Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (20)

Двадесет

И навремето беше такъв. Никога не се застояваше до човек, чиято младост е изконсумирана. Сякаш старостта беше чума, сякаш, ако стои до някой старец, веднага ще се зарази…

Айсел тревожно се спря пред градинската врата. Никак не й се искаше да влиза вътре, но знаеше колко ще се ядоса Тарък и разбираше, че нямаше път назад.

Звънна на звънеца и вратата се отвори веднага. Може би старият вълк я чакаше непосредствено зад вратата. Изглеждаше спретнат, зареден и в добро здраве. Под трептящото от чистота маслиненозелено поло се открояваха здравите му гръдни мускули.

— Ела — каза на Айсел. Подаде й ръка. Наоколо се разнесе лек аромат на парфюм…

— Да ти предложа ли чаша чай?

— Да — каза Айсел, докато се наместваше на стола, на който седеше предишната вечер. Беше смутена, сякаш е на медицински преглед. Ядосваше се на себе си, че е толкова изплашена.

Корхан се върна с две чаши чай и седна срещу момичето. Заби поглед в нея и я загледа страстно.

— Защо ме гледаш така?

— Много съм впечатлен от теб, Айсел.

— Защо?

— Наистина ли не знаеш причината?

— Не.

— Ела да ти покажа! — Изправи се и протегна ръка към нея.

— Какво?

— Ела!

— Не, не! Тук ми е добре.

— Скъпа, не се плаши! Няма да те изям!

Заведе я в малка стая. Мрачна стая в задната част на апартамента, място, в което рядко влизаше дневна светлина. Имаше едно двойно легло, едно голямо огледало и кресло, което изглеждаше удобно. И два реда книги на полица на стената.

Айсел потръпна. Погледна мъжа учудено. Какво, мисли си да я хвърли в леглото ей така, без да каже и дума?

Мъжът придърпа Айсел пред огледалото.

— Погледни се! — каза. — А после погледни мен!

Беше застанал малко зад нея.

— Погледни лицата ни! Не виждаш ли приликите?

Айсел погледна. Видя малкото си лице и разрошените си коси. Мъжът беше висок, тя не стигаше дори до раменете му. Наблюдаваше подпухналите му и провиснали клепачи, зеленикавокафявите му очи, които пламтяха, все едно бяха на двайсетгодишен младеж, силно извитите му устни, леко големите уши, светлата чуплива коса.

— Аз не виждам никаква прилика — измърмори.

— Защото не знаеш да гледаш. А аз още първия път, когато те видях на улицата, забелязах колко много си приличаме. Лицето ти не е за този свят, то е далечно, благородно, смущаващо. Лице на същество, дошло от друг свят, от друга слънчева система.

Прегърна я силно.

— Боже, голям късмет е, че те срещнах!

Айсел промърмори, сякаш насън.

— И Тарък ми говори така. Казва, че не съм от този свят. — Айсел се измъкна от прегръдката му, отдалечи се и го погледна подигравателно. — Такива странни неща ли говорите на всяко момиче, което водите в дома си?

Мъжът се засмя студено.

— Може и да се учудиш, но не водя никого в този дом. Момичетата сами ме преследват под предлог, че ми искат автограф. След това ме молят да флиртуват с мен. Аз съм привлекателен мъж, виждаш.

— Тоест казвате, че ще тичат след вас дори ако не сте известен писател, така ли?

Мъжът се засмя звучно като дете.

— Да ти покажа ли и кабинета си?

— Да.

— Ела тогава.

Качиха се на горния етаж по дървена стълба. Докато се изкачваха, влязоха в мансардна стая с триъгълен покрив, издаден към морето. Беше светла, покрита от край до край с дърво. През малкия прозорец се виждаше Босфора. Стаята миришеше на тамян и тютюн от лула.

В най-отдалечения от прозореца ъгъл имаше огромно бюро, а библиотеката заемаше цяла една стена.

