трудно успя да се облекчи.

— Стълбите скърцат. Трябва да сме много бързи — прошепна Тарък.

Събу си обувките и ги взе в ръка. Айсел направи като него. Изкачиха се по стълбите бързо, но тихо. Озоваха се пред една стъклена врата. Тарък я отвори с едно движение, чу се силно изскърцване. За миг остана неподвижен и зачака. Явно, че отгоре имаше още един етаж, защото оттам се чуха неясни звуци.

Показа се трепкащата светлина на газена лампа, някой заслиза по стълбите тихо. Тарък бързо бутна Айсел в стаята, дръпна вратата, но не я затвори напълно.

Майка му, облечена в дефтинена нощница, закрила уста с крайчеца на тензуха, който покриваше косата й, се приближи до Тарък с плашливи стъпки. На светлината на лампата изглеждаше сякаш е на хиляда години.

— Тарък, сине… Днес един пита за теб — прошепна.

— Кой? Полицията ли?

— Не знам. Беше облечен нормално. Млад мъж.

— Каза му, че изобщо не идвам тук, нали?

— Казах, но не ми повярва. Сине, да не би пак…

— Млъквай! Върви да спиш! Няма нищо, не се тревожи!

Жената въздъхна, погледна сина си още веднъж колебливо, после се запъти към стълбите.

Тарък влезе в стаята си. Затвори вратата внимателно и я заключи отвътре. Всъщност това беше глупаво, защото ключалката беше толкова паянтова, че можеше да се отвори само с едно рамо.

Айсел видя неприятното изражение на лицето му на светлината на ръчното фенерче и щеше да каже нещо, но смъртоносният поглед на Тарък я спря.

В стаята беше ужасно студено.

— Защо тук не гори печка?

— Шшшт…

Студът беше проникнал в стените, сякаш от тях валеше сняг.

Тарък се бе съблякъл, беше се мушнал в леглото и дръпнал юргана до носа си. Айсел все още беше права и седеше просто така.

Направи й знак.

— Ела, де!

Наведе се към него:

— Може ли да си легна така? Студено ми е.

— Не може! Съблечи се. Аз ще те стопля.

След малко Айсел беше под юргана. От завивката и чаршафите се носеше непоносима миризма на влага. Тарък бе затоплил малко своята част, но другата половина на леглото беше ледена. Придърпа момичето към себе си, притисна го към гърдите си.

— Тук не можем да правим секс, нали знаеш? Ще се задоволим с това да се прегърнем и да спим.

— Няма значение. Нали сме заедно.

— Сутринта трябва да се събудим много рано и да си тръгнем.

— Ще си тръгнем. — Зарови глава в рамото му и затвори очи. В тъмнината не виждаше добре, но това място беше ужасно. За миг съжали, че настояваше. Пред очите й изникна собствената й топла стая. Да можеше да го заведе там!

На сутринта той отвори очи точно когато трябваше да се събудят. Изскочи като стрела от леглото, което бяха стоплили с телата си. След това сръга Айсел.

— Побързай! Закъсняваме…

— Какво? Какво става?

— Обличай се веднага! Тръгваме!

Айсел не можеше да разбере къде е и коя е, беше напълно объркана. Докато Тарък се обличаше, тя се оглеждаше тревожно наоколо. Стаята беше миниатюрна, колкото сандък. Дървеният под беше гол, скърцаше при всяка крачка на Тарък. Стените бяха празни. Малкият прозорец беше покрит с американ. Недоволно сбърчи лице.

Изведнъж си спомни всичко. Излезе изпод юргана, треперейки.

Стълбите сякаш скърцаха повече от снощи. Когато слязоха на партера, Тарък отвори вратата и избута момичето навън в студа.

— Бързо!

В първите часове на утрото, на безпощадната дневна светлина, Айсел видя в какво бунище се намира. Неизмазани и небоядисани, наредени като кибритени кутийки, полусрутени къщи… Улици, пълни с дупки, море от кал… Празен квартал без цветя, без дървета.

Къщата, от която излязоха, беше притисната между бетонни сгради. Триетажна, с тясно лице, много стара дървена постройка. Подпираше се на двете бетонни сгради, сякаш ако не бяха те, ще се срути. Изглеждаше толкова износена.

Докато вървяха към спирката на рейса, покрай тях мина млад мъж с чалма и обла брада. Измърмори нещо неразбрано.

