Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (17)

Седемнадесет

Книги не се четат в свободното време. Книгите трябва да се четат в най-натоварения момент. В страната трябва да се отворят дори бюра, ателиета и фабрики, където хората да четат книги от девет сутринта до шест вечерта. Да коментират прочетеното, да имат пълен работен ден за четене.

Една сутрин Тарък излезе от дома на Хедие за последен път и дори не се обърна назад. Такъв беше животът, едно нещо свършваше, а веднага след него започваше друго. Снощи, веднага след като бяха правили секс, докато пушеше джойнт, Хедие го помоли да замине с нея за Дания. Каза му, че там ще живее в нейния дом. Ще ходи на курс, ще научи занаят. Там не приличало на тук, държавата се грижела за хората. Тарък изслуша момичето с голяма болка. „Не мога да дойда — отвърна й — нямам паспорт, забранено ми е да пътувам в чужбина, бях политически арестант…“ Хедие плака много, защото няма да може да го отведе със себе си. След като момичето заспа, Тарък дълго размишлява как да намери изход от това положение. Имаше възможност да си извади фалшив паспорт и лична карта, естествено, но му бяха нужни много пари. И момичето не разполагаше с толкова, бяха говорили. Хедие беше обикновен работник в една амбалажна фабрика. Живееше ден за ден, горкичкото странно момиче беше объркано като Тарък, европейците и стотиците приличащи на тях.

Тарък се облече и излезе, преди момичето да се събуди. Не искаше да се забърква в церемонии по сбогуване. Цял ден се разхождаше по улиците. Изтегна се на една пейка в квартал „Султанахмед“, обърна лице към слънцето и затвори очи. Ето че най-сетне лятото идваше. Лятото беше добър сезон за бедните. Поне нямаше да мръзнат. Щяха да изкарат спокойно три-четири месеца с по една тениска и чифт дънки.

Къркоренето на стомаха му го притесни. С Хедие му беше добре, с нея не бе похарчил нищо, но сега отново беше сам, отново нямаше пукната пара. Къде щеше да прекара нощта? Това беше същинският проблем. Отдавна не беше виждал Етхем. Не беше прекрачвал прага на „Избата“ от страх, че ще срещне Айсел. С Етхем се засякоха веднъж на улицата, до него пак беше онази глупачка Фюсун. Когато видя Тарък, Етхем извика: „Къде си бе, човек?“ и изгледа странно Хедие, която беше с него. След това обясни, че с Фюсун са наели квартира в „Ъхламур“ и малко по малко са започнали да я обзавеждат. Щели да се женят в края на лятото. Докато казваше това, се беше нахилил до ушите. Тарък за първи път усети ужасен гняв към Етхем. Много му се искаше да го раздруса и да го попита: „Защо оглупя толкова?“. Не можа да го направи. Все още беше окаян мъж, който си няма нищо. Не беше добре да дразни и да нервира хора като Етхем. Все още имаше нужда от него. Вътрешно ругаеше, но видимо се усмихваше любезно.

Късно през нощта се метна в един автобус и се отправи към къщи. Ето че отново се връщаше в стаята си с голи стени и с пердета от американ на втория етаж на порутената къща.

Когато стигна, цялото тяло го болеше. Вмъкна се вътре като котка, качи се в стаята си на средния етаж и влезе, без да издаде звук, затвори вратата и зачака. Майка му сега щеше да дойде. Защото го надушваше, когато влезеше у дома.

След малко на вратата леко се почука. Стана от мястото си и отвори, посрещнаха го светналите, но тревожни очи на майка му. Жената пак носеше поднос с храна.

Тя първо се огледа тревожно, сякаш търсеше някой, скрит в стаята.

— Спокойно, сам съм — каза Тарък.

— Какво стана с онова момиче?

— Не знам.

— Беше бременно.

— Направи аборт. А и на теб какво ти става? Защо задаваш толкова много въпроси?

— Аборт ли? Божичко! Сторили сте грях. Откъде намерихте пари, сине?

