Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (14)

Четиринадесет

Батковците са най-големият проблем на тази страна. Батковците, които се бъркат във всичко, които всяват страх в сърцата, които бият, които убиват… Проклетите батковци.

Етхем се върна и прегърна с цялата си симпатия Айсел и Тарък, сякаш човекът, който замина и заключи вратата, без да им каже, не е бил той.

Но вече не беше сам. Идваше в „Избата“ с една странна жена, с която се бе запознал на екскурзията в Абант. Жената, която се казваше Фюсун и работеше като управител на магазин в Нишанташъ, не беше много млада, бе само с няколко години по-малка от Етхем, но много привлекателна. Изглеждаше като манекен от витрина, който е оживял изведнъж. Слаба, висока и съразмерна. Красивото й тяло впечатляваше всеки. Гърдите й бяха точният размер, нито големи, нито малки… Бедрата й също, закръглени, колкото трябва. На такова тяло и чулени дрехи щяха да отиват, но Фюсун се обличаше с невероятен шик. Когато влезеше с Етхем, всички гласове в „Избата“ секваха, всеки гледаше с интерес какво е облякло това създание тази вечер, какви бижута си е сложило. Шапките й, кожените й дрехи, невероятните колиета и пръстени, които винаги бяха в крак с модата, караха всички жени в бара да се пръскат от ревност.

Лицето й не беше красиво, но много умело успяваше да скрие всичките му недостатъци с тежък грим. И без това дългите й изрусени коси скриваха по-голямата част от него. Фюсун не можеше да скрие единствено леденостудените си, украсени с изкуствени мигли, гуреливи очи. Но това не правеше впечатление на Етхем. Защото жената го беше хванала за най-слабото му място. Етхем не можеше да застане срещу естетиката. Той беше заслепен от извънредно изисканото й облекло и необикновено красивото й тяло.

— Фюсун прилича на френска дама, деца. Грозна, но много секси. Забелязахте ли изпъкналите й скули? И французойките имат такива, защото умират да правят орален секс с мъжете.

Вече и в „Избата“, и у дома бяха винаги заедно. Двете жени, Айсел и Фюсун, бяха различни като деня и нощта, нямаше нищо, което да споделят. В повечето случаи се правеха, че не се виждат. Когато вечеряха заедно вкъщи, а Етхем и Тарък се смееха, двете жени седяха безмълвни и чакаха момента, в който ще останат насаме с мъжете си.

Нощем Айсел чуваше от съседната стая гърления глас на Етхем, смеха му, нецензурните му приказки, стенанията, виковете му, накратко, всички звуци, които един мъж издава, докато прави секс. Обръщаше се и поглеждаше Тарък, за да види реакцията му. Но на лицето му нямаше нищо друго, освен една неразбираема усмивка.

Гласът на Фюсун изобщо не се чуваше. Сигурно е лежала в леглото на Етхем като същинска пластмасова кукла, безмълвна и студена.

Накрая един ден Етхем изплю камъчето.

— Деца, трябва да изчезнете за няколко седмици оттук. Къщата е малка. Жената не може да се чука, докато ви има. Лежи до мен като пън.

— Какво правиш с жена, която лежи до теб като пън, Етхем? — каза Тарък, сякаш стенеше.

— Не, не говори така. В нея има нещо различно. Интригува ме. Малко е несигурна, аз ще я разтропам за няколко дни. Но вие трябва да си тръгнете. Извинявайте, деца, аз съм егоист. Вече сами ще мислите за задниците си. Не е ли достатъчно, бе, толкова време ви бях и съветник, и хотел? Нека и моят види малко свят!

Удари няколко пъти с ръка по дюкяна си, а след това гръмко се разсмя.

Тарък се опита да се усмихне вежливо. Но беше ясно, че се чувства много засегнат.

 

 

И една нощ отново отидоха в онази никаква къща. После пак. И пак. Безброй много нощи.

