Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (16)

Шестнадесет

Все още ли мислиш, не любовта означава да притежаваш някого? Всъщност любовта означава не да обсебваш, а точно обратното, да дадеш свобода, нали?

След около седмица след аборта Айсел намери в пощенската кутия плик без надпис. Отвори го с треперещи пръсти и извади малко парче хартия.

„Довечера ела в «Избата»“.

Нямаше име, но тя позна почерка на Тарък и сърцето й щеше да изскочи. Под текста имаше и дата. Докато галеше хартийката внимателно, цялото й тяло трепереше. Значи е идвал чак дотук и е пуснал плика в пощенската кутия. Кой знае какво ли правеше в момента? Ако знаеше, че Тарък е пред вратата, нямаше ли да излезе и да се хвърли в обятията му? А после нямаше ли да му се разкрещи защо не я е потърсил цяла седмица? Това, че е толкова страстно привързана към този мъж и едновременно с това го мрази, влудяваше Айсел. Ето, беше й написал само „ела“. Заповядваше й. И тя щеше да отиде тичешком. Защото беше зависима от него.

 

 

Вечерта, когато се приготвяше да тръгне към „Избата“, забеляза, че лицето й е колкото шепа. Много беше отслабнала. Косата й беше без блясък, изсъхнала. Едрите й рибешки очи гледаха някак особено. Отчаяно, празно, скептично.

— Какво? Гледаш колко си жалка ли? — попита Мюзейен. — Що за млада жена си, не знам! Косата ти, видът ти, на нищо не приличат, изобщо не се поддържаш. А я виж мен… И на тази възраст слагам всички в джоба си.

Айсел притеснено погледна боядисаната й платинено руса коса, червения лак на ноктите на краката и ръцете, дантелената й нощница с цвят на сьомга, фльонгите и чехлите с високи токчета на малките й, но подпухнали крака. После отново се върна към призрака в огледалото.

— Май вече се оправи, нали? — попита Мюзейен саркастично. Сигурно беше разбрала, че Айсел е правила аборт, но не й го натякваше. Тя излезе от положението като каза, че е настинала и я боли корем.

— Да. Малко по-добре съм.

— Никак не се пазиш. Но говоря напразно. Така или иначе, ще правиш, каквото си знаеш! Инат си като баща си! Знаех си, че с теб ще си взема беля на главата, но не очаквах чак толкова.

— Мюзейен, моля те… Много ме боли глава.

— Дъще, дъще… Докъде ще стигнеш така? Какво ще стане с теб? А и баща ти, негодникът, какво прави, какво струва! Поделям с теб мизерната си пенсия! Намери си някаква работа! Що за безотговорност е това? От месеци…

Айсел я прекъсна:

— Не вярвам, че баща ми не ти изпраща пари.

— Няма да те лъжа, я! А и ако иска да праща, ще ги праща директно на теб! Но не се обажда и по телефона дори! Къде, по дяволите, е, и това даже не се знае.

Айсел въздъхна. Всъщност това беше вярно.

— Кой знае какви глупости е забъркал… Той е толкова странен човек! Никой не го познава по-добре от мен! Никак не е трудно да се разбере защо майка ти избяга от него, честно!

Когато чу последното изречение, Айсел усети, че се задушава от мъка, и изскочи навън. А жената продължаваше да нарежда за доведения си брат.

По пътя не спря да мисли за думите на Мюзейен. Беше й писнало от този живот. От този мизерен дом, от самотата, от безсмисленото съществуване, от всичко. Съжаляваше, че взе прибързано решение, и махна детето. Може би трябваше да роди и така да даде шанс на връзката си с Тарък. Много избърза, веднага изпадна в паника.

Трябваше да се извини на Тарък. За всичко. Веднага.

 

 

Наближаваше „Избата“ и ставаше все по-неспокойна. Как можа да преживее цяла седмица без Тарък? Когато сви в улицата, започна да тича, но се задъха. Все още беше много слаба. Стигна до бара и този път я обзе страх. Извади цигара от торбата с треперещи пръсти, запали я и се замисли как ще се държи, какво ще му каже, когато го види.

Помота се на входа, докато изпуши цигарата. Незнайно защо, но чувстваше някакво безпокойство. Мислеше си… Защо Тарък беше написал това късо изречение на празния лист? Това никак не беше добър знак.

Накрая влезе вътре.

Видя го веднага. И веднага усети, че беше някак странен.