— Нямам представа! Тя ги намери отнякъде. Стига с тази тема!

— Сине… Тарък…

— Виж, говоря сериозно. Не ме карай да съжалявам, че съм се прибрал. Накрая ще си тръгна завинаги… Дори в ада е по-добре от тук!

Жената млъкна веднага. Остави подноса на масата и се отдръпна назад. Сви се до стената и се загледа в сина си. В очите й имаше както копнеж, така и разочарование.

— Не ме гледай така! — каза Тарък, докато похапваше оризовата супа.

Жената сведе поглед.

Когато посегна към сготвените картофи, Тарък погледна майка си особено.

— Имаш ли пари? Ще ми намериш ли малко отнякъде? Пак останах без нищо.

— В себе си нямам — каза жената с възможно най-нежен глас. — Това, което припечелва баща ти, вече не стига. Не знам какво ще правя.

— Не мрънкай! Не мога да понеса и теб!

— Тарък… Започни работа, сине. Каквато и да е… Работи по строежите, стани работник, само и само да имаш работа. Животът е труден…

Тарък блъсна подноса и се изправи.

— Няма да ставам работник! Заради вас съм в това положение! А баща ми, онзи мръс…

— Млъкни! Моля те, млъкни! Той ти е баща!

— Какво като ми е баща! Не ми пука!

Жената бръкна в пазвата си и извади нещо. Тарък не можа да повярва на очите си.

— Личната ми карта! Къде я намери? Как си успяла… — Протегна се и я взе, разгледа я със светнали очи.

— Нали зет ти имаше един приятел в полицията. Той я уреди. Имах малко спестени пари, но всичките отидоха за това.

Личната му карта дълго време стоя в полицейското. Бяха я задържали, когато го прибраха последния път. Тарък все не можеше да отиде и да си я вземе. Защото появеше ли се, на момента щяха да го пратят в казармата. А там само бог знаеше какво ще му се случи. Всеки знае какво се случваше с неудобните.

Дълго разглежда личната си карта. На лицето му беше изписана радост. После внимателно я прибра във вътрешния джоб на сакото си.

— Знам, че имаш още малко пари — каза на майка си.

Жената силно поклати глава.

— Трябват ми за паспорт.

— Паспорт ли? Сине, какво говориш? В друга държава ли ще ходиш? Не може! В никакъв случай, дете! Ако заминеш, кога ще те видя пак?

— И да ми дадеш пари и да не ми дадеш, все едно, един ден ще замина. Но, ако имаш пари… Повярвай ми, сега моментът е много удобен за мен. Ако ме обичаш поне малко, уреди нещата с паспорта!

— Сине… Кълна се, нямам други пари. Наистина нямам. — Гласът й омекна. — Бих понесла всичко, за да ти помогна, стига ти да се спасиш! Но нямам! И без това, ако баща ти разбере за това…

— Той да върви по дяволите, казах ти!

— Недей, Тарък! Религията ни учи, каквото и да става, да обичаме родителите си…

— Не започвай с религията! Хайде, върви си! Спи ми се!

Жената наведе глава и тръгна заднешком. Отвори вратата и тъкмо да излезе, Тарък извика:

— Майко!

Жената се обърна. Очите й бяха насълзени. Тарък се протегна и я придърпа. Притисна я към гърдите си. Майка му сякаш се беше смалила, приличаше на малко момиченце. Стана му мъчно. Целуна побелелите й коси.

— Благодаря — прошепна в ухото й. — Всъщност не искам да те наранявам, но… Съжалявам, знаеш го… Така и не мога да забравя.

— Знам, сине, ти си добър човек, но съдбата ти била такава. И ние допуснахме много грешки. Неуки сме. Нямаше как да знаем, че…

— Все едно, хайде, върви си вече.

Жената изтри сълзите си и излезе от стаята.

Тарък се излегна на леглото и заплака. Потеклите сълзи влизаха в ушите, стичаха се по врата му. Тази стая го натъжаваше. Тази стая беше символ на осакатеното му детство, на безсмисления му живот, на напразно преживените мъки. Тази стая беше свидетел на връзката му с Айсел. Детето, което убиха, попадна в утробата й тук.

