Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (12)

Дванадесет

Айсел не разбираше какво му е хубавото на това, някой мъж да се чувства като курва. Но го запази в един ъгъл на съзнанието си, за да го проумее по-нататък.

Второ действие в отношенията.

Двама влюбени, които се мразят един друг. Тайни решения, скрити мисли.

Тарък: Първата ми диагноза беше вярна, момичето е объркано. Не знае нищо за света, в който живее, не може да си обясни случващото се около нея, няма обществено съзнание. Живее в центъра на собствената си самота, опитва се да я запълни с моя член. Ако има как, ще ме затвори в собственото си тяло, докато съм проникнал в него, ще бъдем принудени да живеем залепени като сиамски близнаци до края на живота си. Ха, ха, ха! Дали мога да я променя? Ще мога ли да й обясня, че има и друга самота, освен нейната? Ще мога ли да я науча, че трябва да споделя мен и себе си с другите? Само тогава ще се освободи от изключителния си егоизъм.

Айсел: Наркотичната зависимост трябва да е нещо такова. Вкарваш във вените си мръсна отрова, от която се отвращаваш. Тази отрова те убива, но, от друга страна, те кара да летиш. За мен Тарък е отрова. Каквото и да правим заедно, накрая трябва да се отърва от него. Унижава ме, прави ме слаба. Защо, когато е до мен, винаги искам да плача? Защо се успокоявам само когато е вътре в мен? Това е само началото, знам. Ще ме накара да страдам още много. Искам да избягам, но неподвижните ми крака не ме слушат, точно както в сънищата. Понякога така ме поглежда в претъпканата от хора улица, че от мен потича нещо. Добре, но защо ме гледа така? Със страст, с нежност и гняв. Не вярвам, че ме желае толкова неудържимо. Какво ли вижда в мен? Всичките жени? Или аз съм всичко, което мрази? Трябва да съм търпелива. Нека ми се довери. Някой ден ще започне да говори с мен. И ето тогава чудовищното му влияние ще изчезне. Тогава ще го напусна.

 

 

Междувременно се правят куп споразумения. Тарък диктува условията, Айсел трябва да ги изпълнява.

Мъжът първо очертава рамката на материалното им съжителство. Той няма никакви приходи, на всичкото отгоре няма и вероятност да спечели някакви пари. В такъв случай Айсел ще възрази ли, докато са заедно, тя да посреща всички разходи? Айсел поклаща глава — не, не възразява. И без това не се нуждаеше от много средства. По две, понякога три бири в „Избата“ и шоколадчета с лешници от „Бейоглу“, когато вечер се прибере у дома… Това бяха малките радости, които й напомняха за детството. Що се отнася до кръчмата на интелектуалците, можеха да ходят и веднъж седмично. Парите за седмица, които Айсел взимаше от леля си, щяха да стигнат за това. Добре, а защо Айсел не си намери някаква работа? Тогава паричните им проблеми щяха да изчезнат напълно. Айсел поклаща глава. Да, ще работи. Пък и така дните ще минават по-бързо.

След като материалните теми са обсъдени, Тарък хваща ръката на Айсел и й се усмихва по най-подигравателния начин.

— Чувствам се като курва. Колко хубаво, нали? — пита. Айсел не разбира какво му е хубавото на това, някой мъж да се чувства като курва. Но го запазва в един ъгъл на съзнанието си, за да го проумее по-нататък.

След това… Вече няма да бъдат заедно всяка нощ. Не е редно да безпокоят Етхем и да насилват шансовете си. Два пъти в седмицата трябва да е достатъчно, нека копнеят един за друг. В противен случай Тарък няма да има време да се вижда с други жени, не е ли така? Гали нежно свитото лице на Айсел, ти също трябва да го правиш, прошепва в ухото й, трябва да опознаеш и други мъже. Как иначе ще можеш да ме оцениш? Никой ли не те привлича в „Избата“? Ако има някой, ще ти помогна, ще оправя нещата. Хайде, кажи, има ли такъв?

С върха на пръста си внимателно избърсва сълзите, които се стичат от очите й. Тарък е ту един, ту друг. Понякога убива Айсел с подигравките си, друг път с любовта си.

