Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (4)

Четири

Дори в моментите, когато истински вярваме, че сме двама души, това не е нищо друго, освен една илюзия. И ако можехме да разбираме болката на другите, светът щеше да бъде толкова различно място. Всъщност животните могат да разбират болката много по-добре.

Два месеца след преврата Тарък се озова във Второ управление в квартал „Сиркеджи“ благодарение на старите си „приятели“. Дни наред ял бой, беше станал кожа и кости от глад. Противопоставяше се на инат и на инат не признаваше вината, която искаха да му лепнат. Не беше шега, можеше да прекара вътре пет-шест години за едното нищо. Мислеше трескаво между побоищата, търсеше начин да се спаси. Издържа с нечовешка сила нескончаемите сеанси на изтезание и накрая те се предадоха, пуснаха го.

Полицаят, който го освободи, му казал следното: „Абе, негоднико! От теб би станал много добър актьор“.

В момента, в който се измъкна от Второ управление и стъпи на улицата, сякаш му поникнаха криле и щеше да полети. Беше успял, беше се спасил! Издържа на мъченията до последно. Не прояви малодушие като обвинените си другари, които го шпионираха. Благодарение на силния си отпор спаси както своя живот, така и техния.

Но радостта му не трая дълго. Преди да бяха изминали и пет минути, неприятната действителност го яхна с цялата си сила. Все още беше есен, но времето беше адски студено. А на гърба му имаше само една мръсна и дрипава риза. Беше гладен, нямаше пари. Ръцете и лицето му бяха черни от мръсотия, цялото му тяло беше в засъхнала кръв и рани, хванали корички. Издаваше отвратителна воня. Хората, които минаваха покрай него, мръщеха лица и извръщаха глави.

Вървя до автобусната спирка. Всеки момент щеше да потегли автобусът за „Карагюмрюк“. Нямаше нито пари, нито билет, но въпреки това се качи. Шофьорът първо щеше да го скастри, но като видя окаяното му състояние, се отказа.

Отправи се към средната врата, забоде поглед в пода, не помръдваше; просто остана там. Много се срамуваше.

А не трябваше ли да се срамуват те? Тези, които го биха, които го псуваха, които го оставиха гладен, тези, които вгорчиха живота му. Те.

По едно време срамежливо повдигна глава и видя как едно момиче го наблюдава с интерес и погнуса. Момичето имаше много сладко лице. Във формата на сърце, с млечнобяла кожа. Когато беше хванато, че наблюдава жалкия мъж, то уплашено се отдалечи в задния край на рейса.

Тарък никога нямаше да забрави това бягство.

Въпреки това не се ядоса на момичето. Защото щом се видя в огледалото у дома, и той се изплаши. Приличаше на мъртвец, излязъл от гроба.

Радостните и изпълнени с ужас крясъци на майка му. Баща му, който го затвори в една стая, за да не го види толкова окаян сестра му Тюлай… Празнина… Нищо… Отчаяние…

Въпреки това единствената картина от онзи ден, която не му излизаше от ума, беше бягството на момичето от автобуса.

Когато след два-три месеца се съвзе, започна да обикаля около Истанбулския университет. Дни наред търсеше момичето и накрая го намери. Седеше в кафето „Лънаралтъ“, до него имаше един добре облечен младеж. И двамата блестяха и изглеждаха здрави. На масата пред тях лежаха няколко дебели книги. Седна на една закътана маса и дълго ги наблюдава. Дори за миг погледът му срещна този на момичето. Разбира се, то не позна Тарък. Защото той вече приличаше на човек, макар ребрата му все още да се брояха от слабост… Нямаше нищо общо с проклетия ад от онзи ден.