Тревогата от първите нощи отстъпи място на навика. Вече знаеха наизуст какво да правят. Повтаряха една и съща церемония всяка нощ и се чувстваха спокойни само когато се затваряха в стаичката на средния етаж.

През първите няколко нощи не правиха секс, защото бяха смутени, но накрая страстта победи всичко. Започнаха да се чукат под юргана бавно, тихо, като на забавен каданс.

По време на този таен секс при най-малкото скръцване или почукване Тарък наостряше уши като ловджийско куче и започваше да души въздуха. В такива моменти в очите му имаше убийствена решителност. Сякаш, ако баща му отвори вратата и влезе вътре, щеше да го хване за ръката и да го изхвърли през прозореца или да го изтърколи надолу по стълбите.

Когато опасността преминеше, продължаваше със същата страст оттам, докъдето беше стигнал.

Бяха се превърнали в нощни птици. Почти не спяха. За да могат да се промъкнат в къщата, трябваше да изчакат да мине полунощ. След като потънеха в леглото, се любеха с безмилостна страст, без да спират, и можеха да поспят само няколко часа преди съмване. След това отново се изсипваха на улицата с първите утринни лъчи. Понякога идваха в къщата гладни. В такива моменти Тарък тихо се качваше горе, подреждаше на поднос нещо за закуска или малки пакетчета с остатъци от вечерята и ги сваляше долу. Беше бдителен до степен на параноя. Носеше от всичко по много малко, за да не се разбере, че Айсел е там. Криеше една вилица в стаята си.

Веднъж стана нещо много странно. Известно време след като бяха влезли в стаята, на вратата се почука леко.

Тарък се изправи в леглото обезпокоен. Юмруците му бяха свити.

— Кой е? — прошепна с глас, изпълнен с подозрение.

— Отвори, сине — каза треперещ женски глас. Майката.

Тарък бързо отвори вратата и вдиша гневно:

— Какво искаш?

Жената носеше една тава. Без да каже и дума, я подаде на сина си и се оттегли.

Айсел успя да види само тъмните й черни очи. Защото цялото й лице беше скрито под бяло покривало. Беше мъничка и слаба жена.

Тарък сложи тавата в леглото. Супа от леща, пилаф, готвени картофи, грис халва. От всичко по две чинии. И две чаши вода.

— По дяволите! Знае, че си тук!

— И как ли е разбрала? Толкова сме внимателни!

— Бих се учудил, ако след толкова време не беше разбрала!

— Ще каже ли на баща ти?

— Не. Каже ли му, ще стане страшно. А и аз няма да й простя, тя го знае.

— Защо? Толкова ли си отмъстителен?

— Да. Толкова съм отмъстителен. Още не ми е минало от предишната й издънка.

— Предишната й издънка ли?

Очите на мъжа се изпълниха с омраза.

— Първото ми влизане в затвора стана заради нейната глупост.

— Какво?

— Докара полицията, там, където се криех, глупачката! Заради нея ме спипаха като мишка. Докато ме шибаха вътре, пукна от угризения, но от това нямаше полза, естествено!

— Добре, но…

— Шшшт! Добре… Много говорим. Онзи сега ще се събуди, ще ми създаде неприятности!

— Не ме плаши! Наистина ли ще се събуди?

Тарък се засмя.

— Не. Нощем спи непробудно като всички глупаци и всички зли хора. Но все пак да сме внимателни.

Тарък се опитваше да не се издаде пред Айсел, но беше много разтревожен. Онази нощ не пожела да прави секс и изобщо не заспа. Посрещна утрото с очи, вперени във вратата. От баща си очакваше всякаква глупост. Ако имаше малко акъл, трябваше да чака. Можеше да дойде на вратата, да се разкрещи, да започне да обижда Айсел. А можеше да направи и много по-лоши неща. Такъв мъж беше. Баща, който мразеше сина си до смърт. Защо ли?