Тежестта на самотата го потискаше все повече и повече. Какво ще прави? Стана почти на трийсет и беше едно нищо. Опита се да бъде копеле, но дори и в това не успя.

Изведнъж се почувства така, сякаш го бе притиснал бетонен блок. В душата му нарастваше страховито притеснение.

Стана и заключи вратата. Съблече си дрехите и ги захвърли, остана чисто гол. Легна по очи на пода, върху дъските. Бузата му докосна влажния под. Затвори очи и си представи, че лети като пушек. Извисяваше се бавно. Излиза през комина на тази дървена сграда, издига се към небесата на този самоубийствен квартал, издига се, издига се.

На следващата сутрин се събуди рано с ведър дух. Странно, но у него се беше породило ново и силно желание за живот. Никога няма да се предаде! Ще спука балона, който Рашид наду, Тарък нямаше да свърши със самоубийство! Щеше да остане жив, щеше да се задържи на краката си изправен. Щеше да се възроди от пепелта. Хиляда пъти да умреше, хиляда пъти щеше да възкръсне.

Изчака баща му да излезе от къщата. После слезе на долния етаж и доста се потруди да запали казана в тоалетната. Докато чакаше водата да се загрее, отиде и събуди Тюлай. Поговориха си малко. Момичето тъгуваше, че от доста време не беше виждало Иляс. Дори не можа да се сдържи и се разплака. Тарък се натъжи, от толкова време се занимаваше само с личните си проблеми и беше забравил за сестра си.

— Не се тревожи — каза й — сега ще отида и ще му предам, ще ви срещна днес.

Очите на Тюлай грейнаха с благодарност, протегна се и прегърна брат си.

Тарък веднага изскочи навън. Фурната не беше далеко. Изтича дотам и откри Иляс вътре. Русолявият младеж държеше голяма лопата и вадеше изпечения хляб. Видя Тарък и захвърли лопатата настрана.

— Батко Тарък! Вести ли ми носиш? Как е Тюлай?

— Следобед, ако можеш да се освободиш, ще изведа сестра си. Става ли?

— Ще се освободя, разбира се. Отдавна не съм я виждал.

— Хайде, аз изчезвам. В един часа на същото място, нали така?

Иляс поклати глава въодушевено.

 

 

Върна се вкъщи, влезе в банята и се къпа дълго. Избръсна се, сложи крем на лицето си, оправи си веждите, изпили си ноктите. После грижливо се облече. Сложи си морскосинята фланелка, имитация на Lacoste, която Тюлай му подари за рождения ден, и обу чисти дънки. Уви около врата си малко пастелносиньо шалче и прибра краищата му под яката на фланелката. След като си облече и сакото, се погледна в огледалото. Значи този изпълнен с надежди млад мъж с искрящи очи беше самият той? А преди време от огледалото го гледаше един Тарък, приличащ на просяк. По онова време той беше вонящ труп с хлътнали очи и със сплъстена коса.

Отръска се. Беше свършило отдавна, онези дни бяха отминали. Вече беше добре. Никой не можеше да го победи. Можеше да предизвика целия свят. И щеше да го направи!

 

 

Излязоха от къщи в 12 на обяд. Сестра му беше със сива забрадка, която изцяло покриваше косите й, на гърба й имаше тънко зелено палто.

Когато я видя, сърцето му се сви. Ако печелеше поне малко, щеше да вземе и нея и заедно да се махнат от този мухлясал квартал. Щеше да измъкне това старомодно дете далеч от студените хора.

— Ако не се обличаш така, какво ще стане, Тюлай? Какво ще се случи, ако се опълчиш малко на баща си?

— Батко… Ти не си тук винаги. Не искам да се карам с него. Той пожела да се обличам така, а аз му засвидетелствам уважение.

— Бог да го накаже, този мърморко!

— Не говори така, батко… Грехота е!