Около него се бяха събрали куп младежи, обясняваше им нещо. Изглеждаше както в първите дни, когато се запознаха. Подигравателна маска, театрално поведение…

Когато видя Айсел, се поклони до земята.

— Мадам! Най-сетне! Очаквахме ви, ослушвахме се за вас!

Хвана ръката й, поднесе я към устните си и я близна с върха на езика си, като й намигаше. От масата се разнесе смях. Айсел замръзна на място. Гледаше Тарък с почуда, опитваше се да разбере какво означава това поведение.

— Етхем няма ли го? — измърмори, само и само за да каже нещо.

— Ангажиран е да чука Фюсун по най-разнообразни начини! Известно време няма да се отбиват насам. Разстроена ли сте, мадам? Други въпроси?

— Тарък… Ти… — не можа да продължи. Гласът й започна да трепери.

— Щяхте да кажете нещо, мадам, вие и треперещите ви устни.

— Може ли да поговорим насаме?

— Нека видим дали ще можем да говорим насаме! На коя маса предпочитате да се уединим? Отдясно или отляво? Или усамотението на бара ви привлича повече?

Онези от масата пак се изсмяха.

Айсел го раздруса за рамото.

— Няма значение! — Запъти се право към едно от канапетата до стената. Седна и зачака. След две минути Тарък беше пред нея. Беше се отказал от поведението си на клоун. Сега я гледаше с леден поглед.

— Тарък… Какво става? — прошепна.

— Как какво става?

— Защо се държиш така?

— Отчет ли да ти давам?

— Но…

— Ние се разделихме, момиче. Край! Финито! Разбираш, нали?

— Разделихме ли се? Но…

— Извиках те тук, защото може и да не си разбрала. Мен вече ме няма. Не си и мисли да ме преследваш. И в никакъв случай не идвай повече в дома ми, горчиво ще съжаляваш!

— Но…

— Но, но, но, престани да пелтечиш, глупава жено! — Говореше с такава подигравка, толкова злонамерено, че на Айсел й се доповръща.

— Обичам те — каза със слаб и едва доловим глас.

Мъжът се разсмя истерично.

— Ти ли ме обичаш? Ха, ха, ха! Не ме разсмивай, рожбо! Пък и на мен какво ми пука от това!

— Тарък…

В този момент към него се приближи много хубаво момиче. Беше облечено като момче. С широка риза, разкъсани дънки, дебел колан със сребърна катарама… Гарвановочерната й коса беше късо подстригана, над очите й се спускаха палави кичури.

Погледна Айсел с любопитство. Въпреки фриволния й момчешки вид очите на момичето изглеждаха уморени и подпухнали. Явно беше доста подпийнала. Клатеше се като топола. Изведнъж залепи устни върху устата на Тарък и го целуна страстно. Тарък отвърна на тази целувка, след което сложи момичето в скута си. Прегърна я през гърба и докато леко галеше циците й, гледаше Айсел предизвикателно.

Тя сякаш бе на средновековно изтезание. Отровата на ревността започна да разкъсва всичките й вътрешности. Дробовете й горяха. Сърцето я болеше. Онази ръка, която галеше бюста на момичето, ръката на Тарък, наблюдаваше я с ужас. Един глас в нея крещеше с цяло гърло: Но тази ръка е моя! Този мъж ми принадлежи! С всичко, което е негово!

Но нищо не можеше да изрече на глас. Беше си глътнала езика.

— Да ви запозная. Това е Хедие, а това Айсел. Хедие живее в Дания, миличка, невероятно сладко момиче. А как се чука, не питай! Направо няма спирка. Никак не прилича на нашите тъпи моралистки. С енергията, която произвеждаме от секса, можем да снабдим с електричество половината град, кълна се!

Хедие се изкикоти.

Айсел се олюляваше на мястото си, сякаш щеше да припадне. Усещаше, че земята под краката й се мести.

— Това не е честно! — прошепна. — Само преди една седмица… Аз… А и още не съм оздравяла… Как можа да го направиш?

— Какво си мърмориш, рожбо? Не мога да те чуя. А и защо си толкова бледа? Не се ли грижиш за себе си?

След тези подигравки Тарък се изправи, ръката му беше на кръста на Хедие.

— Ние тръгваме, рожбо. И ти си намери някого! Тук е пълно с красавци. Пък и повечето са студенти! Подходящи са за теб! — Погледна я с отровно изражение.

След това си тръгнаха.