Айсел леко докосна нещата върху бюрото. Няколко различни по размер лули, торби с тютюн, тънки пури, купища бяла хартия, най-различни моливи, чаши, сухи треви и цветя…

— Вие сте много щастлив мъж, нали?

Въпросът излезе от устата й просто така, без да се замисли.

Корхан се засмя.

— Това пък откъде ти хрумна?

— От тази стая. В нея има щастие. На това бюро пишете с желание и страст. Мога да го почувствам. Но за мен е странно. Мислех, че писането е болезнен процес.

— Така е, болезнен е.

— Но тази стая… Спокойствието в нея…

— Невинаги я е имало. С жена ми трябваше да водим голяма борба, за да стигнем до този покой. И ние имахме трудни дни, преживяхме много лишения. Денем работех в една банка, водех тежък чиновнически живот. Само вечер можех да отделям време за писане.

Айсел хвърли поглед върху разпилените листове на бюрото.

— Какво пишете? Нов роман ли? На каква тема?

— На писател не се задават такива въпроси!

— Защо?

— Защото в романите не се разказва само за едно нещо. Всичко, което е в живота, присъства в романа. — И добави с различен тон. — И любовта, разбира се.

Когато стана дума за любов, Айсел отново се почувства неудобно. Отдалечи се от мъжа.

— Ти си първосигнална — каза Корхан.

— Такава ли съм?

— Да. Да не би да не спите с Тарък?

Айсел тръсна рамене.

— Спим.

— А с мен ще легнеш ли?

— Не!

— Защо?

— Защото към вас нямам никакви чувства.

— Какво очакваш да почувстваш?

— Не знам.

— Но аз много те желая. Млада си. Толкова млада, че… Ах, дали го забелязваш? Оценяваш ли се?

— Не вярвам. В повечето случаи искам да умра и да се отърва от този безсмислен живот.

На лицето му се появи неприятна усмивка. Дръпна момичето към себе си, прегърна го.

— Дете! — каза. — Ти си дете!

Да подпре глава на гърдите на този мъж, за Айсел беше странно преживяване. Не се почувства уверена, точно обратното, изплаши се. Гърдите му бяха кокалести. Избута го лекичко и се отдалечи. Корхан изглеждаше нещастен.

— Има още едно нещо, което искам да ти покажа.

Извади свитък с рисунки от долния шкаф на бюрото.

Разстла ги на бюрото. На всички имаше вагини. Женски полови органи, рисувани от различна гледна точка. Някои с молив, други с гваш…

— Как са? Какво ще кажеш за картините ми?

Айсел гледаше пръснатите върху бюрото рисунки на вагини, без да мигне с очи. Всички бяха различни.

— Тези… Модели ли сте използвали, за да ги нарисувате?

— Разбира се. За това нямам никакви проблеми. Ти искаш ли да ми позираш?

— Не!

Мъжът се засмя. Седна на работния си стол, дръпна Айсел за ръката и я сложи да седне в скута му. Прегърна я здраво през кръста. Айсел усещаше как под дупето й мъжът се съживява, как нещото му нараства.

— Не може! — измърмори и бързо се изплъзна от мъжа.

— Защо? — той я държеше за ръката и не я пускаше.

— Вие сте много възрастен. Не мога да спя с вас!

За миг мъжът замръзна, за много кратък миг. След това се отпусна. Засмя се леко, с наслада.

— Не съм чак толкова стар.

— Стар сте!

— Ах, какво дете си ти! Казвам ти, че съм влюбен в теб, а ти какво ми говориш?!

— Каква любов? Нали ви казах, че нямам никакви чувства към вас!

— Виж, обиждаш ме. А и от какво се притесняваш? От Тарък ли? Нали той сам те изпрати тук?

Издърпа ръката си от неговата и отиде до прозореца. Облегна се с гръб на стъклото. Погледна мъжа така, сякаш му се извиняваше.

— Не мога! Разберете ме, не мога!

Мъжът изстена.

— Много те желая, Айсел… Ела при мен!

— Не мога!

— Скъпа… Моля те… Искам да те целуна поне веднъж… Само да те целуна!