И Айсел не можа да спи. Мислеше за жената от горния етаж. Що за човек ли е, що за майка? Дали е спокойна, или пък сприхава? Красива ли е? И тя ли не може да заспи? Дали се моли за опрощение на греховете на сина си, който води жена в стаята си? Или пък сърцето й трепери при мисълта, че мъжът й всеки момент ще се събуди и ще слезе долу.

На сутринта се опитаха да се стоплят на печката в една чайна. Пиеха чай и мълчаха.

— За какво мислиш? — попита Айсел.

— Мисля, че тази работа се разсмърдя. Вече не можем да ходим у нас.

— Защо?

— Майка ми ни разкри, не виждаш ли?

— Но не се разсърди! Ако беше така, нямаше да ни донесе храна.

— Не е важно дали тя е сърдита, или не. Проблемът е баща ми. Мисля си, че… Майка ми е разбрала нещата още на второто ни ходене. Но защо не го е показала до снощи? Какво се случи снощи, че ни донесе храна? Да не би онзи, мъжът й, най-сетне да се е разболял толкова, че да не може да става от леглото?

— Толкова лош човек ли е баща ти?

Тарък не отговори веднага. Мислеше, притворил очи.

— Може би не е лош, но е кръгъл невежа. Готов е да направи всякаква простотия в името на честта. А според неговия морал мъжът не може дори да поглежда друга жена, освен годеницата си. Тоест това, което ние правим, в неговите очи си е чиста проституция. — Изсмя се нервно. — Ако разбере, че се чукаме в долната стая, и то в собствения му дом…

— А майка ти? Това, което каза снощи… Нали тя е довела полицаите.

— Какво, интересно ли ти е?

Айсел поклати глава.

— Търсеха ме след преврата. След като смених няколко къщи, се скрих в дома на един приятел, който нямаше нищо общо с тези работи. Мястото беше сигурно. Разбира се, не можех да остана там завинаги, но беше уместно да се крия при него известно време и да осмисля положението. Тогава полицаите често се отбивали у нас и хубавичко изплашили майка ми. Казали й, че ако не се предам веднага, ще ме третират като престъпник и ще ми лепнат тежко наказание. Майка ми, естествено, била толкова сигурна, че съм далече от тези неща, и понеже правосъдието така или иначе щяло да ме открие, доведе полицаите в скривалището ми. Бях й казал къде съм, за да не се тревожи, да не се тормози. Колко съм бил глупав! Разбира се, когато след това ме тикнаха в затвора и тя не ме видя десет дни, разбра каква простотия е сътворила, но беше твърде късно. През това време добре ме бяха подредили, потрошиха ми кокалите. След като минали две седмици, майка ми вдигнала голяма патърдия в полицейското, настоявала непременно да види сина си. Тогава ми дадоха малко почивка, пооправиха раните ми, даваха ми да ям и ме поохраниха. След още една седмица бях готов да се явя на свиждане. Бях много слаб, но ако не друго, то поне не бях окървавен. Въпреки това, когато майка ми ме видя, припадна. А когато аз я видях припаднала, при целия ми гняв, усетих как в гърлото ми засяда буца и трудно се удържах да не се разплача. Пред полицаите се правех на хладнокръвен. Когато дойде на себе си, тя взе да се извинява, молеше ме да й простя, зарови лице в ръцете ми, плака, подсмърча. Аз не реагирах, наблюдавах я така, сякаш гледам филм. В онзи ден за мен тя беше чужда жена. Съжалявах я, но не беше възможно да забравя глупостта й. Непрекъснато ме питаше дали са ми направили нещо. Полицаят до мен всеки път ме поглеждаше гадно, чакаше да чуе какво ще отговоря. Не, казвах, нищо не са ми направили, тук ми е много добре… Гледат ме чудесно.

Тарък млъкна изведнъж. В очите му имаше сълзи.

Айсел пое дълбоко въздух. Тази история й беше дошла малко в повече. Не искаше да слуша повече.

Но мъжът продължи. Със странен, плашещ глас.

