Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (18)

Осемнадесет

Бях само мъж, който се опитваше да се задържи на повърхността. След толкова много неща, които ми се случиха, нямаше да стигна до дъното и да заживея под мостовете като скитник, нямаше да се превърна в малък човечец като баща си. В лукав страхливец, хлъзгав, защото е нерешителен, смел пред по-силните и жесток към по-слабите.

Изминаха дни, драги читателю, дори седмици. Не съм сигурна дали през август или юли, нашите герои отново се срещнаха в кафенето „Али Баба“.

Когато дойдеше лятото и времето се затоплеше, тайфата от „Избата“ се изнасяше в Хисар по примера на прелетните птици. Започваше да се мотае около Републиката на Али Баба. „Избата“ беше затворена до месец октомври.

Сега елате да отидем в онези дни заедно.

Един прекрасен летен ден. Морето е синьо, чайките са весели, слънцето те изгаря в буквалния смисъл на думата. Вятърът гали лицето като с нежна майчина ръка, въздухът мирише на водорасли и море.

Айсел излиза от кафенето. Тъжна, умислена. Зад нея има голяма група. Джем Хади и няколко души от „Избата“.

В същия миг, ето това е съдбата, Тарък тъкмо влиза в кафенето. Срещат се точно на средата. За Айсел времето сякаш спира. Не се знае дали е случайност, един от посетителите започва да подрънква на китарата си точно в този момент. Наоколо се разлива веселата мелодия на старо парче на Бийтълс. She loves you yeah, yeah…

Тарък протяга ръка и погалва момичето по бузата, лекичко. Как си, казва.

Айсел не може да отговори, защото е скована от върха на пръстите на краката си, по цялото й тяло се разнася студ. Не може да отдели очи от мъжа, стои и го гледа. Сякаш очаква да стане някакво чудо.

Джем Хади не забелязва нищо, върви с другите и слиза на булеварда. Изведнъж установява, че Айсел я няма. Обръща глава и гледа. Айсел все още е горе, в началото на стълбите. И срещу Тарък.

Настроението на Джем се изпарява. Подвиква нетърпеливо на момичето:

— Идвай, Айсел! Тръгваме!

Тя дори не го чува. Очите й са приковани в Тарък.

— Сега с този глупак ли ходиш? — пита Тарък с подигравка. Айсел просто стои, гледа го така, сякаш са я ударили, без дори да диша.

— Радвам се, че не си сама. Аз липсвам ли ти?

Айсел помръдва устни, но гласът й не се чува. Тарък приближава лицето й към ухото си.

— Не можах да чуя, повтори отново.

— Обичам те — прошепва Айсел.

Тарък се засмива звучно.

— Върни се при мен — казва Айсел на пресекулки с отчаян глас. Тарък се засмива още по-весело. Изведнъж хваща брадичката на момичето и му лепва пламенна целувка. Айсел не издържа това, обляга се на стената, за да не падне, и свежда глава, разплаква се като дете.

Джем Хади сега е до тях.

— Какво правиш пак на момичето, мръснико?

— Мръсници са роднините ти, скъпи — казва Тарък доста спокойно.

Този път Джем се обръща към Айсел.

— Какво става, Айсел? Кажи, де! Защо все още говориш с този?

Айсел само плаче, дори не вдига глава и не го поглежда.

Тарък си тръгва. Сигурен в себе си, горд.

Джем Хади хваща за ръка ревящото момиче и го отвежда оттам. Вървят край морето. Джем Хади казва нещо, не се получава, казва друго, пак не става, Айсел не спира да плаче. Реве и хълца като малко момиченце, на което са взели куклата. Накрая Джем се нервира, хваща момичето за раменете и го разтърсва.

— Моето приятелство не ти ли стига? — крещи. — Виж, аз те обичам! Не ти ли стига?

— Не ми стига! Не ми стига! — вика Айсел. Освобождава се от ръцете на Джем и побягва. Тича, тича, тича. Когато остава без дъх, престава да тича и започва да ходи. Бързо, бързо… Бързо, сякаш я гонят дяволи.

Когато идва на себе си, вече е почти в Куручушме. Стои объркана, отчаяна. Какво ще прави сега? Къде ще отиде? Тарък е огромна рана в душата й, рана, която в момента кърви обилно. Ще умре. Ако не е до него, ще умре. Болката й е толкова силна, дори си мисли, че е най-добре да умре и всичко това да свърши.