Мрънкаше като дете. Айсел почувства в себе си особена сила.

— Не мога — каза още веднъж решително.

— Добре — простена мъжът — не идвай при мен, добре. Съблечи си ризата. Ще направиш ли поне това? Ще ми позволиш ли да те наблюдавам?

Айсел размисли над предложението. Защо да не го направи? Ако откажеше и това, щеше да ядоса Тарък. А тя никак не искаше това.

Започна да разкопчава ризата си, като не изпускаше от очи мъжа, който се гърчеше като червей на стола. Поколеба се за малко и след това я свали. Човекът издаде дълбоко стенание. Махна и сутиена си. Свали презрамките и остана така, сякаш е модел, който позира гол.

Корхан се беше свил на креслото, едната му ръка се беше плъзнала в панталоните. Очите му бяха приковани в гърдите й. Лицето му променяше изражението си, ставаше все по-червено и сякаш се подуваше. След няколко минути се изпразни, като трепереше и се тресеше.

Облегна глава на креслото, пое дълбоко въздух, леко се прокашля.

Айсел се уплаши, че човекът ще направи инфаркт и ще умре.

Той се усмихна, сякаш беше разбрал мислите й.

— По-силен съм, отколкото предполагаш — каза подигравателно.

Айсел бързо облече сутиена и ризата. Лицето й беше почервеняло.

— Трябва да си тръгвам — измърмори.

— Недей! — каза мъжът. — Ако искаш, ще отидем да хапнем някъде или пък ще пийнем нещо в някой бар.

Айсел се замисли над това предложение. Странно, но не искаше да избяга веднага от този дом. Знаеше, че ако си тръгне, ще се почувства зле заради случилото се преди малко.

Корхан забеляза нерешителността на момичето и стана от стола с пъргавина, изненадваща за възрастта му.

— Изчакай ме тук — каза. — Преобличам се и идвам веднага.

 

 

Разхождаха се цяла нощ. Не остана и бар по Босфора и на Таксим, в който да не влязат. Корхан знаеше всички джаз — барове под и над земята. Влачеше момичето след себе си, влизаше и излизаше от разни места с неизчерпаема енергия. Там, където отидеха, срещаха доста известни лица. Филмови режисьори, актьори, театрали, писатели, поети, бизнесмени, които си падат по бохемския живот. Корхан се поздравяваше с всички. Запознаваше Айсел с тях и се държеше с нея така, сякаш му беше любовница. В началото тя се ядосваше, но после реши да не му обръща внимание. След странното нещо, което се случи между тях, може пък и да бяха станали нещо като гаджета.

Дори Корхан вече не й се струваше толкова противен. А всъщност беше противен. Когато и да отвореше уста, говореше само за новия си роман. Нищо друго и никой не го интересуваше. И земята да гореше, нямаше да му пука. Само романът! Въпреки това се отнасяха с уважение към него, значи го бяха приели такъв, какъвто е.

Най-после се метнаха в едно такси и се върнаха в къщата в Йеникьой. Часът беше почти три сутринта.

Когато влязоха вътре, Корхан поиска да прегърне Айсел. Тя веднага се отдръпна.

— Нищо не се е променило.

Мъжът въздъхна разочаровано.

— Поне ще легнеш ли до мен? Ще спим заедно.

— Не.

— Голям си инат.

— Може би.

— Добре, къде искаш да спиш?

— Не знам. Където вие прецените…

Мъжът я отведе в стаята с огледалото, където бяха влезли през деня. След това се качи на горния етаж. Върна се с чаршаф, възглавница и завивка.

Заедно оправиха леглото. Гледаше Айсел като хрисимо куче, докато й пожелаваше лека нощ. Сякаш ако видеше и най-малката усмивка, щеше да изплези език и шумно да оближе ръцете й.

В същото време Айсел беше много далечна, студена. Мъжът излезе от стаята с нежелание. Тя го чу как се качва на горния етаж. Съблече се и влезе в леглото. Повъртя се малко, сгърчи се и тъкмо когато щеше да се предаде на съня, видя лицето на Корхан на светлината от коридора. Беше пред вратата. Не се учуди много, но се притесни.