— След това майка ми си отиде. Биха ме повече от всякога, съблякоха и дрехите от гърба ми. Отново ме хвърлиха в единична килия. И тогава се разревах. И още как! Хлипах и плачех като малко дете. Виждах образа на съсипаната си майка, която събра черното си покривало и се отдалечи от мен като птица със счупени криле и…

— Замълчи! Не искам да слушам това!

Тарък млъкна веднага. Изглеждаше така, сякаш го бяха зашлевили.

Айсел съжали, протегна се и докосна ръката му. Той веднага я дръпна. Гледаше надалече, много надалече. С челюст, вдигната във въздуха, със силно изправени рамене. Ясно личеше, че гордостта му е засегната.

Айсел се засрами. Лекичко го погали по косата.

— Добре, продължавай, хайде… Слушам те.

Тарък се усмихна уморено.

— Остави! Никой не иска да слуша тези лайняни истории! Ще ти разкажа нещо по-весело… За баба ми например. Беше изключителна жена. Като дете имала хубави дни, била дама от стария Истанбул. Дядо ми бил посредник, работите му вървели добре, но когато бил много млад, получил сърдечна криза и хоп! От другата страна! Баба ми останала сама с трите си дъщери. С времето им се наложило да продадат, каквото имали. От всичко им останала само тази порутена къща. Голямата ми леля успяла да се омъжи за някакъв заможен адвокат, но средната дъщеря, тоест майка ми, взела, че намерила баща ми. Един нещастен продавач. Баба ми никак не искала този брак, но той казал, че много обича дъщеря й, умолявал я дни наред. Накрая успял да излъже всички, проклетникът, и се оженил за майка ми. Но каква ти обич! Дори не си спомням откога започна да вдига ръка на майка ми. Толкова бързо бяха свършили чувствата му. Удряше я винаги, когато се ядоса. На всичкото отгоре я напъха във фередже и всичко се нареди. С беднотията стана още по-фанатизиран. Особено към майка ми! С годините тя стана по-голям роялист и от краля. Така я обзе страх от отвъдния свят, че…

— Ти не можеше ли да попречиш на баща си?

— Когато станах малко по-голям, му се опълчвах, разбира се. Но докато бях малък, и мен биеше много. С колани, с цепеници… с каквото му попаднеше. С майка ми не можехме да се опазим един друг. Налагаше се всеки да се спасява, както може. Не знам защо, но никога не е бил Тюлай. Не си го позволи.

— Коя е Тюлай? Сестра ти ли?

— Да. Нея обичаше по специален начин — усмихна се подигравателно. — Задоволи се само с това, да й надене фереджето. Сега момичето пъхти като невестулка.

— На колко години е?

— На осемнайсет. Много е хубава. Жалко, че никой не може да види изключителната й красота.

— Бърр… Как е възможно това, не го разбирам. Ако някой ме накара да се увия с чаршаф, сигурно ще избягам.

— Ако няма къде да избягаш, какво ще направиш?

Айсел не отговори.

Тарък се изсмя, сякаш изкудкудяка:

— Все пак положението не е толкова отчайващо. Има си приятел. Един младеж, който работи във фурната в квартала ни. Името му е Иляс. Обичат се. По едно време им уреждах тайни срещи.

— Сериозно ли?

Тарък се смееше звучно.

— И то много сериозно! Преди да излезе от нас, Тюлай си обличаше нормални дрехи. Дънки, пуловер, такива неща… После се увиваше в чаршафа и излизахме заедно. Забранено й е да ходи сама. Може да излиза само с майка ми. Баща ми не иска да я пуска дори с мен. Но с майка ми се разбрахме, когато сме заедно, да не я шпионира. С Иляс обикновено се срещаха в Султанахмед или в Бейазъд. Тюлай си сваля фереджето още в рейса и го натъпква в торбата си. За две минути се превръща в засмяно, модерно облечено, прекрасно младо момиче. След това я оставям при любимия й и се отдалечавам. Отивам да я взема след два-три часа. Тя си слага фереджето и се прибираме у дома заедно. В последно време това е нещото, което правя с най-голямо удоволствие! Най-веселият номер, който свивам на баща си! Иска ми се тези двамата да не бяха толкова сковани и да решат да правят секс! Но няма да се навият. Моралът така е промил мозъците им, че се страхуват дори да се целунат. Най-много да се хванат за ръце. А ако поискат секс, аз съм готов дори да им съдействам.