Сега гледаше морето със същия копнеж, с който веднъж, след като си тръгна от Джем Хади, гледаше уличния калдъръм с онзи копнеж, с който гледаше смъртта. Ако се хвърли във водата, ако плува, плува, плува, ако гребе, докато дъхът й свърши… Дали е лесно да се удавиш, това мислеше сега.

В този момент чува глас зад себе си.

— Ей, Айсел!

Обръща се и поглежда. Стара американска кола. Червена, много голяма. Зад волана стои млад мъж с разпилени коси, с жълто лице, с поглед на ранено диво животно.

Не го познава. Гледа го учудена.

— Аз съм Салих! Не ме ли позна?

Салих? Пред очите й минават едно по едно лица и имена. Но няма познат на име Салих! Или пък има?

— Салих от училище! Още ли не си ме познала?

— Сега се сетих — казва Айсел. Хубавият младеж, който учеше скулптура! Беше само с две години по-голям от нея. Какво е станало с красивото му блестящо лице?

— Ела — казва на Айсел. След това отваря вратата и чака.

Айсел се качва в колата, без да му мисли много. Усмихва се плахо. Мъжът мирише на алкохол, цигари и водорасли. Навежда се и я целува по бузата.

— Топличка си, колко приятно! — казва. След това настъпва газта, минават през Арнавуткьой, Бебек, Балталиманъ, Тарабия… Пътят е свободен, движат се бързо.

Колата е много разнебитена, неподдържана. Навсякъде има фасове и пепел от цигари. Състоянието на Салих е същото. Не е ясно кога за последно косата му е видяла вода. Сплъстена, на фитили, стига до раменете му. Лицето му е отслабнало, костите му са изхвръкнали. Прилича на разпнатия Иисус. Очите му горят като въглени със светлина, идваща някъде от дълбоко.

— Е, какво става с теб, Айсел?

— Нищо. А с теб?

— И при мен нищо. Все същата помия.

— Къде отиваме? — пита Айсел, след като подминават Саръйер. — Разхождаме се — отговаря мъжът. После се обръща към нея и я гледа много особено. — Разхождам се така от дни. Идва ми добре. Ако искаш да отидеш някъде, кажи, ще те закарам.

— Искам — казва Айсел твърде спокойно. — Нека се хвърлим в морето на някой от тези завои. Как мислиш, дали колата ще потъне веднага?

Салих се смее.

— Не знам — отговаря. — Наистина ли искаш да излетиш в морето?

— Да.

— Тогава се дръж здраво!

Ускорява лудо, лети по завоите на пътя, който води към Румели Кавак. Колите, които идват отсреща, надуват клаксони и ръсят псувни по червената кола на Салих. Но огромната американска кола така и не иска да излети в морето.

— Давай право надолу! — казва Айсел.

— Ти си откачила! — казва Салих. — Ако го направя, ще умрем.

— Добре, де!

Салих я поглежда внимателно за пръв път.

— Наистина ли искаш да умреш?

— Да.

— Защо? Да се поразходим още малко. Нали не бързаме да умираме? Обичам да карам кола. Ако искаш, ще излезем извън Истанбул. Ще караме, където ни отведе пътят. Няма да спираме. Може да отидем до Шиирт, до Ван, до Мардин.

— Но аз искам да спра. Уморих се да пътувам — казва Айсел.

Салих се усмихва. Много малко преди Румели Кавак отбива и спира колата. Изляга се и придърпва Айсел към себе си, слага я да легне в скута му, започва да я наблюдава. Докосва с пръст клепачите, върха на миглите, носа й. После гърдите, корема. След това бедрата. Докосва я, само толкова. Докосва я с любопитството на отшелник, живял в гората сам с години, който е забравил на какво прилича човешката кожа.

— Какво е станало с теб? — пита най-накрая.

— Всъщност с теб какво е станало? — пита Айсел. — Къде е онзи хубав и наперен Салих от Академията?

— Не знам — казва Салих, докато гали замислен косите й. — В главата си имам празнина. Нищо не ми се прави. Отегчавам се. Успокоявам се само когато карам кола.

— А скулптурата? В училище много харесваха статуите ти. Всички ти подражаваха.

— Вече не мога. Ръцете ми станаха безчувствени, мозъкът ми също! Калта в ръцете ми остава кал и някак не се съживява.