— Какво има? — попита тя.

— Искам да легна до теб — каза мъжът с треперещ глас.

— Казах, че не искам.

— Чуй, Айсел…

Приближи се до леглото с поривисти крачки и коленичи. Сега лицето му беше до нейното. Айсел внимателно погледна дълбоките бръчки, които приличаха на кратери на някоя планета. Мъжът като че ли усети това и изстена ядосано. След това протегна сухата си ръка и започна да гали врата й.

— Не спирам да мисля за теб.

— По-добре е да спрете.

— Защо си толкова жестока?

— Не съм жестока. И не позирам. Само… Не изпитвам никакви чувства към вас. В противен случай щях да спя с вас.

Това си беше чисто предизвикателство. Мъжът отново изстена. След това доближи уста до ухото й.

— За едно младо момиче животът е труден — прошепна. — С годините ще става все по-труден. Трябва да имаш подходящи любовници.

— Тоест като вас ли?

— Да. А когато му дойде времето, трябва да се омъжиш подходящо.

Айсел се засмя студено.

— Изненадана съм, че чувам тези клишета от вас.

— Такава е истината — каза Корхан. — Това са думи на човек, който е живял дълго на този свят. Тарък е добър младеж. Умен и смел. Но не е подходящ за теб. Разбираш ли?

Айсел не можа да отговори, само преглътна. Трябваше да избухне, но дори не се ядоса.

Корхан се наведе и я целуна по устата. Устните му бяха твърди като черупка. Айсел се стегна.

Мъжът безнадеждно поклати глава.

— Глупаво дете! Де да можех да ти обясня, че… Ох, няма смисъл. Отивам в кабинета си. Трябва да пиша. За тази нощ и за теб. За студенината ти, за отчаянието, за това, че си дете…

Изправи се на дългите си крака, изгледа я за кратко със замислените си очи, след това излезе от стаята.

Айсел не можа да заспи. Беше се разсънила. Съзнанието й беше препълнено с картини от напрегнатия ден. Беше неспокойна. Усещаше миризмата на Тарък в стаята. Отново я обзе същото глупаво съмнение. Сякаш Тарък беше магьосник, в този момент беше в стаята и бе изслушал думите на Корхан с болезнена усмивка на уста. А сега я наблюдаваше и се чудеше какво ли ще направи тя.

След това чу саркастичния му смях. Звукът беше толкова реален, че цялото й тяло настръхна. Скочи стремглаво от леглото и запали лампата. Огледа цялата стая. Разбира се, че беше сама, нямаше никой. Какво си въобразяваше? Че Тарък се е скрил под леглото ли?

Нервите й бяха разстроени, трепереше като лист. Качи се на горния етаж, като прескачаше по две-три стъпала. Нахлу в кабинета, без дори да почука на вратата. Корхан седеше на бюрото и пишеше нещо. В ръката си държеше тънка пура, а пред него имаше чаша червено вино.

С изненада погледна треперещото момиче на вратата.

— Какво ти е?

Айсел не отговори.

— Ела при мен!

Тя се приближи до мъжа и застана пред него. Той я придърпа, сложи я в скута си и опря главата й на гърдите си.

— Страхувам се — прошепна Айсел. Беше ужасена.

— Кошмар ли сънува?

— Вероятно.

— Успокой се малко! Изпий това вино — подаде чашата си на момичето.

Айсел я изпи на екс. Виното я прогори, но се почувства по-добре.

— Написах нещо, свързано с теб. Искаш ли да ти го прочета?

Мъжът дръпна един от горните листове и зачете това, което беше написал последно. Айсел слушаше написаното от него от собствения му глас и това я накара да се почувства особено спокойна. Облегна глава на съсухреното му рамо и се заслуша.

Корхан чете дълго. Гласът му звучеше като приспивна песничка. Айсел дори не се опитваше да схваща смисъла на думите, слушаше само музиката.