Една нощ, в която няма да остават у Етхем, Тарък изпраща Айсел до дома й. Ледена, звездна, напълно непрогледна нощ. Часът е почти дванайсет. Пред блока прегръща момичето и дълго го целува. То се разплаква. Какво ти е, пита той. Искам да дойда с теб, не искам да оставам сама, отговаря Айсел. Тази нощ не отивам у Етхем, той си имал работа, казва Тарък. Айсел продължава да плаче. Тарък започва да се нервира, леко разтърсва раменете й. Не разбираш ли, няма къде да отидем, казва. Да отидем в хотел, отговаря Айсел. Да не си дете, как ще ни приемат в хотел, без да сме женени, сопва се Тарък. Е, ако имаш пари за Хилтън, това е друго. Айсел плаче още повече. Да се промъкнем ли у вас тайно, искаш ли, продължава Тарък. Момичето спира да плаче и се замисля над това предложение. Ще ми отвориш, когато леля ти заспи, ще се промъкна вътре и ще се затворим в стаята ти, какво ще кажеш? Леля ми никога не спи, казва Айсел, появява се пред мен по всяко време, през деня или през нощта. Ако те види вкъщи, ще ни направи на нищо. Добре тогава, казва Тарък, тръгвам си. Остани, казва Айсел и хълца от плач. Какво искаш, пита Тарък, да отида и да убия леля ти ли? Заведи ме у вас, казва Айсел. Ти нямаш ли си дом? Къде живееш? На улицата ли? Тарък настръхва като тигър, гърбът му се изкривява и внезапно удря плесница на момичето. Това е нещо толкова неочаквано, толкова странно, че Айсел замръзва на място, сякаш са я проболи с нож, викът застива в гърлото й. Тарък гледа ръката, с която я удари. Сякаш е на театрална сцена, така протяга ръка и я гледа. Ти ме унищожаваш, крещи на момичето, разрушаваш всичко, което грижливо съм съградил! И започва да тича. Айсел тича след него. Тичат, тичат. Тарък се спира на улицата, чака момичето със стиснати юмруци. В същото време крещи: Върви си, не идвай след мен! Ще дойда, казва Айсел. В очите й има смъртна решителност. Стиснатите юмруци на Тарък се отпускат, смъртоносната студенина от лицето му изчезва, протяга се и придърпва момичето към себе си, прегръща го, гали го по главата. Тази нощ не можем да сме заедно, приеми лудостта ми, казва с треперещ глас. Трябва да бъдем заедно, приеми моята лудост, казва Айсел. Мъжът гледа в очите й, те са много тъжни. Тази нощ се махни от мен, казва й още веднъж кротко. Не искам да нараня сърцето ти. Понякога ставам такъв, ставам лош. Умолявам те, върви си. Този път Айсел разбира. Добре, казва, обръща се и си тръгва. Този път Тарък се спуска след нея. Прегръща я, целува косите й, хълца и плаче. Айсел го вижда разплакан за първи път, сякаш я пронизва стрела. В сърцето си чувства смесица от щастие и болка. Плаче за мен, плаче за мен, плаче за мен, припява гордо. В душата й нараства мръсна радост. Но, от друга страна, се измъчва. Леко гали къдравата му коса. Тарък се обляга на стената, хваща момичето през кръста и го дръпва към себе си, подпира глава на гърдите му. Те се затоплят от горещия дъх на мъжа. След това той млъква, вече не плаче. Гледа момичето като диво животно, в очите му има нещо фатално. Устите им се намират, устните им се вплитат, целуват се и ръмжат като животни. Устните на Айсел са разкървавени, той усеща с езика си соления вкус на кръвта. Тарък пъха ръка под полата на момичето и започва да го гали. В началото се любят полу на крак, полуседнали върху ледената градинска ограда. След това момичето пада в ръцете на мъжа. Сега си върви, казва Тарък, утре ще те накарам да забравиш тази нощ. Утре ще те накарам да забравиш всичко, обещавам! Но сега си върви!

Айсел се прибира у дома и заварва Мюзейен да пие в хола. Жената гледа зачервените й очи и разкъсаните й устни така, сякаш е наблюдавала всичко, което стана отвън. Айсел не й обръща внимание, преминава покрай нея като призрак и влиза в стаята си.