— Я се шибай! — каза Тарък. Мъжът се изплю и се отдалечи.

На спирката чакаха дълго. Наоколо все още беше тихо. Тарък се бе сгушил в палтото си. Лицето му беше безизразно като каменна статуя.

— Бедността никак не ти харесва, нали? — попита той мрачно момичето.

— Ами…

— И на мен не ми харесва. Най-накрая намерих допирна точка с теб.

— За първи път в живота си идвам тук — каза Айсел.

— Чудесно! Започваш да опознаваш града, в който живееш. Това тук е Карагюмрюк, рожбо. Малко по-нататък е Едирнекапъ. Чувала ли си за Сулукале? Онази махала започва в края на този булевард. От едната страна останки от византийската култура, от другата цигани… А в средата са притиснати бездушни квартали.

— Това сякаш не е Истанбул. Много е различно.

— Е, не сме в града, който ти познаваш. Правилно.

Айсел щеше да каже още нещо, но видя тъгата по лицето на Тарък и се отказа. Сложи глава на рамото му. Но той веднага се отдръпна.

— Недей! Рано-рано ще си докараш неприятности!

— Че какво съм направила? Само…

— Говедата в този квартал не разбират! Не ме карай да се бия с някой толкова рано!

— Но…

Погледна я така, че тя се изчерви и млъкна веднага.

Към спирката тихо се приближи автобус, който отиваше в Бешикташ. Качиха се и седнаха отзад.

През целия път Айсел наблюдаваше този нов Истанбул. Въпреки че беше толкова рано, по улиците кипеше дейност. Мъже с намръщени физиономии тичаха насам-натам. Вдигаха се щори, отваряха се магазини. Продавачите на гевреци и баници отдавна се бяха изсипали на улицата. Жени с груби забрадки на главите се редяха на опашки по автобусните спирки.

— Защо хората тук са толкова грозни? — промърмори.

— Защото сексът им е забранен — каза Тарък.

— Кой им го е забранил?

Тарък се усмихна за пръв път тази сутрин.

— Религията го е забранила. Не знаеш ли какво е религия? Ако живеехме в средновековието, щяха да те изгорят като вещица. А на мен щяха да ми откъснат ташаците. На земята все още има места, където правят тези неща. Променя се само името на религията, зверствата им са еднакви.

Когато видя, че Айсел го гледа с недоверие, пак се засмя.

— Не са ли те учили на това в училище?

— Знаеш ли, сега говориш точно като баща ми.

— И той ли се ядосваше на културтрегерите?

— Ами… Докато пиеше, се ядосваше на всичко. Пиеше много, бях ти казала.

— Моят изобщо не пие. Умира от страх да не влезе в грях. Но не знае, че ако изобщо има ад, той първи ще изгори в него!

— Какво щеше да направи, ако ни беше заловил у вас?

— Щеше да се лее кръв.

— Преувеличаваш.

— Не преувеличавам. Този човек се е побъркал на тема морал. Ако знаеше, че спим в едно легло…

Айсел се изхили.

— Но ние нищо не правихме! Спахме като брат и сестра.

— Те не вярват, че мъж и жена могат да спят кротко. Толкова са жадни за секс, че останат ли с женска в една стая, веднага й се нахвърлят. Ако поне можеха да се справят като хората, нямаше да ми е мъчно! Жената лежи отдолу като пън, а мъжът влиза в нея два пъти, после крещи и се празни. Имат строги правила и за позата, в която се чукат.

Слязоха в Бешикташ, качиха се на друг рейс и отидоха в Хисар. Кафенето на Али Баба беше отворено скоро. Хайри Деде отговаряше за чая и отоплението и сега се занимаваше с разнебитената печка на дърва.

Придърпаха два стола и седнаха до нея. Хайри Деде полуядосано, полу на шега попита ведро:

— Вие дом нямате ли си, бе? Още не е съмнало, а вече кукнахте… Боже мили!

Засмяха се, да не развалят традицията. Тарък взе два геврека и се върна, пиха чай и се нахраниха.

— Най-сетне видя къде живея. И как ти се стори моята мизерия?

Айсел повдигна рамене.

— Какво очакваш да ти кажа?

— Права си. Нищо не може да се каже.

Айсел запали цигара. Тарък сякаш погледна цигарата в устата й с копнеж.

— Какво? Да не би да искаш?