— Да не би и ти да искаш да умреш като мен?

— Да умирам ли? Не, скъпа! Не знам какво става след смъртта. Може смъртта да е по-тягостна от живота. Единственото ми желание е да се отърва от тази проклета скука! Но не се получава. Едно време се ентусиазирах за някои неща. Тези дни много ми липсват.

Изважда едно от празните бирени шишета и го слага върху главата си. След това лениво се усмихва на момичето. Устата му се отваря като рана. Виждат се едрите му пожълтели зъби.

— Хайде да продължим да обикаляме. Спирането не ми действа добре.

 

 

Обикалят кварталите на Истанбул, докато се стъмва. Вечерта пак са на крайбрежието. Салих взима от една лавка две шишета вино и едно коняк и идва. Паркира колата до брега на морето, сядат на една пейка и пият. Времето напредва. Говорят малко. Салих обяснява за майка си, която придала огромно значение на факта, че баща му, който преподавал в университет, се влюбил в своя студентка и в резултат на това напуснал дома си. Разказва как стигнал до положението да се отврати от майка си и от безкрайните кризи на баща си, за самотата, за алкохолната си зависимост. С накъсани изречения, малко оттук, малко оттам… Сякаш бълнува… Но повече гледат блестящото море, бледата луна, трепкащите звезди.

Времето напредва, става четири сутринта. Вече им е студено, треперят на мястото, където седят. Стават и се качват в колата. След дългите часове на чист въздух на Айсел й се струва, че вътре колата мирише на кочина.

Салих запалва двигателя и се изкачват до Улус. Влиза в един автопаркинг. Паркира колата, седи ей така и гледа в тъмното.

— Къде сме?

— Нашата къща. Горе. Четвъртият етаж, апартамент дванайсет. Четири стаи. В едната от тях живее майка ми. Винаги е намусена, винаги е нещастна.

След това разтрива очи, протяга се. Взима една мръсна възглавница от задната седалка и я слага под главата си.

— Ще поспя малко. Изморих се.

— Тук ли?

— Да.

— А аз?

— Ако искаш, ще те кача горе, ще те заведа в моята стая.

— Не, не искам. Да остана ли и аз тук?

— Добре.

— Може ли да облегна глава на рамото ти?

— Добре. Ела.

Сгушват се като котки на широката предна седалка и спят.

 

 

Когато Айсел отваря очи, слънцето отдавна се е издигнало. Салих го няма. Сама е в колата. Объркано се оглежда наляво-надясно. Вижда Салих. Пикае върху гумата на доста скъпа италианска кола. На Айсел й става смешно. Отваря вратата и излиза навън.

— И на мен ми се пишка.

— Клякай тук и пикай!

Айсел подозрително поглежда към мястото, което й показва мъжът.

— Всъщност не ми се пишка чак толкова — казва. — Ти все по улиците ли си вършиш работите?

— Да. Какво, странно ли ти се вижда?

— Защо не си спиш вкъщи?

— Не мога да стоя между четири стени — отговаря Салих. — У дома съм като в затвор. Сякаш стените се движат, идват върху мен.

— Какво казва майка ти за това?

— За кое?

— За това ти положение.

— Откъде да знам?

Изведнъж поглежда момичето по особен начин. Айсел е смутена.

— Какво има? Защо ме…

— Ела за минутка.

Подпира я на колата, взима лицето й в шепи и дълго го наблюдава.

— Какво ти е? — пита го Айсел.

— За момент ми се стори, че изпитвам интерес към теб — казва Салих. — Изпитах чувство, че сякаш двамата бихме могли да споделяме някои неща…

— Но веднага премина. Нали?

— Да, премина.

Отдалечава се от момичето. След това пита:

— Трябва да се кача догоре да се преоблека. Ти ще дойдеш ли?

— Ще дойда.

Майка му е висока кокалеста жена. Към петдесетгодишна. Животът е оставил по лицето й отпечатъци от дълбоки болки. Гледа сина си и момичето до него с отчаяние в очите, отдръпва се и им прави път да минат, но не казва нищо. Нито добър ден, нито добре дошли.

И Салих не говори. Влиза, без дори да погледне майка си, изгубва се в коридора. Жената се втренчва в Айсел. Момичето не й обръща внимание.