* * *

— Класическа ситуация. Стар мъж и младо момиче. Дядката хем се прави на баща, хем чука момичето. И по някакъв застрашителен начин усеща удоволствие, защото това има вкус на кръвосмешение. И за момичето е същото. Да намери в един мъж едновременно бащинска нежност и чукане…

— Не съм спала с него — каза жената с равен глас.

— Сигурно не очакваш да повярвам на това. Бяхте заедно месеци наред.

— Дори няколко години — добави жената. — Продължих да се виждам с него и след като те напуснах. Но никога не преспахме. Ако го бях направила, веднага щеше да се отегчи от мен. Бях му интересна, докато го отблъсквах. Не исках да му омръзна, защото след онази нощ бях започнала да харесвам приятелството му. Забавляваше ме, водеше ме на различни места, запознаваше ме с интересни хора. С него като че ли се отърсвах от депресията, в която бях изпаднала, чувствах се силна.

— Казваш, че изобщо не ти се е нахвърлил? И очакваш да ти повярвам?

— Не разбираш! А е редно да разбереш. На него не му пукаше коя съм аз и каква жена съм. Какво значение можеше да има едно обикновено момиче за мъж, който се е влюбвал в хиляди жени и се е чукал със стотици? Това, което му предлагах, беше нещо различно и затова не можеше да се откаже от мен. Карах го да усеща болката на любовта. Това беше една игра. И двамата знаехме, че е игра, и я играехме с радост. Той беше в ролята на страстно влюбения старец, а аз на жестокото и лекомислено младо момиче, което не приема чувствата му. А всъщност нито той беше нещастен старец, нито аз бях жестоко и вятърничаво момиче.

— И какво толкова те привличаше в неговото приятелство?

— Той беше щастлив мъж. Егоистичен, но спокоен като всички егоисти. Много добре знаеше как да извлече удоволствие от живота.

— Романите му са много странни. Уж говори за нещата от живота, майсторски реди една до друга най-хубавите думи, прави помпозни изречения, но това, което излиза накрая, е лишено от всякакъв смисъл. Романите му са като майсторски репродукции на картини на известен художник. Естетично издържани, но без дух. След известно време забелязваш, че проблемът му са само думите. И на мен, и на теб той гледаше като на думи, извън значимостта на думите ние не съществувахме за него. Нямаше ни. И ще стигна още по-далече, за него целият свят беше място, създадено за романите му, просто един филм. Всичко беше декор. Хората, птиците, небето, слънцето, звездите. Единствената цел на всемира беше да вдъхновява писателя. Корхан коментираше чувствата на хората от своя гледна точка, живееше според себе си. Не знаеше какво означават състраданието, обичта, копнежът. Веднъж му казах какво мисля. Докато ме слушаше, едва не получи оргазъм. Дори повече, гледаше ме с надеждата да стана още по-подробен. Предполагам, че изживяваше удоволствието да бъде разбран поне веднъж в живота си от някой друг.

— Гледаше на жените като на ходещи вагини. И аз не означавах друго за него.

— Виждала ли си го в последно време?

— Да. Миналата година го срещнах на Таксим. Бяха минали години от последната ни среща. Беше станал съсухрен старец. В началото не ме позна. След това лека-полека му просветна, в очите му проблесна някаква искра. Колко се радвам, измърмори. Но след това погледът му охладня. Остаряла си, каза, сякаш старостта е голямо престъпление. Да, отговорих, и се усмихнах предизвикателно. Сбръчка лице с отвращение, мразя старостта, каза. Боже мой, толкова беше гадно да чуеш това от един грохнал старец! Все едно не виждаше самия себе си. Гледаше ме с лека злоба. Сякаш ми казваше: Преди години ми каза, че съм стар, виж сега, най-накрая и ти си остаряла. На всичкото отгоре аз все още съм на крака, все още съм изправен. След няколко минути бързо си тръгна. И навремето беше такъв. Никога не се застояваше до човек, чиято младост е изконсумирана. Сякаш старостта беше чума, сякаш, ако стои до някой старец, веднага ще се зарази…