Искаше му се да отиде при момичето и да се представи. Да, госпожице, права сте, онзи ден бях в ужасно състояние, знам. Миришех ужасно, да. За жалост в ареста няма как да се изкъпеш. На всичкото отгоре не се държат много добре с хората. Изпотрошиха ми всички кокали например, пускаха ми ток по най-чувствителните места. Майстори са в боя и ритниците, дотолкова, че на външен вид изобщо не си личи какви поражения са ти нанесли, но в тоалетната пикаеш кръв. Но най-страшният е психическият тормоз, скъпа госпожице. На ден ти казват по петдесет пъти: „Край с теб!“ и ти наистина вярваш, че си свършен. Споменават името на любим твой приятел и ти казват, че той те е предал. Смеят се с глас и ти се подиграват: „Абе, твоичкият излезе много паянтов, за две минути припадна като жена“. Вътре няма разлика между деня и нощта, скъпа госпожице, винаги е тъмно. Знаете ли колко е комфортно да си легнеш върху два вестника, след като дни наред си лежал на влажния бетон? Такъв е животът, създаден е на принципа на относителността.

Докато си рецитираше този монолог, изведнъж го осени една ужасяваща истина. Докато той е бил вътре, докато е ял бой, докато те са били вътре, докато някои са умирали, а други са били осакатявани, навън животът е продължавал по същия начин. Абсолютно никой нямаше представа за тяхното съществуване. И колкото и да се опитва да обясни — Да обясняват! — абсолютно никой няма да разбере. Очите му се насълзиха, опита се да скрие сълзите си. После най-вулгарно напсува наум всички, които не знаеха, и още по-лошите — тези, които знаеха, но не им пукаше.

Всъщност обичаше хората. Но все забравяше, че ги оприличава на ято врабчета. С врабчетата не можеш да споделяш мъката си, за врабчетата не се плаче. Тях само ги обичаш и им даваш храна. И когато се нахранят, те отлитат.

Той беше едно от тези врабчета. Което в един момент изгубило пътя си и останало съвсем само. Трудно е да си само малко врабче. Особено през зимата, на врабчето може да му се случи какво ли не… Размахва криле в натежалите от сняг клони с цялата си сила, за да открие изгубените си приятели. Не ги намира. Замръзва, склонно е да умре от глад и безнадеждност.

После, един ден то отново намира изгубените си приятели. И така се радва, миличкото…

Но врабчетата не се питат едно друго къде са били, не се питат и дали са били гладни, или бедни.

А врабчето има да им разказва толкова много. На инат не спира да чирика. Чик-чирик, чик-чирик.

Когато излезе от „вътре“, Тарък подходи към хората точно като онова малко врабче. Казваше им: „Хайде, питайте ме какво преживях. Да знаете колко беше страшно, да знаете колко страдах…“.

В началото го поглеждаха с неразбиране и леко съжаление. А когато ги умоляваше да им разказва, те му се подиграваха. Обвинили са го за „Правене на литература“.

Значи, докато целият беше в кръв, докато трепереше и се гърчеше като куче върху студения бетон, е правел литература! По време на мъченията, когато секундите му се струваха години, докато слушаше собствените си викове и когато в един миг престана да може да усеща дори болката, е правел литература, така ли? Да, да, правеше литература! Естествено.

Тогава Тарък млъкна, намери убежище в самотата и книгите. Четеше с часове, опитваше се да разбере какво му се случи.

За жалост имаше да пати още. Прибраха го вътре още веднъж. После още веднъж, и още веднъж… Сновеше като совалка между Първо и Второ управление.

След като успя да се измъкне за последен път, реши да промени живота си изцяло. Отказа се напълно от старите си мисли и идеали. Трябваше да прекъсне всички връзки със старите си приятели. В началото уж се опитаха да говорят с него, да го разберат. Когато не го разбраха, го заплашиха. Няколко пъти го пресрещнаха в тъмните улици, блъскаха го, искаха да го сплашат. Когато видяха, че не се плаши и че е твърдо решен, бяха принудени да го оставят на мира. И революционните им идеи, и заплахите им бяха само блъф.

След дългите самотни дни, през които изследваше себе си, преживяното и постъпките си, пак се включи в живота с нова енергия. Беше решил да открие нови лица, нов живот и да се сътвори отново. Започна да се мотае в ученическите кафенета в Хисар. В квартала се сприятели с младежите, които учеха в гимназията, най-вече с момичетата. Помагаше им за домашните, даваше им съвети за сърдечните проблеми.

След това попадна на новооткриващите се интелектуални кафенета и заведения в „Бейоглу“.