— Не. Беше за момент… Имам нужда да си разведря мислите. Тези дни животът много взе да ме притиска. Но няма да го направя. Ако още веднъж предам волята си, после чорапът ще се разплете бързо. — Засмя се сам на себе си. Изморен, тъжен смях.

След това се облегна на стола и се загледа в момичето.

— Взех решение, искам да ти разкажа нещо, Айсел. Изслушай ме, после постъпи, както искаш. Тоест, ако поискаш да си тръгнеш, ще те разбера.

Айсел го погледна тревожно.

— Не може ли да не говорим сега?

— Не може, рожбо. Трябва да ме изслушаш. Аз… Оттеглих се във втори.

— Какво?

— Зарязах училище във втори клас.

— Нали си учил в Художествената академия?

— Момиче, ти тъпа ли си? Приличам ли на някой, който е учил там?

Айсел го гледаше така, сякаш нищо не разбираше. След това думите се наместиха постепенно, придобиха смисъл. Оттеглил се във втори, а? Така значи?

— Значи си ме излъгал?

— Да. Не само теб, лъгал съм много момичета по този въпрос.

Айсел се опитваше да разбере какво означава това, но изобщо не можеше да мисли. Сякаш мозъкът й не работеше.

— Аз съм човек без пукната пара, който е напуснал училище във втори клас! Едно лъжливо копеле! Все още ли ме обичаш?

Отговори, без да се замисли:

— Да.

— Няма ли да избягаш от мен?

— Защо да бягам?

— Боже мой! Ти наистина си странна. Не разбираш ли, момиче? Не съм учил в университет като вас. Не знам чужд език. Нищо друго не ми се отдава, освен да чета книги. Не мога да поправя нито кран, нито пък разбирам от бои и мазилки. Дори да разбирах, нямаше да го направя, никога не бих станал работник! На всичкото отгоре това не е единственият ми проблем. Направих куп номера, за да не отида войник, и всички бяха разкрити, издирват ме. Всеки момент може да бъда заловен. Хванат ли ме, веднага ще ме натирят в най-далечния ъгъл на страната, ще ме бият по каската, докато ми извадят душата, ще ме влачат. Защото аз съм политически затворник. Да ти разказвам ли още?

— Как така? В затвора ли си лежал?

— Да, рожбо. Не за дълго, но доста пъти влизах и излизах от затвора.

— Ами… Това, което ми разказа онзи ден… За изтезанията… Вярно ли беше?

— Божичко! И защо? Какъв е смисълът на всичко това?

— Няма смисъл. Такъв е животът. Както на теб ти се е паднало да те напуснат, докато си била още бебе, така и на мен ми се е паднало това в живота.

Айсел се засмя от нерви.

— Какво има? Защо се смееш?

— От толкова много мъже намерих точно теб, затова се смея.

По лицето му се разля злобна усмивка.

— Ти не си ме намерила, рожбо. Аз те намерих. Остави това, ще ме напуснеш ли, или не, това ми кажи — попита с мек глас.

— Не мога да си тръгна, Тарък. Не мога да те напусна — каза Айсел и въздъхна.

— Странно. До днес всяка жена, на която кажех това, ме зарязваше. Е, и какво ще стане с нас?

— Не знам. Аз те обичам.

Изведнъж Тарък бе завладян от страшен гняв. Удари с ръка по масата, бум!

— Стига, бе! Обичам, обичам! Не знаеш ли нещо друго?! Виж, момиче… Признах ти толкова много неща, ти ме изслуша. Не си мисли, че като не си тръгваш, ми правиш голямо добро! И не си въобразявай, че от благодарност ще ти стана роб! Аз все още съм си същият Тарък! Този, с когото се запозна! Ако сега станеш и си тръгнеш, изобщо няма да ми пука! Ще страдам пет-десет минути и после ще те забравя. — Гледаше я застрашително под вежди.

Айсел въздъхна обидена.

— Защо си такъв? Защо винаги се опитваш да ме отблъснеш от себе си?

— Защото съм изпълнен с гняв. Отвратен съм от лицемерието на съществата, наречени хора! Гади ми се от невежеството на глупаците, които се мислят за интелектуалци! Изпитвам омраза, защото, докато някои умират в изтезания, други нямат понятие от живота! Повръща ми се от почтените момичета, които се крият зад паяжината между краката си и мислят, че това е най-скъпоценното им притежание! Повръщам! И ти… Щом като няма да се отделиш от мен, след като малкият ти мозък е промит от глупости като любовта… Ще те накарам да съжаляваш! Ще ти покажа какво е любовта! Ще те предложа на друг мъж със собствените си ръце! А после ще седна и ще наблюдавам.

