Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (10)

Десет

От една страна, похитеният от своите надежди, разочарованият, сътвореният от болка, гневният Тарък. Свършеният, загубилият всичките си идеали, мъжът, който от ден на ден ставаше по-мръсен. Но имаше и друг Тарък. Сигурният в себе си, бдителният, практичният, симпатичният мошеник… Ти кой Тарък търсеше?

Онази нощ Айсел отиде в „Избата“ с голямо притеснение. Както предполагаше, нито Тарък беше там, нито Етхем. Седна до Тайфун. Барът беше препълнен, както винаги, но Айсел се чувстваше напълно сама, сякаш е насред пустиня. Очите й непрекъснато оглеждаха вратата и помещението. Видеше ли някой, който поне малко прилича на Тарък, се повдигаше на място с надежда, която оставяше дробовете й без дъх, после се отпускаше и се облягаше назад. По едно време попита Рашид къде е Етхем. Разбра, че е заминал за Бодрум за една седмица.

— А Тарък? — прошепна.

— Откъде да знам! — сопна се мъжът.

Айсел се засрами и отвърна поглед. В същия момент почувства студенината и на останалите. Гледаха я точно така, както гледаха и Тарък. Сякаш са видели гадна хлебарка.

— Просто полюбопитствах — измърмори като сритано малко кученце.

— Нямам си работа, та ще седна да следя какво прави онзи глупак!

След това оставиха Айсел сама с проблемите й и заговориха за други неща. Смееха се, отпиваха от бирата си с удоволствие. Айсел усети, че не може да остане повече там, промърмори нещо и стана от мястото си. Щеше да си тръгне, но забеляза настоятелния поглед на Джем Хади и се отправи към бара.

— Как си, Айсел? Радвам се да те видя!

— И защо?

— Напоследък идваш много рядко.

— Така ли?

— Сядай. Ще ти поръчам едно питие.

Подпря се на една табуретка. Зачака мълчаливо. Джем Хади й приготви мартини, сложи маслината и го бутна пред момичето.

— Това е от мен.

Айсел се усмихна. Приближи мартинито до устните си и си навлажни езика. Незнайно защо този вкус й напомни за Тарък. Очите й се насълзиха.

— Не изглеждаш много добре — каза Джем Хади и изглеждаше, че иска да зададе много въпроси.

Айсел повдигна рамене. Изпи още една глътка мартини.

— Защо излизаш с онзи негодник, Айсел?

— С кого?

— С онзи Тарък.

— А! Не, не излизам с него.

Един клиент поиска ракия, Джем приготви питието и чиниите с мезета и ги занесе. После пак се върна при Айсел.

— Младо момиче си. Каква работа имаш с такива скандални личности?

— Какво скандално си видял?

— Няма жена, която да е отвел оттук и да не е наранил, копелето! Мислех те за по-умна.

— Значи си се излъгал.

Айсел беше изпаднала в апатия. Мислеше само за Тарък. Беше седнала така, че да го види, ако влезе, и очите й не се отделяха от вратата.

— Май си е тръгнал?

Не отговори. Изпи мартинито на глътки. После бавно се изправи.

— Къде? Остани още малко. Виж как хубаво си говорим!

— Трябва да се прибирам.

 

 

Излезе от бара, олюлявайки се. Всички тези хора… През всичкото време ли са говорили зад гърба й? Като за едно от нещастните момичета, които лисицата Тарък хваща в мрежата си? И откъде са разбрали, че са се разделили? На челото й ли пишеше „Тарък ме напусна“?

Запъти се към дома на Етхем, точно както си беше наумила, когато излезе от къщи. Знаеше, че там няма да намери никого. Все пак щеше да отиде. Не можеше да се откаже.

Апартаментът беше потънал в мрак. Дълго звъня на звънеца, чака, после протегна ръка и потърси ключа. Нямаше го. Известно време обикаля пред къщата, без да знае какво да прави. Пердетата бяха спуснати плътно, вътре нищо не се виждаше. Погледна часовника си. Десет и половина. Беше рано, Тарък можеше да дойде. Реши да се поразходи половин час и да провери отново. Изкачи се до „Бейоглу“ и тръгна безцелно. Влезе в рибния пазар и краката й я отведоха на масата, на която сядаха винаги. Тази вечер тя беше празна. Дебелият продавач беше там. Купи един килограм мандарини. Мъжът претегляше мандарините, а тя настоятелно гледаше към масата, сякаш Тарък ще се появи изневиделица. Не беше ли много странно, че мъжът, който идваше в тази кръчма всяка нощ по това време, днес изведнъж изчезна? И къде би отишъл? Непременно щеше да се върне тук. Непременно.

Обели една мандарина и я изяде по пътя. Краката й отново я отведоха до дома на Етхем.

Пак беше тъмно. Хартиеният плик с мандарините се изплъзна от ръцете й и падна на земята. От устата й се чу болезнен стон. Не знаеше какво да прави. Свлече се пред вратата и остана така известно време. След това извади лист хартия от торбата и написа: „Търсих те тук, идвах точно два пъти. Проверих и в «Избата». Няма те. Къде си?“.

Бутна листа под вратата. После се обърна и се отдалечи оттам с огромно нежелание.

 

 

Когато стигна вкъщи, пое дълбоко въздух, защото й беше много трудно да се въздържи да не плаче и да не вие като животно по улиците.

Мюзейен я нямаше. Затвори се в стаята си, хвърли се на леглото. Удряше глава във възглавниците и крещеше: „Ах, ти, глупачке! Това, което чувстваш, е само страст, нищо друго! Не е любов! Не е обич! Само страст!“.

