Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (8)

Осем

Ние сме хора, които не знаем какво е това срам, много отдавна изхвърлихме тази дума от речниците си.

Вечер, след като се срещнеха в „Избата“, отиваха в Чичек пасажъ — в кръчмата на интелектуалците. На масата винаги се носеше едно и също: бира, салата хайдари, пържени картофи, понякога панирани миди. В повечето случаи говореше Айсел. Тарък, ангажиран със себе си, не отговаряше на нито един въпрос или се изплъзваше с уклончиви отговори.

— Какво си завършил?

— В академията. — Казвайки това, на лицето на Тарък се появяваше лисиче изражение, очите му избягваха Айсел.

— Много странно. И аз учих там, но не те помня от академията.

— Дипломирах се четири години преди теб. По-голям съм, знаеш.

Отпиваше от бирата и се опитваше да не гледа момичето.

— Ами… Не се сърди, но не приличаш на някой, учил в академия. Кой факултет си завършил?

Тарък оставяше шумно вилицата на масата и се облягаше назад. Скръстваше ръцете си и поглеждаше гневно в очите на момичето:

— Защо непрекъснато задаваш въпроси?

— Не питам непрекъснато. Стана дума, и аз затова.

— Ти отвори темата. Не обичам да ми задаваш въпроси!

Айсел мълчеше. А в главата й имаше толкова много въпроси. Например, къде отиваше всяка сутрин, след като я оставеше на „Таксим“? Откъде намираше тези стари пуловери с окъсели ръкави? Защо всяка нощ бяха в дома на Етхем? Тарък нямаше ли си свой дом? А и не изглеждаше да има много пари. Когато келнерът носеше сметката, вадеше от джоба си една-единствена банкнота от 500 лири. Сметката и без това излизаше горе-долу толкова. Изваждаше банкнотата от джоба, опъваше я с две ръце, вдигаше я към светлината и я гледаше, после я оставяше на масата. Когато банкнотата изчезнеше от ръцете му, се усмихваше горчиво.

Никога не говореше за семейството си. Веднъж, когато Айсел го попита, той я изгледа рязко и толкова яростно, че момичето беше принудено да млъкне веднага.

Всъщност тя му беше разказала всичко, свързано с живота й, още първия ден. За майка си, която не беше виждала и не познаваше, за баща си, който пиеше непрекъснато и не допускаше до дъщеря си никакви роднини на жена си, за детството си, което беше преминало в самота на партерния магазин за килими, за игрите на феи и духове сред прашните топчета килими, за заминаването на баща си, за Мюзейен.

Докато Айсел говореше, Тарък я гледаше с леко тъжно, леко подигравателно, но категорично любопитно изражение. От време на време задаваше по някой въпрос. Питаше, не за да задоволи собствения си интерес, а сякаш за да накара Айсел да мисли за живота си по по-различен начин.

Беше много чист мъж. Айсел нито веднъж не видя ръцете или ноктите му мръсни. Кожата му винаги ухаеше на сапун. Не пушеше цигари или дрога. Мразеше наркоманите и дори не можеше да се доближи до тях. Внимаваше за здравето си, за храната и държеше тялото му да е в добра форма.

Младостта му беше мания. Когато се сетеше, си слагаше крем около очите и на ръцете. Евтината тубичка с крем винаги стоеше в един от джобовете на палтото му. Когато Айсел се пошегува с това за втори път, за малко да стане сериозна разправия.

В джоба си винаги носеше две книги. Едната беше „Rede an den kleinen man“^[1]. Вадеше я при всяка възможност и четеше на глас на Айсел предварително подчертани параграфи. Наблюдаваше реакцията на момичето и дълго, дълго обясняваше някои раздели. Другата беше романът „Оцветената птица“ на Косински. Тя беше свещената книга на Тарък. Понякога я вадеше от джоба си, взимаше я в ръце и леко погалваше корицата й. В такива моменти на лицето му се появяваше особена усмивка. „Този велик Косински“, промърморваше. Многократно беше разказвал на Айсел колко гениално мъжът се е отскубнал от комунистическия режим в Полша и е избягал в САЩ да търси свободата.

Когато му доскучаеше, се заиграваше с турския език. Четеше думите на обратно, променяше мястото на сричките, слагаше прилагателните след съществителните. Ако междувременно излезеше нещо интересно, веднага вадеше парче от салфетка от джоба си и го записваше.

Веднъж каза на Айсел следното:

— Знаеш ли защо общества като нашето са изостанали? В тази страна няма култура на писане. А всичко трябва да се записва. Аз това правя. Водя записки за живота си. Дори водя записки за нашия живот.

След известно време започна да задава странни въпроси на момичето:

— Все още ли не съм ти омръзнал? Не те ли привличат други мъже? Защото мен ме привличат други жени. Дори искам да направим група. Ако някой ден го уредя, ще се включиш ли?

Айсел се забавляваше със смутения му поглед, подиграваше му се.