— Много странен човек си!

— Такъв ли съм?

— Да! Аз нямам по-голям брат, но дори да имах, едва ли щеше да ми съдейства да правя секс.

— Майната им на по-големите батковци! Те са най-големият проблем на тази страна, знаеш ли? Батковците, които се бъркат във всичко, които всяват страх в сърцата, които бият, които убиват… Проклетите батковци. Както и бащите. Тоест всички мъже.

— А ти не си ли мъж?

— Аз съм различен. Аз съм мъж с женска душа. — Пак се изкикоти.

Навън беше завалял сняг. Айсел наблюдаваше странния мъж, който седеше срещу нея, и се опитваше да го разбере. Но това беше невъзможно. Дори не схващаше кое от това, което й разказваше, е истина и кое не е. Може би всичко беше измислица. Може би Тарък наистина беше много различен. Когато станеше дума за него, реалността загубваше значение.

— Имах и малка леля — каза той с крива усмивка. — Беше луда. Самоуби се преди четири години. Живееше с нас. Един ден се беше обесила на тавана. Аз намерих трупа й.

— Колко страшно.

— Беше луда, но, от друга страна, беше много умна жена. Разказваше ми доста интересни неща. За сенки, за призраци, за императори, които живеят в облаците, за неопитните моряци… А най-много за караконджулите. Цялото ми детство премина с нейните весели шашмагории. Горкичката, беше с нас до последния си час. — Усмихна се много тъжно. — От нея научих за лудостта.

— Тарък… Защо не си намериш работа и не си създадеш живот, отделно от вашите?

Изгледа я презрително.

— Не разбираш ли, момиче? Нямам дори лична карта, а ти ме питаш защо не започвам работа!

— Нямаш лична карта ли?

— Остави ме мен, ти си намери работа. Започна ли да търсиш?

Айсел поклати глава.

— Има ли напредък?

— Не. Онзи ден видях две обяви във вестника, ходих на среща, но…

— Какво стана?

— Нищо. Питаха ме разни неща. Отговорих им. Казаха, че ще ми се обадят.

— Нямаш ли някой роднина или познат, който да те уреди на работа?

— Аз си нямам никого. Само Мюзейен.

— Проклета да си, Айсел! Ти си истинска безделничка.

* * *

— Никога няма да забравя сутрините в онази къща, където прекарвахме нощите си. Бельото ми беше ледено от студ, стисках го между бедрата си, ставаше на топка под юргана, опитвах се да го стопля поне малко. А след това се обличах много трудно под завивката.

— Да. Помня, че винаги трепереше и вечно се оплакваше от студа.

— Колко бяхме бедни! Сутрин в онези мразовити часове вятърът ни брулеше безмилостно. Треперехме като улични помияри по автобусните спирки.

— Преувеличаваш.

— Но въпреки всичко бяхме щастливи, нали?

— Не знам. Ти беше ли щастлива?

— Ти не беше ли?

— Не знам. Забравил съм.

— Какво означава забравил? Беше ли щастлив, или не? Това е елементарен въпрос!

— Нито щастлив, нито нещастен… бях неспокоен. Защото нещата бяха излезли извън контрол. Не бях планирал да се сближавам толкова с теб. Ти ме правеше глупав, отнемаше силата ми. Бях сам, с теб станах двама души, не исках това… Но не можех да спра развитието на нещата.

Жената беше пред прозореца. Гледаше как децата, седнали пред отсрещната сграда, ядат пълна чиния с диня. Хапваха и бяха весели, приличаха на кози, които се бутат една друга по ливадите.