Изведнъж откачи. Започна да хвърля по стените завивките, възглавниците, книгите. Книгите шумно се удряха в стената, после падаха на пода като простреляни птици. Във въздуха летеше перушина от разкъсаните възглавници. Туба с крем се спука и мазнината се разпръсна навсякъде. Накрая преобърна и нощното шкафче. Няколкото дрънкулки, които бяха в него, се удариха една в друга и се счупиха. Разпръсна дрехите си в четирите ъгъла. А някои разкъса с ръце.

След това спря задъхана. Стаята приличаше на руина. Но Айсел все още не се беше успокоила. „Това е страст! Не е нищо друго!“ — изкрещя и удари стената с юмрук. Усети страшна болка в китката. Като че ли тази болка я накара да дойде на себе си. Хвърли се на пода, върху килима, и заплака. „Къде си? Вече не мога без теб, знаеш го. Къде си? Нямаш право да си тръгнеш така!“ Говореше и хлипаше. В един миг сякаш усети усмивката му и със страх отвори очи. Не, нямаше никого, беше сама в стаята. А онази усмивка? Помисли си, че Тарък е един коварен магьосник. Че я вижда, че я гледа потайно, докато тя се превива и гърчи като червей. „Това ли искаше да видиш? — изкрещя на стената. — Гледай тогава! Забавлявай се!“

* * *

— Вече те бях видял. Говореше с онзи продавач — каза мъжът.

— Кога?

— Четири дни след като се разделихме. Отидох в „Избата“, но така и не можах да вляза. Беше късно през нощта. Исках да те видя отново, но в същото време изобщо не исках да те виждам. После те забелязах. Беше излязла от бара и се оглеждаше. Веднага се скрих в един тъмен ъгъл и те проследих. Вървеше към Чичек Пасажъ. Булевард „Истиклял“ беше пълен с хора, нямаше начин да ме забележиш. Беше облечена в дълго тъмно палто, косата ти беше скрита под черен каскет. Гледаше с надежда един мъж, който приличаше на мен. Глупаците, които разбраха този интерес погрешно, ти подхвърляха закачки. Не ми пукаше. После влезе в улицата на рибарите и се запъти право към продавача в плод-зеленчука. Помота се там известно време. На масата, на която сядахме винаги, имаше група туристи. Гледаше ги настойчиво. След това поговори с продавача. По едно време си свали каскета. Косата ти падна на раменете. За момент видях очите ти. Гледаше толкова отчаяно, че ми се прииска да изтичам и да те прегърна.

— И защо не го направи?

— Защото бях по-отчаян и от теб. Да, ти ме търсеше, но дали наистина си търсела мен? От колко ли „аз“ бях съставен? От една страна, похитеният от своите надежди, разочарованият, сътвореният от болка, гневният Тарък. Свършеният, загубилият всичките си идеали, мъжът, който от ден на ден ставаше по-мръсен. Но имаше и друг Тарък. Сигурният в себе си, бдителният, практичният, симпатичният мошеник… Ти кой Тарък търсеше? Стоеше там като кучка, която търси мъжкаря си, и души наоколо, опитваше се да ме усетиш. Но кой Тарък търсеше? Сексуалността е много сложно нещо, рожбо. Когато спеше в ръцете ми, понякога те чувствах като своя дъщеря. Гушеше се в мен като момиченце, не като жена. Сякаш искаше аз да допълня липсващата ти страна. Ако ти бях позволил, щеше да поискаш да спиш в ръцете ми завинаги. Когато беше до мен, се чувстваше спокойна. Но се лъжеше. Аз не бях толкова силен, в онези дни бях на прага да се срина на дъното. Всъщност и ти усещаше това интуитивно. Защото имаше силна интуиция. Чувстваше, че не съм онзи, за когото ме мислиш. Ето това беше причината да плачеш и да изпадаш в кризи понякога. Интуицията ти казваше всичко, но ти си запушваше ушите. Бях в лошо положение, рожбо. Много лошо. Не знаех в каква посока върви животът ми. Уж се бях нанесъл в дома на Етхем, прекарвах нощите си там, но това нямаше да продължи вечно. В живота на Етхем всеки момент всичко можеше да се промени. И щеше да се промени. Когато бохемството му омръзнеше, щеше да си тръгне. А аз щях да остана в изоставения от него бохемски живот като една незначителна фигура. Нямах пари да си наема квартира. Остави това, понякога нямах пари дори за автобус. С майка си се карах страшно. А онзи глупак баща ми казваше да изкарвам хляба си като него — да стана продавач, или да се махна от дома му. Да продавам? Ха! Предпочитах да се влача по улиците гладен като куче, вместо да направя това. Поне бях свободен.

— Онази нощ… Какво стана после? Веднага ли си тръгна оттам?

— Не. Проследих те чак до дома на леля ти. Ти влезе вътре, а аз се помотах там известно време. Възможно ли беше ти да си моето спасение? Беше съвсем сама. Колко пъти ми разказа историята си. В живота ти нямаше никого, освен възрастната ти леля. Мислех си, колко би било хубаво, ако тази старица умре. Ти щеше да останеш съвсем сама, в истинския смисъл на думата, и аз щях да остана с теб завинаги. Така проблемите и на двама ни щяха да се решат.

— Тогава ли реши да се върнеш при мен?

— Да. Двамата с теб можехме да направим интересни неща, заедно можехме да стигнем до някъде. Достатъчно беше, че ми вярваш и че бяхме единни. Но нямаше да се показвам веднага. Трябваше да ти натрия носа, трябваше да изживееш докрай болката от това, че ме няма. Когато се върнех, щеше да си се научила как трябва да се държиш с мен, за да не ме загубиш отново.