Принуди я да играе различни „игри“. Например, казваше й да съблече всичките си дрехи. След това и той се събличаше. Сядаше по турски на леглото. Искаше и Айсел да направи същото. Докато седяха един срещу друг, докосваше различни места от тялото й, галеше ги. Изследваше какви са реакциите й, как се променя лицето й. Веднъж пожела Айсел да си поиграе с него. Тя отвърна, че не може, че се срамува. Тогава той й прошепна в ухото с мрачен глас:

— Ние сме хора, които не знаем какво е това срам, много отдавна изхвърлихме тази дума от речниците си.

След това се загледа в момичето и му каза:

— Да наблюдаваш, наистина е съвсем различно нещо. И има безброй начини да получаваш удоволствие от тялото си. Могат да стигнат до безкрая.

Органът му винаги стърчеше нагоре. У дома добре, но в баровете или по улиците понякога можеше да изпадне в много особени ситуации.

— Защо си такъв? Защо никога не ти омръзва, защо не се изморяваш? — питаше го Айсел.

— Дал съм си дума. Напук на тези, които са ме наранявали, ще изживея живота си, като се чукам до последно!

Айсел загуби равновесието си заради тази странна връзка, в която беше попаднала, без да разбере какво се случва. С душата си усещаше, Тарък е извратен, тъжен безделник и опасен мъж. Но тези мисли не можеха да й попречат да харесва времето, което прекарваше с него. Макар че понякога правеха много необикновени неща, те се забавляваха един с друг. И когато бяха заедно с Етхем, пак беше хубаво. Той започна да се държи много по-спокойно, откакто двамата спяха заедно. В дома му всяка вечер се водеха безкрайни, нескончаеми разговори по въпроса за сексуалността. Етхем разправяше за своите преживявания и опита си по най-нецензурен начин.

— Слушайте, деца… Разказвал ли съм ви за онова парти с експерименталната мастурбация? По онова време бях във Франция, бях много млад. Ходех с едно момиче от университета, нали разбирате, чукахме си се двамата, но нямаше нищо изключително атрактивно. Веднъж тя ме заведе на едно парти. Куп жени и мъже на различни възрасти… Първоначално всичко изглеждаше нормално. Пиехме, говорехме. След това нахвърляха възглавници по пода, насядахме така, че в средата остана празно място. Попитах момичето какво ще става, а тя ми каза: „Чакай и ще видиш“. Помислих, че ще има някакво представление. И излязох прав! Олеле, и то какво представление! Всички насядахме на възглавниците, а в средата дойде един млад мъж. Съблече се. Аз гледах с оцъклени очи… Нашичкият седна на пода, оная му работа стърчи… Започна да се гали. Абе, какво се случва, питам се аз, но, от друга страна, поглеждам тайно наоколо. Всички бяха доволни и спокойно наблюдаваха представлението. И моят се изправи, естествено, би ли стоял мирен! След малко в средата се появи и една жена. Ако я видите на улицата, ще решите, че е банков директор или нещо такова. С къса посребрена коса, около петдесетгодишна, с остри черти на лицето. Вдигна си полата и започна да действа. Деца, в онзи ден разбрах, че сексуалността няма никаква връзка с красивите тела или с младостта. Всичко започва и свършва в мозъка. Всяко нещо може да ни възбуди: може да е тялото на шейсетгодишна жена или глас по телефона. Наблюдението и ароматът са много въздействащи. Докато гледах онази жена, изпитах такова удоволствие, каквото по-късно съм имал в много малко случаи на секс.

Тарък го слушаше с явна ревност. Затваряше очи и се опитваше да си представи, че лично е преживял този експеримент.

— А ти, ти самозадоволи ли се? Разкажи, Етхем… Как беше?

— Е… Ако трябва да съм честен, беше малко странно. В крайна сметка си играеш с пръчката си, докато те гледат толкова много хора. Да наблюдаваш, е различно. Но влезеш ли в средата, актьорът вече си ти. Но признавам, онзи експеримент ми даде много. Тогава бях доста млад, но мислех, че съм се надраснал, че съм твърде развит и един бог знае какво още. Там, в средата, разбрах, че не съм чак толкова извисен. Всъщност общественият натиск ми беше оказал много по-голямо влияние, отколкото мислех. Много се напрегнах. Но не се предадох. И знаете ли, след един момент на човек спира да му пука, дава си свобода, тегли майната на всичко.

— Добре, а после? Какво ставаше, когато срещнеше онези хора на улицата? Можехте ли да се погледнете в очите?

— Защо да не можехме? Ако не го можеш, значи си мислиш, че си извършил нещо извратено. Ние не бяхме перверзници, синко. Това не бяха обикновени секс партита. Ние правехме експериментален секс. Изследвахме удоволствието. — Той се засмя шумно. — Истината е, че след това участвахме и в не експериментални секс купони, но това е друго!

— След такъв един живот, как стана така, че сега си сам? — изражението на Тарък и арогантната му усмивка сякаш казваха, че сме отворени за всякакви предложения.

А Етхем се усмихваше злобно.