— Ти пък коя си? — не издържа майката и пита.

— Айсел.

— Коя Айсел?

— От Академията.

— Ха! И ти ли си дефектна?

— Моля?

— Питам дали си откачалка. Защото синът ми е такъв!

— Не знам. Сигурно съм дефектна.

Жената се изсмива грубо, гърдите й издават нещо като шумолене.

— Пак ли е спал в колата?

Айсел поклаща глава.

— С него ли беше?

Пак поклаща глава.

Този път жената започва да плаче.

— Може ли да използвам тоалетната? — пита Айсел и гледа безчувствените очи на плачещата жена. Между малките похълцвания жената й показва една врата в коридора.

 

 

Със Салих ходят точно от една седмица. Нямаха проблеми за пари. В джобовете на Салих има цели пачки. Непрекъснато купува бензин, защото американският звяр гълта много.

И непрекъснато купува пиене. Разхождат се по цял ден, излизат извън Истанбул и отиват докъдето стигнат, след това се връщат. Салих вкарва колата в паркинга в късен нощен час и спят в нея. Всяка сутрин човекът пикае върху колелото на различна кола. Понякога, след като се изпикае, лае. Айсел се смее, смее, смее…

Вече разбира защо Салих не може да влиза в затворени помещения. Защото свободата, която изживяват, е главозамайваща. Свободни са като улични кучета. Дори не иска да мисли какво следва, когато се върне обратно вкъщи. Радостна е, че не вижда Мюзейен. Ако се наложи, ще живее така до края на живота си.

Но един ден, докато минават през Кючюк Бебек, вижда Тарък на крайбрежието. Човекът върви сам.

Когато колата го подминава, Тарък се обръща и вижда Айсел. В очите му проблясват изненада и копнеж. Тези проблясъци карат Айсел да си загуби ума.

— Спри тази кола! — изкрещява на Салих.

— Защо?

— Слизам!

— Но защо? Бяхме си добре.

— Спри, ти казвам! Ще сляза!

Изхвърчава от колата на улица Ашиян, обръща се назад и се затичва към Тарък. Тича, тича… Спира точно пред него. Гледат се. Тарък изглежда много угрижен. Не казва и дума на момичето. Тръгват един до друг. Когато стигат в Хисар, вместо да влезе в кафенето, Тарък започва да се изкачва нагоре по склона. Айсел не пита нищо, защото нищо не я интересува. И то дотолкова, че дори Тарък да се изкачи на някоя крепостна кула и да се хвърли от нея, Айсел щеше да го наблюдава.

Минават през храстите и влизат в равно място, което принадлежи на университета. Наоколо няма никого.

Вървят дълго. Влизат навътре, много навътре.

Накрая Тарък сяда под едно огромно дърво. Айсел — малко по-нататък…

Тарък за пръв път я поглежда директно. В погледа му няма гняв или нещо подобно. Излъчва спокойствие и поражение.

— Ти защо все още ходиш след мен?

— Обичам те.

— Това го разправяй на шапката ми!

Тарък се изляга на земята. Свива ръце под главата си и започва да гледа небето.

Айсел чака.

— Ти си луда, знаеш ли? — казва той.

Тя повдига рамене.

— Легни до мен, и ти гледай небето — казва Тарък. Айсел се изтяга върху изсъхналата трева до него. В началото очите я заболяват от цвета на небето, но свикват бързо.

— Винаги, когато гледам небето, имам чувството, че то ще падне надолу — казва Тарък. — Сякаш гравитацията изчезва.

— Сега и на мен така ми се стори — казва Айсел със скрита детска радост в гласа.

— Как така? Имаш ли усещане, че падаш?

— Да. Все едно ние сме горе и всеки момент ще паднем заедно с небето.

Изведнъж Тарък я дръпва под себе си и вдига полата й. Айсел не казва и гък. Прегръща мъжа и се оставя.

Дълго време лежат върху сухата трева. Пълна тишина. Отдалече — клаксони, бученето на града… А в близост, само пиюкането на птиците и шумоленето от целуващите се с вятъра листа.

— Какво прави, докато ме нямаше? — попита Тарък.

— Не живеех.

Незнайно как, но изражението му омеква от една тъжна, но и весела усмивка.

— А ти какво прави?

— Започнах работа — казва Тарък.

— Сериозно ли? Къде? — Подпряна на лакът, тя го гледа с надежда.