„Майната им на всички грехове“ — промърмори на себе си. Беше стиснал юмруци, без да забележи.

Остави сестра си на Иляс пред същата лафка в Бейазъд и веднага си тръгна от там.

 

 

Първо отиде в Каракьой, после се качи до Тунела. Веднага след като подмина Чичек пасажъ, се спря пред една новооткрита книжарница. Напоследък, когато минаваше оттук, все се чудеше за какво ли са тези трескави ремонти вътре. Слагаха нови рафтове, грижливо подреждаха книгите. Начело на работата винаги стоеше младеж почти на неговата възраст, с ведро, дебеличко и брадясало лице. Сигурно той беше собственикът на магазина.

Бутна вратата и влезе. Засега нямаше много клиенти. Обиколи с високо вдигната брадичка и изправени рамене, разгледа книгите, взе няколко и ги разлисти, прочете някои пасажи на крак.

След това се отправи решително към брадатия мъж. Той седеше на една маса в самото дъно на магазина, пиеше чай и проучваше листовете, които държеше.

— Това място е станало много шик. Поздравления!

Очите на мъжа грейнаха от удоволствие.

— Много благодаря.

— Книжарниците са местата, в които пулсира животът. Аз вярвам, че книгите са живи същества. В държави като нашата повечето хора не ги забелязват. А в действителност книгите винаги се опитват да ни научат на нещо, без да им омръзва, без да се изтощят. Те са хиляди пъти по-нежни, хиляди пъти по-добри от един деспотичен и бездушен баща, от една невежа и незаинтересована майка или пък от някой вманиачен по дисциплината си учител.

Мъжът беше леко изненадан, гледаше Тарък с интерес и недоверие.

— Вие да не сте писател?

— Не! На този етап се опитвам да бъда добър читател.

— Какви книги обичате? Тук имаме почти всички жанрове…

— Не, не! Не деля книгите по жанрове. Чета, каквото ми попадне. От някои два реда, от други двайсет страници, а някои от начало до край. Но да не подценяваме двата реда! Понякога само едно изречение от една книга може да промени живота на човек. Знаете ли на какво се смея най-много? На онзи въпрос, който се върти в устите на хората и е станал клише, и на неговите два отговора… Какво правите в свободното си време? Чета книги, слушам музика… Ха! Що за срамен подход е това! Книги не се четат в свободното време. Книгите трябва да се четат в най-натоварения момент. В страната трябва да се отворят дори бюра, ателиета и фабрики, където хората да четат книги от девет сутринта до шест вечерта. Да коментират прочетеното, да им осигурят пълен работен ден за четене. Как ви звучи тази идея? Наистина… Казвам се Тарък!

Подаде ръка.

— Аз съм Джезми. Приятно ми е, приятелю. Ще седнете ли? Изпийте един чай.

— Честно казано, не бих отказал чай!

Джезми се обади по телефона и поръча два чая, после втренчи своите бясно въртящи се очи в Тарък.

— Преди занимавали ли сте се с книги? — попита го Тарък.

— Не. Пробвам за пръв път, да видим какво ще се получи. Ще ви кажа нещо смешно… Всъщност аз съм фармацевт. Имах аптека в Мугла и… Все едно, това е много дълга и скучна история, няма значение. Не искам да ви притеснявам. А каква е вашата професия, приятелю? Може би не сте чужд на света на изкуството?

— Аз съм безделник.

Джезми за миг остана слисан, но видя нечестивите пламъчета в погледа на Тарък и се засмя.

— Ха, ха, ха! Голям шегаджия сте, Тарък!

— Не се шегувам. Работата ми е да изследвам лентяйството. Миналия месец, когато бях в Париж, забелязах, че…

— Значи сте били в Париж?

— Е… Ходя веднъж — два пъти в годината. С приятелите обикаляме насам-натам. Имам приятел, който държи кафене в Saint Michelle, Ръфат… В това кафене, тоест в „Chez Rifo“, винаги си говорим за… — Сега Тарък заразказва от първо лице историите, които беше слушал от Етхем по цели нощи.