 

 

Айсел гледаше след тях и беше забравила да диша. Ушите й горяха, гърлото й гореше. Ревността се вливаше във вените й като киселина. Ако намереше сили да стане, щеше да тръгне след тях и да ги… Какво щеше да направи? Не знаеше. Трябваше да направи нещо. Но какво? Пък и… Случващото се не можеше да бъде истина! Да, да, това беше кошмар. Сега ще се събуди и тази гнусотия ще свърши.

Не знаеше колко време е седяла там. Огледа се с невиждащи очи, чакаше да стане някакво чудо. Тарък непременно щеше да се върне. Щеше да каже: „Пошегувах се, как беше, добре те изплаших, нали?“ с жестока, но мила усмивка… Щеше да прегърне Айсел и да добави: „Бих ли ти изневерил, ти си моето бебе, ти си моята рожба“.

Видя, че Джем Хади й прави знак, излезе от восъчното си вцепенение, трудно стана от мястото си и се повлече към бара. Стовари се на един стол като празен чувал.

— Айсел, какво правиш там сама от половин час? Онова педерастче да не ти е направило нещо?

— Тази вечер, като си тръгнеш, отведи и мен.

— Къде?

— Където отиваш, вземи и мен. Ще правим, каквото пожелаеш.

— Аз… Как така?

— Ще се любим.

Купата с лед, която държеше Джем Хади, падна на земята с трясък и се счупи. Той поиска да я хване и бутна с лакът пълните с вино чаши и каната, които бяха на бара, и те също се строполиха на пода. Джем Хади гледаше ужасено ту към купчината строшени стъкла в краката си, ту към Айсел. А тя сякаш не беше забелязала нищо. Трепереше.

Хората в бара гледаха какво се случва с безизразни очи. Джем Хади се оправи набързо и почисти наоколо. После приготви коктейл с джин и го бутна пред момичето.

— Изпий това, трепериш. Пък и… Не ти приляга да говориш така. Като някоя… Като някоя курва.

— Ако ти не ме искаш, тази нощ ще тръгна с първия, който ми се изпречи!

— Млъкни! Млъкни, ти казвам! Да не си полудяла?

— Решавай. Ако не искаш, излизам навън и…

Джем Хади грубо хвана ръката й и я стисна:

— Добре! Тази нощ идваш с мен. Млъквай вече.

 

 

Тарък здраво държеше Хедие за кръста, вървеше, почти тичаше и от време на време сякаш повдигаше дребното момиче.

— По-бавно! Къде отиваме? — турският й беше много развален, говореше с акцент.

— Как къде, рожбо? У вас, разбира се! В любовното ни гнездо!

— Кое беше онова момиче? — попита Хедие.

— Една глупачка! Майната й!

— А! Не говори така! Срамота, срамота! Ще казваш Fuck! Fuck!

— Добре, Fuck!

— Защо ходим толкова бързо?

— Защото искам да те чукам час по-скоро. Права, на пода, по всички възможни начини.

Хедие са разсмя с глас.

— Ти си много смешен човек!

 

 

Айсел вървеше до Джем Хади, сякаш й бяха извадили душата. Беше почти три през нощта. Улиците бяха съвсем празни. Бяха на една от сравнително читавите улици в Джихангир.

— Ето тук! — каза Джем и спря пред един блок, който, макар и да беше на половин век, изглеждаше чист и поддържан. Извади ключ и отвори вратата. Отдръпна се и направи път на Айсел. Качиха се бавно по широкото стълбище до шестия етаж.

Беше мъничък мансарден апартамент. През миниатюрния хол се виждаха светлините на града.

— Харесва ли ти? Апартаментът е на чичо ми. В момента аз живея тук.

— Хубав е — каза Айсел, без да знае какво говори.

— Ще ти направя едно кафе — каза Джем Хади.

— Не искам кафе — отвърна Айсел. Свали жилетката от гърба си и я захвърли. После се опита да съблече и блузата си, но Джем Хади се намеси и хвана ръцете на момичето.

— Недей! Така не може! Моите чувства… Чувствата ми към теб са много чисти.

— Не подхранвай тези чувства! Не ме разсмивай! Просто прави секс с мен! Можеш ли? Ако не знаеш, ще те науча!

— Айсел, замълчи! Не ме карай да върша лоши неща!

— И какво, ако те накарам?

Джем Хади застина като камък.

— Айсел, не разбираш… Аз те… Аз те обичам!

— И какво ми обичаш, глупако? Чукам се от месеци с онзи педераст, както го наричаш, с Тарък! Ти за какво говориш?