— В една книжарница.

— Като продавач ли?

— Как ли пък не! Не, рожбо, аз съм един вид експерт по проектите, давам идеи.

Поглежда Айсел с надеждата, че ще го попита нещо. Но тя мълчи. Казва само:

— Радвам се.

Той дълго я наблюдава.

— Не ми вярваш, нали?

— В такъв случай защо сега не си там?

— Днес имах работа в „Бебек“.

Айсел го гледа с недоверие.

Той се усмихва, сменя темата.

— Рожбичко… Мислех да не ти казвам, но знаеш ли, че изглеждаш ужасно! Миришеш така, сякаш си спала на бунището.

Айсел повдига рамене.

— Отдавна не съм се отбивала вкъщи.

„Защо?“ — иска да попита Тарък, но веднага се отказва. За какво му е да знае.

Въздиша.

— Защо не мога да стоя далеч от теб? — Това не е въпрос, а признание.

Очите на Айсел грейват.

— Тоест… Пак ли сме заедно?

— Би ли го искала?

— Да.

— Но правилата все още са валидни. Без ревност, без чувство за притежание, без обяснения.

— Добре.

— Хубаво. Значи сме заедно.

— Виж… Може би някой ден… Ами, това за децата… Някой ден може пак да си направим дете, мисля, че ти беше прав и…

Тарък с внезапно движение протяга ръка и запушва устата й. Очите му се бяха превърнали в две черни дупки.

— Млък! Тази тема никога… ама НИКОГА не я отваряй! Чу ли?

Айсел клати глава уплашено.

Тарък се изтърколва обратно на земята. Стене, сякаш ще заплаче.

Не говорят за друго. Лежат мълчаливо върху тревата, докато слънцето изчезва и хоризонтът става аленочервен.

* * *

— Въпреки всичко, онзи ден беше един от най-хубавите — каза жената.

Мъжът подигравателно повдигна едната си вежда.

— Докато лежах на земята, видях един облак — продължи тя. — Не ти казах, за да не ми се смееш, но приличаше точно на теб.

— Облакът ли приличал на мен?

— Да. Очите му бяха две тънки черти, носът приличаше на въпросителна, а устните — една летяща чайка. Косата беше разрошена от вятъра. Ти беше. Гледаше ме отгоре. Можех да видя дори жестокия блясък в очите ти. В онзи момент си помислих следното: Може би ти беше моят бог. Може би трябваше да почитам само теб, да вярвам само в теб. Да… Точно това си помислих тогава.

— Милото ми момиче… Нямало е нужда да откачаш толкова много заради мен. Но един момент, един момент! Говоря глупости… Ти наистина ли откачи заради мен? Аз, като Тарък, наистина ли имах някаква роля в онази страстна любов, която те беше обсебила? Или всичко се случваше в патологичния ти мозък?

— Много по-късно и аз си зададох този въпрос. Но не намерих отговор. Когато и да се сетя за теб, пред очите ми се сливат два образа. Образът на един парцалив клетник с този на жесток и силен крал. Не знам как успяваше в един и същи момент да изглеждаш толкова жалък и толкова горд, но мен ме побъркваше както от страх, така и от страст.

— Всъщност аз не бях толкова сложна личност. Бях само мъж, който се опитваше да се задържи на повърхността. След толкова много неща, които ми се случиха, нямаше да стигна дъното и да заживея под мостовете като скитник, нямаше да се превърна в малък човечец като баща си. В лукав страхливец, хлъзгав, защото е нерешителен, смел пред по-силните и жесток към по-слабите. Въпреки всичко у мен имаше една надежда, която не успях да изконсумирам, чиито корени не можах да отскубна…

— Защото всъщност ти беше добър човек.

Мъжът погледна жената натъжено.

— Да, рожбо, май бях такъв. Но не исках да съм добър. Мислех, че да си добър в толкова покварен свят като нашия, е нещо безполезно. Налагаше ми се да бъда ексцентричен и лош. Защото нямах друго оръжие. Разбираш ли? Срещу хора като вас бях много беззащитен, много слаб. Ако се бях задоволил само с това да бъда добър човек, на никой от онова обкръжение нямаше да му дреме за мен, щяха да минат през мен и да ме прегазят.

— Разбирам те.

— Хубаво. По-добре да ме разбереш късно, отколкото никога.