— Аз никога не съм бил в Париж, много жалко!

— Трябва да обиколите тамошните книжарници. След като сте се отдали на тази работа. Там книжарството е начин на живот. Местата, на които се срещат писатели и читатели, говорят си, обсъждат… Защо мислите, че французите имат революционен дух? Защото много често се събират и се провокират едни други, разпалват си ентусиазма!

— Моля, моля! Да не навлизаме в опасни теми! И без това едва се измъкнахме… — Джезми млъкна веднага. За пръв път погледна Тарък с недоверие.

Тарък се разсмя наум. Не, приятелю! Да не би да ти приличам на цивилен полицай? Ха, ха, ха!

За момент Джезми се загледа в шалчето на Тарък и в странно сресаната му коса. След това се засмя.

— За миг помислих, че… тоест, нали разбирате… Всъщност тези дни отминаха и свършиха, но човек все още се пази.

Тарък направи жест, в смисъл „Карай да върви“, сякаш искаше да промени темата. После извърна глава и се загледа в книгите.

— Тази книжарница за кратко време може да се превърне в нещо великолепно. Хем ще добиете огромна слава, хем ще печелите пари. Имате ли си помощник?

— Помощник ли? Не… Мисля да се справя сам.

— Имам много приятели в света на художниците и писателите. Ако желаете автографи, можем да организираме беседи. Ще раздвижим малко това място.

— Виж ти! Много ще се радвам, Тарък! Кого познавате?

— Почти всички от света на изкуството.

— А ще дойдат ли?

— Защо да не дойдат?

— Ами, книжарницата отвори скоро. Знам ли…

— Това е подробност, друже. Важното е да се създаде нещо различно. И аз знам как да го направиш.

— Наистина ли?

— Да…

— Добре, как?

— Като начало…

Джезми се заслуша внимателно. И на лицето му се появи изражение, изпълнено със задоволство.

* * *

— Ех! Онзи ден бях в невероятна форма. Глупакът Джезми още малко и щеше да влезе в устата ми, докато говорех. Когато излязох навън след два часа, вече имах работа. Разбира се, нямаше да започна да печеля веднага. Човекът помисли, че съм богат и се захващам с книжарницата просто за удоволствие. Но не беше проблем, той изглеждаше като човек, който лесно може да бъде повлиян. Нямаше да ми е трудно да го управлявам. Ако организирах няколко беседи и поканех един-двама писатели или поети, щеше да ми се довери напълно. И след това…

Жената се изсмя гърлено.

— Защо се смееш?

— Толкова странни времена са били тогава. Сега навсякъде гъмжи от писатели и художници и можеш да организираш беседи с автографи дори пред градските тоалетни. Вече се продават много книги. И не е ясно как става, но хората четат по-малко. Дори изобщо не четат. Има само по един-двама читатели и те разказват на другите.

Мъжът се засмя.

— Работата беше точно като за мен!

— Наистина, каква професия го излъга, че имаш?

— Опитах се да го заблудя, че се размотавам безцелно. Но когато настоя да разбере какво съм учил… — изсмя се със странен глас — Казах му, че съм картограф.

— Картограф ли?

— Да, картограф. Тъй като по онова време за тази професия не се знаеше много, нямаше риск от излишни въпроси. Казвах, че съм завършил картография в Техническия университет, и работата приключваше.

Жената стана от масата, скръсти ръце на гърба си и започна да обикаля из стаята. Усмихваше се на себе си.

— За какво си мислиш?

— Инженер, архитект, рекламен агент, картограф… Имал ли си и други измислени професии? Колко хора си измамил през живота си, броил ли си ги?

Мъжът тръсна рамене.

— Да лъжа хората, без да ми представлява трудност, беше нещото, което правех с най-голямо удоволствие.

— Но никога не довеждаше лъжите си докрай. — Жената го гледаше с болка, но и с презрение.