Успяваше да впечатли всеки, с когото се запознаеше. Ако ще е с интелект, да е с интелект, ако ще е със знания, да е със знания. Той притежаваше и двете. И то в повече. Четеше непрекъснато и учеше нови неща. В джобовете на палтото му винаги имаше една-две книги. През уикендите не изпускаше класическите концерти в Културния център „Ататюрк“, следеше изложбите на живопис и скулптура. Знаеше наизуст различни изкуствоведски теории, думи на известни философи, казваше ги в удобен момент и печелеше възхищението на всички.

Вече беше поумнял. На никого и дума не казваше за това, което му минаваше през ума. Беше станал добър слушател. А хората бяха толкова петимни за глупави разговори. Не им омръзваше да говорят с часове за дребния си свят, за дребните си амбиции, за надеждите и копнежите си.

И той се включваше в тази игра. Опитваше се да види добрите страни на всички хора, с които се запознаваше, хвалеше ги, превъзнасяше качествата им. Те умираха да бъдат заедно с Тарък. Защото винаги ставаше дума за тях самите. За техните способности, хубост, интелект, разбирания и силата на интуицията им…

Усмивката върху лицето на Тарък винаги излъчваше съчувствие и беше изпълнена с мъдрост. Всъщност сърцето му кървеше. Трупаше в себе си всичко, което не можеше да каже, и това го задушаваше. Когато го налегнеше гняв, нощем излизаше навън. В съня си размяташе юмруци в тъмнината, бореше се със сенките, скърцаше със зъби.

Никога не забрави думите на полицая, който го бе освободил, когато беше в ареста. „От теб би станал много добър актьор, негоднико!“ Онзи полицай беше изключително прав. Да, от него наистина би станал добър актьор. Защото разбираше хората и създаваше у тях такова впечатление, каквото те очакваха. Според случая можеше да бъде интелектуалец, обикновен човек, понякога смел, друг път страхлив, безделник, отзивчив, състрадателен, приятел, довереник, смелчага, предан. Тоест заблуждаваше хората много умело.

Непрекъснато влизаше в роля и сякаш беше забравил кой е всъщност.

Дори по време на мъченията мозъкът му не спираше да работи като часовник и се опитваше да разгадае личностите на мъчителите си. И успяваше. Дори на моменти ги разиграваше. По време на разпитите казваше по една-две думи и направо ги натръшкваше един връз друг. Докато възвеличаваше един, се подиграваше на друг, докато ласкаеше нечий интелект, показваше на всички глупостта на друг. Накрая оставяха Тарък и започваха словесен дуел помежду си, понякога дори се блъскаха.

Отърва се благодарение на ината си. Отново си възвърна свободата.

Когато чу, че в „Бейоглу“ са отворили артистичен бар на име „Избата“, веднага отиде там. Беше място за бохеми, атмосферата му хареса. Започна да ходи всяка вечер. Запозна се с куп пародийни художници, писатели, поети, кинодейци, музиканти… Повечето от тях бяха бездарни, от никой нищо нямаше да излезе и щяха да прекарат живота си като зеленчуци. Но те не го знаеха.

В „Избата“ идваха хубави жени и момичета. Тарък обичаше жените. Винаги ги е обичал.

И жените го харесваха. Особено в леглото. Но когато научеха истината за живота му, веднага бягаха. Ето защо той им разказваше различни лъжи. Понякога беше собственик на рекламна агенция, понякога студент в Академията, друг път разхайтен син на богат баща… Беше научил какви ли не начини, за да се продаде, и използваше всичките. Когато можеше, се обличаше различно, говореше различно. Отдавна беше разбрал, че да си различен, е предимство. Жените обичаха тайнствените мъже. Ех, къде щяха да намерят по-тайнствен от него, бил той грозен, стар, хубав или млад. Засипваше с комплименти всяка жена, която видеше, и се държеше като лудо влюбен. А това побъркваше всички жени.