 

 

На следващата нощ са у Етхем. Него го няма, сами са. Тарък вече не е онзи меланхоличен мъж, когото остави предишната нощ. Той е изключително жизнен, силен, прекалено сигурен в себе си. Тази нощ имам голяма изненада за теб, казва на момичето. Има някой, който иска да спи с теб. Друг мъж. Прегръща Айсел страховито, тя го гледа и не му вярва. Ще можеш ли да направиш това? Ще се съблечеш и ще легнеш на леглото, казва Тарък. Ще ти завържа очите. Никога няма да разбереш кой е, защото аз не искам да знаеш. Етхем ли е, пита Айсел. В очите на Тарък проблясва светлина, но поклаща глава, не мога да ти отговоря, казва. Айсел изтичва до вратата, иска да си тръгне, мразя те, изкрещява на мъжа. Ако си тръгнеш, повече няма да ме видиш, казва Тарък. Тази нощ ще докажеш колко ме обичаш. А и не се бой, аз ще бъда тук. Етхем ли? — пак пита Айсел. Той ли искаш да бъде? — казва Тарък саркастично. Искам само теб, отговаря Айсел. Но аз не искам само теб, казва Тарък, ще пречупя този твой инат.

Съблича Айсел със собствените си ръце, дръпва шалчето от врата си и й завързва очите. Ароматът от шалчето на Тарък изпълва носа й, разнася се из цялото й тяло. Той внимателно бута голото й тяло на леглото, чакай, прошепва в ухото й. Чува отдалечаващи се стъпки. След това тишина. Една безкрайна тишина. Айсел чака като жертвено агне, без да знае откъде ще дойде опасността. В стаята не се чува нищо. С времето сънищата и реалността се смесват. Сякаш нещо я докосва по бедрото, нещо меко, нещо леко. Но след секунда не усеща нищо. После като че ли усеща чужда миризма. Изпада в паника. Пред чии очи лежи гола на леглото? Пред очите й минават един по един мъжете, които познава от „Избата“. Кой? А ако е някой, когото изобщо не познава, когото не е виждала преди? Стомахът й се преобръща, ръцете й посягат към шала на очите й. Точно когато ще го дръпне, се чува шумолене от един ъгъл на стаята. Неясен, предупредителен звук. Тарък е в стаята! Да, със сигурност е в стаята! Добре, но какво прави? Това да не е нов експеримент? От колко време лежи така, мина ли половин час? Как може Тарък да седи безмълвен и без да помръдне половин час? Изведнъж цялото й тяло се свива, защото усеща върху себе си нечие друго тяло. Нещо, което се опира в корема й… После някакво неопределено докосване по косата… Нещо, което се провира през бедрата й. Айсел полудява. Мята се наляво-надясно, протяга ръце, опитва се да хване мъжа. Но накъдето и да замахне, ръцете й остават в нищото. Моля те, стене. Моля те, Тарък, искам да развържа очите си. Позволи ми. Отново силно изшумоляване. Обхваща я облак от неясна миризма. В главата й проблясва мълния, защото позна миризмата. Парфюмът, който Етхем използваше понякога. Беше го донесъл от Франция, ароматът му напомняше море и водорасли. Не може да помръдне, не можеше да издаде и звук. Страхуваше се. Значи Етхем… Една ръка леко докосва корема й. Съсредоточава се и се опитва да почувства тази ръка, тя е чужда. Тежка и безчувствена. Започва да плаче. Не е доволна от това положение. Тарък, върви в ада, казва и сваля превръзката от очите си. Тарък е до леглото. Облечен. С ръка върху корема на момичето. Къде е той, крещи Айсел! Кой, пита Тарък с невинно изражение. Етхем! Познах го по парфюма! В този момент забелязва шишенцето в ръката на Тарък. Нахвърля се върху мъжа, засрамена от това, че й се е присмял, че я е излъгал. Тарък скача върху нея, затиска ръцете й към леглото, навежда се и й прошепва в ухото: Как ни лъже мозъка, виждаш ли? Възприе ръката ми като чужда, само защото миризмата й беше чужда. Дори да те бях изчукал, нямаше да разбереш, че съм аз. Защото много те обърках. Защо си играеш с мен така, стене Айсел, защо нямаме нормална връзка като другите хора? Защото ние не сме като другите, казва Тарък. След това добавя: Това, което направихме днес, е само едно начало. Трябва да го продължим. Трябва наистина да се любиш, сякаш си с друг. Аз не искам, казва Айсел. Защото главата ти е пълна с вмирисани средновековни глупости, казва Тарък. А всичко се променя, светът се променя… И ние ще се променим. Вече няма да сме ангели.