— Това са опасни работи, синко. Такива неща се правят с достатъчно образовани хора, които са готови за това. Иначе краят ще е истинско бедствие. Ние живеем във феодална държава. Тук сексът все още е причина за убийства. Защо да си създавам главоболия? Аз изживях, каквото трябваше. Няма нужда да се насилвам. В този град реших да преживея приключения с една-две жени и какво ли не ми дойде до главата. Нашите жени искат да се омъжат веднага. Всички са полудели. Не си струва да се занимавам.

Тарък беше прегърнал Айсел, ръката му се беше плъзнала под блузата й, усмихваше се.

— А ние се усъвършенстваме с всеки изминал ден, не е ли така, рожбо?

Айсел не знаеше какво да каже. Не проумяваше това, което Етхем разказа, дори не го намираше за обичайно. Но само като идея. Нямаше представа какво би станало на практика.

— Много необикновено момиче — казваше Тарък. — Много добре го обучавам. Говори с мен за всичко още отсега.

— Разговорът е много важен — отговаряше Етхем. — Можеш ли да говориш, ще направиш всичко.

— И ще го направим — казваше Тарък.

След подобни разговори те се оттегляха в стаята и се любеха страстно. Вдигаха такъв шум, че Айсел се чудеше какво ли прави Етхем в съседната стая, какво ли си мисли.

Веднъж тя стана много рано, за да отиде до тоалетната, и в хола се озова лице в лице с Етхем. Мъжът беше гол, наметнат с одеяло като индиански вожд. Стоеше изправен до изгасналата печка. Дори не се смути, когато видя Айсел. Очите й неволно се плъзнаха към слабините му. Етхем се засмя на лекомисления й поглед, хвана члена си и го изправи.

— Познаваш ли моя малкия?

Гледката беше толкова комична, че Айсел не можа да се сдържи и се разсмя гръмко.

— Какво правиш толкова рано, Етхем?

— Не можах да спя, обикалям. А ти какво правиш?

— Отивам до тоалетната.

— Всяка вечер фак, фак… Още ли не сте си омръзнали?

Погледна го така, сякаш ще го смъмри.

— Не сме си омръзнали.

— Добре, добре. Блазе ви.

След това се отправи към стаята си и затваряйки вратата, намигна на Айсел закачливо.

А един друг път, пак много рано сутринта, беше нахлул в стаята, в която спяха Тарък и Айсел, но този път чисто гол. Скочи на леглото с гигантското си тяло и стъпи върху тях. Леглото ужасно се разскърца, той бързо изхвърча и извика с мощния си глас:

— Ставайте, де, това легло няма да издържи трима ни!

Всички се разсмяха като луди.

* * *

— Знаеш ли какво си мисля понякога? Той си играеше с нас. Подиграваше ни се. Беше опитал всичко екстремно, нямаше какво повече да направи. Ние бяхме негови марионетки. Нахъсваше ни, нахъсваше ни, и ни пращаше в леглото. Дали ни е гледал?

— Какво значение има? На теб щеше ли да ти пука от това?

— Не.

— На мен също. И то никак.

Жената го погледна странно.

— Какво има, рожбо? Искаш да попиташ нещо, виждам.

— Или пък аз съм била играчка и на двама ви?

— Това пък как ти хрумна?

— Не знам. Само чувство. — Жената продължи с приглушен глас. — Етхем наистина ли беше толкова извисен, колкото се представяше?

— Не знам.

— Не си ли мислил за това?

— Мислил съм, но не го намерих за важно. Можеше да е хомосексуален, бисексуален, дори безконтролен. И признавам, че докато не се появи Фюсун, не бях далеч от тази мисъл. Но какво значение имаше? Човекът беше решил проблемите си.

— Чак след години забелязвам колко странни неща сме преживели.

— Едно нещо ми направи впечатление. Написала си, че когато сме били сами или с Етхем, всичко е било наред. Не бяхме ли добре и през останалото време?

— Не, разбира се.

— Защо?

— Когато бяхме в „Избата“, ръката ти винаги беше под полата ми или върху гърдите ми. В очите на другите изглеждахме като безсрамници. Чувствах се като стока. Дори и на улицата ръцете ти шареха по дупето ми… Срамувах се от теб. Изглеждаше извратен. Всяка минута секс, секс! Докато говорим, докато седим, докато ходим! Тази твоя пишка, която винаги беше гладна, която никога не се успокои!

— А! Все още си ядосана! Но не изглеждаше недоволна от това?

— Да, исках те, бях луда по теб! Но те ненавиждах за това, че се държеше с мен така пред другите!

— Защото ти се изживяваше като порядъчна, като всяка една жена в тази дебилна страна!

— Не разбираш. За мен всичко беше много ново. Трябваше да забавим нещата. А ние се търкаляхме по склона с пълна скорост.

— Защото исках да те привържа към себе си силно, рожбо. Единственото удоволствие, което исках да изживея, беше това.

— Много си жесток.

— Опитвах се да бъда такъв. Естествено, не мога да кажа, че се гордея с това.