После се запозна с Етхем. Той беше изключително начетен мъж. От философията до историята, от литературата до социологията, можеше да говори с часове на всяка тема, и то без да престане да бъде интересен. Между тях възникна хубаво приятелство. Тарък научи много неща от него. В негово присъствие можеше да махне своите маски, макар и не напълно. Етхем също не му разказваше всичко, естествено, приятелството им си имаше граница. Защото Етхем беше прекомерно спокоен човек, не му пукаше за някои горчиви житейски истини. Понякога нараняваше Тарък с пълната си безчувственост, със спокойствието си, което прерастваше в безсърдечност, но не му дремеше за това. Например по отношение на парите беше точно един дребен буржоа. Веднъж Тарък остана без пари и срам не срам, трябваше да поиска от него.

— Да не говорим за това, синко. Ако ти дам пари, ще се почувстваш задължен, а това ще развали непринудеността на отношенията ни. Моят дом е и твой дом, остани колкото искаш, сподели всичко, което имам, но не ми искай заем!

Когато размисли, Тарък разбра, че Етхем е бил прав и се възхити на прямотата му.

И ето как започна да остава в дома му почти всяка нощ.

Докато приятелството им напредваше, Тарък влезе в етап на изграждане на нов имидж. Вече се притесняваше от вечната усмивка, лепната на лицето му, и от маската на разбиращия. Беше му писнало непрекъснато да се харесва на хората и да се опитва да им бъде полезен. И без това типовете в „Избата“ не приличаха на гимназистите в крайбрежните кафенета. Колко можеше да ги ласкае, колко можеше да ги шокира? Щеше да дойде момент, в който Тарък щеше да им омръзне.

За да може да оцелее, трябваше да разработи нова личност. Този път започна да показва зъбите си. Стана саркастичен и агресивен мъж. Този, който доскоро лустросваше добрите човешки страни, сега търсеше лошите и ги изваждаше на бял свят с тънко и остро чувство за хумор. Пробождаше безмилостно всички. Видя, че и това им харесва, и реши да играе тази роля, докогато може. Вече беше откачалката на бар „Избата“, клоунът. Казваше интелигентно и под формата на хумор неща, които никой не смееше да изрече, забавляваше всички.

В началото много ги разсмиваше, развеселяваше ги добре. Но след известно време и това им омръзна.

Тогава Тарък стана силно раздразнителен и рязък. Подигравките и нападките му преминаха границата. Дотолкова, че накрая никой не можеше да го понася. Но Етхем винаги го подкрепяше. Дори понякога така се усмихваше под мустак, сякаш го поощряваше да се държи по този начин.

За кратко време Тарък се превърна в обект на отвращение. Все още никой не знаеше нищо за миналото и самоличността му. Някога, когато им се подмазваше, не му позволяваха да влезе между тях, когато взе да се прави на палячо и се шегуваше, го наблюдаваха и се забавляваха, когато стана саркастичен и груб, го отхвърлиха. Но никой не се беше заинтересувал какъв е Тарък като човек.

* * *

— С тези остри наблюдения върху моята индивидуалност, по-точно моите индивидуалности, честно казано, ме просълзи, рожбо.

— Последните ми две години бяха изпълнени с теб. С това, което ми бе разказвал, с това, което ми бе писал, с това, което преживяхме… Скитах между редовете и спомените ти като детектив.

— Моите писания ли?

Жената посочи пожълтелите листове върху масата.

— Пишеше по нещо във всяка кръчма, в която ходехме, помниш ли? Няколко изречения, понякога един параграф, друг път една дума. Върху салфетки, бележници, хартия от слама… Прибрах и запазих всичко, което си писал.

— Защо?

— Не знам. Явно съм един вид колекционер. Колекционер на спомени. Освен това знаех, че някой ден ще се разделим. Струва ми се, че исках да ми остане нещо от теб.

— Честно казано, впечатлен съм!

— След като те разгадах, и аз се впечатлих от теб. Де да можех да те разбирам така добре и когато бяхме заедно. Тогава вероятно нямаше да се страхувам толкова от теб.

— Винаги, когато започнех да разказвам какво съм преживял, ти променяше темата с чувство на неописуема паника.