— Децата знаят как трябва да се живее. Естествени са. Но обществото ги убива много бавно и когато пораснат, забравят да живеят. — Обърна се и погледна мъжа. В очите му имаше тъга. — Навремето и ние бяхме като тези малки деца.

— На пръв поглед бяхме, да.

— Преди никога не съм била дете. Но с теб бях. Станах едно от уличните деца на огромния Истанбул.

Мъжът се приближи до прозореца. Загледаха се в улицата един до друг, но без да се докосват.

— Бях на шест години, когато разбрах, че баща ми ми е враг — каза мъжът. — Никога не забравяш нещата, които си разбрал и научил като дете.

— На шест години не е ли твърде рано да се направи такова важно откритие?

— Според мен не е. Спомням си много ясно коя година беше. Хиляда деветстотин и шейсета. Баща ми беше на масата за хранене, слушаше новини по радиото. Беше изключил за останалия свят, гасеше цигарата и палеше нова. А майка ми режеше нещо на мивката. Тюлай все още не се беше родила. Баба ми лежеше на дивана, в този ден беше болна. От време на време от долния етаж се чуваха крясъците на леля ми. Аз си играех с новата пожарна количка, която баба ми беше купила. От червен метал, с черни гуми, беше уникална играчка. Беше я взела от Египетския пазар. Маневрирах по килима и издавах разни звуци. Представях си, че карам с пълна скорост по планински пътища и бързам да стигна навреме за пожара, правех опасни завои. Баща ми беше ядосан, чувах, че ми вика, че ми казва нещо, от време на време размахваше пръст, но не разбирах какво говори. Когато ми размахваше пръст, лицето му се обтягаше и зъбите му се показваха. Плашеше ме. Ето защо аз се опитвах да не го гледам. Интересувах се само от количката си. Изведнъж се изправи над мен. Сякаш беше лош великан. От очите му излизаха мълнии. Придърпа количката под крака си и я стъпка. Чу се страшен звук. После я настъпи още веднъж. И четирите колелета изскочиха от мястото си едновременно и се разпръснаха из стаята. Таванът на количката ми беше хлътнал, вратите й бяха счупени. Приличаше на крива, безформена купчина. Прибрах я от пода, все едно прибирах ранена птица, плачех. Баща ми изтича и блъсна майка ми, която ме беше прегърнала. Погледна ме с ледени очи. Сякаш беше безсърдечен и безмилостен враг. В този момент разбрах… През целия си живот трябваше да го избягвам. Баща ми не ме обичаше. И то никак.

— Обясняваш така, сякаш все още си дете.

— Децата не забравят лесно. Когато пораснем, целите се покриваме с мазоли, но никога не забравяме какво сме преживели като малки.

Тишина.

— След три дни ми донесе същата количка. Вероятно беше съжалил. Но това не помогна, никога не му простих.

— Наистина си злопаметен.

— Възможно е. Ти нямаше ли деца? Тоест след онова…

— Нямах — каза жената.

— Това измъчваше ли те?

— Не, не. Не ме е измъчвало.

— Защо?

— Децата ме плашат. Много са смели, много са умни. Разбират всичко. И най-лошото… Мислиш, че на мъничета като тях не може да се случи нищо лошо, но като че ли те страдат най-много.

— Ревнуваш от децата, нали?

— Може би. Има ли значение?

— Правилно. Вече нищо няма значение.

— А ти? Твоите деца?

— Не мога да говоря на тази тема.

— Но защо?

Мъжът не отговори, само се усмихна с горчива усмивка.

— Ще напишеш ли и как убихме дъщеря си?

— Откъде знаеш, че е било момиче?

— Не знам откъде, но знам! Ако му бяхме позволили да порасне, щеше да има маслиненочерни очи и черна къдрава коса. Щеше да обича, да се люби, да страда, да бъде щастливо, да се смее с глас… Щеше да плаче безутешно… И то щеше да играе ролята, която му се полага в тази отвратително хубава постановка, наречена живот.