— Да. Разбирам какво искаш да кажеш. Не можах да стана истински мошеник, така е, това го знам! Имах достатъчно потенциал, но не бях много амбициозен, предполагам. За жалост една част от мен упорито реши да остане бедна, жалка и глупава.

Жената пак се засмя.

— Онзи ден, в който ти си влязъл просто ей така в онази книжарница, се оказа началната точка на пътя, който водеше към моята свобода. Какво странно противоречие, нали?

— Да. И стана причина големият писател Корхан Сьонмез да влезе в живота ни. Той имаше прекрасна съпруга, помниш ли? Художничката госпожа Гюлгюн.

— Много хубава жена, да.

— Отблизо беше още по-хубава.

— Какво искаш да кажеш?

— Срещнахме се веднъж — два пъти.

— Не ти вярвам.

— Може и да си права, може би лъжа. Аз съм лъжец, знаеш го.

— Млъкни!

Мъжът се засмя горчиво.

— Все още ме ревнуваш. Все още ме обичаш. Тогава защо се разделихме? В името на едно огромно нищо ли?

— Наричаш „огромно нищо“ това, че се чукаше с всяка жена, която ти паднеше?

— Чукането е като яденето. Тук ще ядеш пържени картофки, там ще хапнеш пилешко бутче, но ще ти се прииска туршия, после може би кафе… с парченце шоколад или с шепа ягоди. Всички имат отделно място. Виж, любовта е друго. Не е нещо толкова забавно и приятно като храненето. Обикнеш ли една жена, оглупяваш, плачеш за нея, заприличваш на куче, излагаш се. А когато тя те зареже, губиш здравия си разум и можеш да се превърнеш във фашист. Ставаш толкова жалък мъж, какъвто цял живот си се борил да не си. Да се влюбиш, е опасно.

— Недей! Ще ме разплачеш!

— И без това мисля, че трябва да плачеш! Защото ме загуби завинаги. Кой успя да те направи щастлива след мен? Кой можа да те види с моите очи? Кой…

— Върви си вече! Чака ме работа. Трябва да завърша този роман.

— Когато го завършиш, ще разбереш, че и животът е свършил, рожбо. Веднъж ще си го изживяла, веднъж ще си го написала. Нищо друго няма да ти остане. Ако аз бях на твое място, никога нямаше да завърша този роман. Всеки ден щях да пиша по две страници. Шейсет страници на месец и седемстотин и двайсет за една година. Щеше да се получи гигантски роман. Всяка година щях да минавам на друга глава. И така щях да живея с години. И то по най-смисления начин.

И изморено добави:

— Все още има много неща, които не знаеш за мен! Например никога не съм ти разказвал защо нося шалчета. Историята е интересна. Напомни ми да ти я кажа утре, когато дойда. Сбогом, красавице! Тарък, който винаги те е обичал малко повече от другите жени, тази вечер се оттегля от сцената. Зарязва те в тази овехтяла стая, оставя те на съдбата и плачевната ти самота. Но помни, това беше твоят избор.

— Стой, не си отивай!

— Това пък защо?

— Кажи ми защо винаги носиш шалчета.

Мъжът се засмя гадно.

— Ха, ха! Знаех, че ще ме попиташ. Всъщност историята е никаква. Спомням си една много стара книга… В нея се разказва за революцията. Дадоха ми я да я чета, когато бях съвсем мъничък. На корицата й имаше работник, който държеше сърп в изпънатата си ръка. А на врата му имаше червено шалче. Рисунката беше толкова хубава, че спомня ли си за нея, все още се просълзявам. Струва ми се, че ако всички потиснати се съюзим, ако си вържем такива червени шалчета, вземем в ръка по един сърп и решим да атакуваме, ще можем да свалим този лайнян световен ред. — Този път се изкикоти. — Глупава, детинска мечта!

Жената се разсмя.

— Да вложиш толкова голям смисъл в тези шалчета е работа, точно като за теб!

— И идеята за шалчетата беше открадната, знаеш ли… По едно време имах приятел, актьор в театър. Заимствах я от него, когато ходех да го виждам в гримьорната му.