— По едно време темата за изтезанието ме влудяваше. Не исках да приема, че съществува нещо такова. След като научих за миналото ти, по някакъв странен начин започнах да сънувам същия този кошмар всяка вечер. Сънят беше отвратителен. Намирам се в тъмно и студено място. Очите, ръцете, дланите ми са завързани. Някой си гаси цигарата в рамото ми, изтръгва ми ноктите, хваща ме за косата и ме влачи по пода… Крещя с цяло гърло. Как е възможно човек да постъпва така с друг човек! Аз крещя, а те се смеят, сякаш това, което вършат, им доставя още по-голямо удоволствие. След това се събуждам. Плувнала в пот, задъхана. С чувство на страшно негодувание и ужас. С болка, от която ми се повдига. Кажи ми… Аз не можах да я понеса дори в съня си, ти как си я издържал в реалния живот?

По устните на мъжа премина отровна усмивка.

— Беше трудно, рожбо… Много трудно. Винаги си представях един плаж. Всъщност място, което никога не бях виждал, но щом затворех очи, гледката изникваше пред мен като жива. Вероятно съм съзрял този плаж в някой филм. Синьо-зелено море, палми, наведени над морето, пясък с цвят на злато… Когато имах чувството, че умирам, си представях плажа и, кълна се, вярвах, че ще оживея и някой ден ще отида там. Около мен щеше да има кое от кое по-красиви момичета и щях да се любя с всичките. Бях си обещал и други неща. Ако успеех да се измъкна жив от ръцете им, никога повече нямаше да си почерням живота с разни глупави проблеми. Нямаше да мисля за бъдещето, щях да живея за мига, и то по възможно най-разумния начин.

— Но не можа да удържиш на думата си.

— Да, не можах. Всичко се забравя. Когато необичайните дни свършат, обичайните се стоварват върху хората със своите безсмислици. Свободата и светлият ден, за които толкова си мечтал и в името на които си плакал, се превръщат в нещо рутинно.

— Когато лежеше до мен гол, все търсех белези по тялото ти. Но нищо не можех да видя.

— Раните рано или късно заздравяват. Тези, които остават, разрушават сърцето и ума. Самота, която никога не отминава. Омраза, която никога не свършва.

— Когато започнеше да ми разказваш за това, исках да се разкрещя и да избягам от теб.

— Най-лошото беше да си сам в килията. Там губиш представа за времето, след известно време нишката се къса напълно. Не знаеш нощ ли е, или ден, от години ли си там, или от месеци. Възможно е да са изминали само няколко дни, но не можеш да си сигурен. Крясъци, викове. Във всяка килия има някой, който страда. Връзката ти с реалността отслабва все повече и повече. Не можеш да повярваш, че на сто метра по-нататък има друг живот, че хората продължават да живеят, че децата играят футбол, че жените ходят на пазар, както обикновено. Не искаш да повярваш. Казваш си, че ако за теб времето е спряло, трябва да спре за всички. Но то не спира. Никой никого не разбира. Всеки изживява мъката си сам. Както радостта и щастието си. На този свят живеем сами. Дори в моментите, когато истински вярваме, че сме двама души, това не е нищо друго, освен една илюзия. — Главата на мъжа клюмна напред. Гласът му изчезна.

— Плачеш ли?

— Да, плача. Защото ми е много мъчно, че едно живо същество се е развило така, тоест че човек е толкова безчувствен. И ако можехме да разбираме болката на другите, светът щеше да бъде толкова различно място. Всъщност животните могат да разбират болката много по-добре. Ако не друго, то да бяхме поне като тях.

През отворения прозорец влезе внезапен полъх, разбърка неподредените листове на масата, няколко паднаха на пода. Жената се изправи, за да затвори прозореца. Когато минаваше покрай мъжа, се опита да го погледне. Незнайно защо, докато затваряше прозореца се забави, известно време се загледа в улицата. Найлонови торбички летяха из въздуха. Жената от отсрещния блок, която переше килим, изглеждаше доста весела. Беше на колене, разстилаше пяната по килима с четка и в същото време си говореше с жената от отсрещния блок, която миеше прозорци.

Когато Айсел се върна, видя, че мъжът си е тръгнал.