Айсел зяпна от изненада. След това се окопити.

— Защо ми говориш така? Проклет да си! — изкрещя, грабна торбата си и излезе от кафенето.

Когато стигна на спирката, плачеше от яд. Много съжаляваше, проклинаше нощта, в която влезе в живота на Тарък. Много жалко, че никога нямаше да успее да живее без него. Всеки път, когато побеснееше, щеше да бяга така, но после щеше да се връща при него като куче. Винаги.

* * *

— Много добре помня онази сутрин в кафенето на Али Баба.

— Аз също. Колко хубаво започна, колко лошо завърши. Плаках през целия път до дома.

— Защото научи горчивата истина ли?

— Не знам. Бях много объркана.

— Знаеш ли, когато ти казах, че съм напуснал училище във втори клас, направих най-големия блъф в живота си. Казах ти, че не ми пука дали ще си тръгнеш… Беше лъжа. Щях да страдам много, ако ме беше напуснала.

— Според мен ти знаеше, че няма да го направя. Така или иначе, между нас имаше любов. Дори да беше срамна, дори да беше животинска, дори да беше невъзможна. Любов!

Мъжът повтори думите й:

— Така или иначе, между нас имаше любов. Любов… Отчаяна любов. Отчаяние без любов. Любов на бедните. Бедни без любов. Една любов. Единствена любов. Много любови. Невъзможна любов. Унищожителна любов.

— Какво правиш?

— Търся мелодията в думите. Точно в този момент искам да напиша песен. Песен, която да започва с думите „между нас имаше любов…“.

Жената се изсмя. Когато се смееше, очите й се обрамчваха със стотици бръчки.

Изведнъж мъжът стана сериозен. Седна точно срещу жената. Още малко и лицата им щяха да се докоснат. Жената вече не се притесняваше, както преди. Въпреки това се отдръпна леко назад.

— Все още ми е интересно… Какво ли чувства една жена, която е учила в университет, когато разбере, че си ляга с мъж, който е напуснал училище във втори клас. Хайде, кажи ми!

— В онзи момент не почувствах нищо. Но след това лека-полека започнах да мисля какво означава това. Когато се прибрах вкъщи… — спря нерешително.

— Да?

— Мюзейен беше много нервна, вика и крещя цял ден. А вечерта, когато ме видя, не спря да пита: Вече е време да ме запознаеш с този мъж, кой е той, какво работи, какво мислите да правите, намеренията ви сериозни ли са? Тогава се замислих за следното… — Пак спря.

— За какво се замисли, красавице?

— Ако й бях казала, че си престъпник, че си без работа и си напуснал училище във втори клас, как ли щеше да реагира? Естествено, че не можах да й го кажа. Страхувах се и… Ами, вече няма проблем да го кажа. Малко се срамувах. Тоест от теб.

Лицето на мъжа се сви от мъка. Но успя бързо да надене подигравателната си маска.

— А после?

— След няколко дни разказах това на Етхем. Бяхме в „Избата“, теб те нямаше.

— А? И той какво каза?

— Мисля, че знаеше. Не изглеждаше изненадан. Каза само, че Тарък е труден човек. Толкова.

— Да, знаеше. Бях му разказал част от живота си. Когато се запознахме, в една от онези прекрасни бохемски нощи, в които си говорехме с часове. Ти все още не се беше появила. Бяхме само аз и Етхем. Говорехме си за всичко.

— След това дойдох аз — каза жената, сякаш със съжаление.

— Ти дойде и с Етхем вече не можехме да си говорим за толкова много неща. Станеше ли дума за нещо, което не ти харесваше, ти се свиваше като таралеж, правеше си клетка от бодлите му, затваряше се в себе си.

— Защото се страхувах от всичко. От това, което щеше да кажеш, от това, което щеше да направиш, от това, което си направил, от това, което мислиш… От всичко! В онези дни живеех и се страхувах дори от сянката си. Със страх да не бъда изоставена, с чувство на отчуждение. — Изведнъж лицето на жената се озари от усмивка. — Но вече не се боя от нищо. Защото не ми остана нищо, което да загубя.

За първи път тя заби поглед в очите на мъжа и го изгледа дълго, без да се страхува. Донякъде с почуда, донякъде с нежност.