Джем Хади вдигна ръка във въздуха, за да я удари, но в последния момент се овладя, потисна гнева си.

— Аз съм мъж от Анадола, момиче, не можеш да ме притискаш толкова! — извика.

Гневът на Джем беше накарал Айсел да се опомни, макар и слабо. Тя се хвърли на едно кресло и хвана главата си с ръце.

— Извинявай! — промърмори. — Аз съм една мръсница. Най-добре е да си вървя.

— Не, не си тръгвай. Остани тук. Разкажи ми какво се е случило. Ще ти олекне, ще се разведриш.

Седна до нея. После плахо я прегърна и леко я погали по косата.

— Какво е станало? Какво ти е?

— Много страдам! Накарай ме да забравя болката в сърцето си! От теб не искам нежност! Накарай ме да забравя! Само това искам!

* * *

— Когато излязохме от „Избата“, тичах като луд. Онази фръцла от Дания ме попита защо бързам толкова. Не можех да й кажа, че Айсел вероятно е след нас. Че ако дойде, няма да издържа, ще я изоставя и ще тръгна с нея, не можех да й го кажа. Не спирах да мисля за опечалените ти и изморени очи. Знаеш ли колко ми липсваше през тази една седмица… И колко много те мразех…

— Какво прави онази нощ? — гласът на жената беше като шепот.

— Минало време, забравих. Но не сме играли на прескочикобила, предполагам. Какво, да не би все още да ревнуваш?

— Да!

— Ревност… — каза мъжът. — Най-изгарящата, най-смъртоносната отрова.

— Онази нощ умрях за първи път, знаеш ли? — каза жената с равен тон. — Джем Хади по едно време ме остави сама, правеше кафе в кухнята. Отворих прозореца и погледнах надолу. На тротоара видях теб и онова момиче, бяхте увили телата си като змии и се чукахте. Чувах смеха ти. Повече не можех да издържа на това. Затворих очи. Наведох се, наведох се… И точно когато щях да полетя надолу, онзи тъпак Джем дойде и ме хвана.

— Ох! Щяла си да умреш за нищо! Ето такава болест е ревността, рожбо. Първо ти отнема разума, а после те убива. А всъщност реалността е толкова елементарна. Не можеш да притежаваш тялото на някой човек. Тялото винаги търси други тела. Не можеш да заключиш онази работа на любимия си. Колкото по-рано приемеш това положение, толкова по-малко страдаш.

— Мисля си и… Дали все още те мразя? Това възможно ли е?

— Възможно е, разбира се! — В очите му проблясваше ирония. — Ако все още не си успяла да усъвършенстваш личността си… Ако все още си въобразяваш, че любовта означава да притежаваш онази работа на мъжа… Ако все още не си се научила да го споделяш с други…

Жената се изсмя сподавено.

— Сякаш ти си се преборил с всичко! Не ме разсмивай! Ти плака последен, не го забравяй! Пък и ето, все още си тук, все още се занимаваш с мен!

— Ти ме доведе тук! Може би в този момент аз съм на другия край на света и съм много щастлив! А може и да съм мъртвец. Останал съм шепа кокали и лежа на метър под земята. Може да съм пепел, примесена с прахта. Може никога да не съм напускал Истанбул. И все още съм в Карагюмрюк. Може да съм се предал отдавна, може би и аз имам забрадена жена и сополиви деца. Може да работя в малка лавка. Целият воня на лук и мазнина. Вече не правя секс, не се нервирам, може би изобщо не мечтая. Няма как да знаеш… Какво е реалността, какво не е, къде започва и къде свършва, не можеш да знаеш.

— Може би аз не съм истинска… Може би този дом е твой и ти пишеш романа. Съживил си ме в съзнанието си, довел си ме тук. Може би аз съм жена, която в този момент живее някъде другаде в този град. И имам досаден съпруг и палави деца…

По лицето на мъжа се появи далечна, но състрадателна усмивка.

— Права си. Може би аз пиша този роман.

— Понякога си мисля, че съм откачила.

— Може би си полудяла отдавна. Може би двамата с теб сме затворени в клиника за душевноболни.

— Замълчи. Съвсем ме обърка. Върви си!

— Но пак ще се върна.

— Разбира се, че ще се върнеш. Ние с теб ще си причиняваме болка, докато земята избухне и се превърне в огнено кълбо.

— Точно така!

След това направи дълбок поклон пред жената.

— Je voudrais vous aimer madame. Бих искал да ви обичам… Сега и завинаги. Точно както навремето.