Айсел плаче, той се изляга до нея. Погледът му е втренчен в тавана, на лицето му има болезнена усмивка. Веднъж завързаха и моите очи, казва. Бях съвсем гол, като теб. Но и ръцете ми бяха завързани, краката също. На всичкото отгоре, не лежах на такова удобно легло, бях на земята, на каменен под. Да те бият, докато си със завързани очи, е много интересен експеримент. Няма как да знаеш откъде ще дойдат ритниците, палката. Лазиш по пода, потънал в лиги и сополи, и се мъчиш да пресметнеш къде е вратата. Но не можеш. Всичко е адски объркано. Какво говориш, млъквай, крещи Айсел. Когато сцената оживява пред очите й, сякаш изживява нервна криза. Нямам за цел да те разстройвам или да те плаша, казва Тарък. Не искам и да разкрасявам преживените лайна и да ги претворявам в литература. А, всъщност минах през такъв период, не е като да не съм. Човек иска да разкаже, биха ме така, псуваха ме онака, пускаха ток в пишката ми и прочее. Като че ли докато разказва, болката и срамът се разпадат на малки парченца. Но това е само заблуда, разбира се. Болката не се разпада, остава си такава, каквато е. Щом е така, защо ми разказваш всичко това ни в клин, ни в ръкав, крещи Айсел. За да те смутя, отговаря Тарък. Защото по света има много мъка. Толкова много, колкото дори не можеш да си представиш. Трябва да си по-силна, разбираш ли? Трябва да излезеш от измисления свят, в който живееш!

Мразя те, крещи Айсел, скача на крака и се облича. Затръшва вратата и бяга от апартамента. Тарък не помръдва от мястото си, очите му са вперени в тавана, лежи.

* * *

Две различни нощи, два различни аза — каза мъжът.

— Първата нощ беше безнадеждно влюбен, а втората един необуздан садист!

— Безнадеждно влюбен, ха! Това пък как ти хрумна?

— Ти плачеше. Онази нощ плака за мен.

Мъжът леко се усмихна. Погледна жената, сякаш я съжаляваше.

— Защо ме гледаш така? Греша ли?

— Малко. След това наистина бях безнадеждно влюбен, вярно, но онази нощ не бях.

— Тогава защо плака?

Мъжът въздъхна.

— Толкова е трудно да ти го обясня. Мисля, че в онази нощ разбрах, че наистина съм успял да стана лош човек. Гледах теб. Плачеше като малко момиченце, вървеше след мен, не можеше да се отделиш. Все едно бях баща ти, който те е изоставил. Все едно бях майка ти, която не познаваше. Какво право имам да ти причинявам такова зло, помислих си. Особено да си загубя ума и да те зашлевя… А си бях дал дума, и на мравката път да правя. Но ето, не можех да удържа на обещанието си. Разпадах се като пясъчна крепост. А ти ме заливаше като вълните. Исках да ти извикам, бягай и се спасявай от мен! Аз съм лош човек, ще те наскърбя, ще те накарам да страдаш, ако откача, светът ще ти се стори тесен. Но знаех, че каквото и да кажа, нямаше да си тръгнеш. Дори да те убия. И реших да направя всичко по силите си, за да те накарам да съжаляваш. Това беше война, аз щях да спечеля.

— И спечели!

— Да. Но в същото време това беше и моята загуба. В края на тази безсмислена война наистина хлътнах по теб. И то до степен, напълно да си изгубя ума.

Лицето на жената светна със сладка усмивка.

— Харесва ми да го чуя, дори и след толкова години. Хайде, кажи го още веднъж. Много ли ме обичаше?

— Много. Толкова много, че когато си тръгна, исках да умра.

— Но не умря.

— Не умрях, да. Дори в това не успях. Най-малкото тогава. — Погледна жената дяволито.

— Провокираш ме.

— Това ми харесва. Какво ще пишеш отсега нататък?

— Първото ни посещение в дома ти.

Мъжът смръщи лице от болка.

— Беше лоша нощ.

— По-гадно и от лоша.

— Беше трагична. Не помня да съм се срамувал толкова в живота си. Няма да забравя отвращението в очите ти, когато видя мизерията ми. От друга страна, за пръв път виждах бунището, в което живея, през очите на някой друг. Тоест през твоите очи. И аз преживях шок.