Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (11)

Единадесет

Докато бяха разделени, в мечтите си тя беше изваяла Тарък като статуя, беше му придала желаната форма и се беше влюбила страстно в създадения от нея образ. Но Тарък беше ето това, непознатият и неприятен мъж, който седеше срещу нея.

Айсел вманиачено ходеше в „Избата“ всяка вечер, запътваше се директно към бара, сядаше на табуретка, от която се виждаше входа, и оставаше там час-два. Джем Хади понякога се държеше студено и се правеше, че не я вижда. Но в повечето случаи зарязваше работата си, сядаше до нея и говореше ли, говореше. На момичето ли обясняваше, на себе си ли, не беше ясно.

— Абе, струва ли си да страдаш толкова за този див петел? Вие, момичетата, защо сте толкова глупави, бе?! Когато някой истински мъж застане срещу вас, не му обръщате внимание, а се влюбвате в такива псета. Вземи например мен. Което и момиче да обикна, то ме напуска. Каква е вината ми? Това, че съм почтен ли? Държа се добре с жените, никога не ги наранявам. Но в замяна на това те ме прегазват. Ако сега ти кажа, забрави онзи негодник, виж колко хубаво и приятно момиче си, аз се интересувам от теб, а и намеренията ми са сериозни… Казвам го като пример, ако го направя, ще ме погледнеш ли? Не, няма, нали? Непременно онова копеле!

Айсел не реагира. По лицето й не личеше дали е чула какво й казва, или дали го е разбрала. Изпиваше две шишета бира, плащаше си сметката, после ставаше и си тръгваше.

Излизаше от бара, отправяше се право към дома на Етхем, разхождаше се пред затворената врата, залепваше нос на стъклото, за да види какво става зад спуснатите завеси, гърчеше се отчаяно. После хващаше пътя за Чичек Пасажъ, купуваше нещо от плод-зеленчука и наблюдаваше „тяхната“ маса, плащаше и си тръгваше оттам без желание.

Това изтезание продължи една седмица.

Един ден, към обяд, се събуди от странен шум вкъщи. От кухнята се чуваше смях, тракане на чинии, тенджери и тави. Облече пеньоар, излезе и се оказа лице в лице с едно белолико момиче. Стресна се. Момичето беше много бяло в истинския смисъл на думата. Със снежнобяла кожа, със сламеноруси вежди, мигли и коса, високо на ръст, с тяло като на скелет и с едни странни зелени очи. Кожата му беше толкова прозрачна, че под нея се виждаха вените. Беше много младо. Когато видя Айсел, извика:

— Какоо, това ли е племенницата ти? — говореше грубо, гласът му беше дрезгав.

Мюзейен подаде глава от кухнята.

— Да, тя е! Казва се Айсел. Запознайте се.

Бялото момиче подаде тъничката си ръка.

— Приятно ми е. Аз съм Сонгюл.

Айсел стисна ръката на момичето небрежно и се втурна към тоалетната. Само то липсваше! Не беше възможно да си остане у дома при тази врява. Какво да прави? Да излезе на улицата по това време? В миг разбра колко е празен животът й. През последните месеци не се беше виждала с други, освен с Тарък и Етхем. Но вече и тях ги нямаше. Тази празнота я изплаши, тя потрепери до мозъка на костите си.

Излезе от тоалетната и поиска да се върне в стаята си, но Мюзейен препречи пътя й.

— Стига с този траур, де! Довечера ще има угощение, присъедини се към нас. Само да знаеш какво приготвяме!

— Какво празнувате? — попита Айсел без интерес.

— Запознанството ми със Сонгюл. Видяхме се скоро, но така се привързахме, не питай! Скоро ще се премести тук. — След тези си думи изгледа Айсел злобно.

— Как така? Ще живеем трите заедно?

— Защо не?

— Тук няма друга стая!

— Виж какво я притеснява! Ще сложим още едно легло в твоята, и готово! Нали и без това напоследък почти не се прибираш вкъщи? Стаята ти стои празна. Пък и момичето е в затруднено положение. В Истанбул си няма никого. Имало само един по-голям брат, но той наскоро заминал за Лондон.

Извика на Сонгюл, която белеше моркови в кухнята:

— Къде каза, че работел брат ти, Сонгюл? В супермаркет ли? Нелегално ли е заминал за Лондон?

— Не, како! Как е възможно?!

— Е, щом не е незаконно, защо не е взел и теб?

— Не му стигнаха парите, како. Каза, че ще спечели малко, и аз ще отида тогава.

— Дъще, той истински брат ли ти е? Истинските братя не заминават и не оставят сестрите си ей така.

Момичето сведе глава и измърмори на пресекулки:

— Не ми е истински брат… Бяхме приятели на село.

— А, сложни работи, така кажи. Нищо, тази вечер не мисли за това, да си направим удоволствие!

— Добре, како.

Айсел отново се затвори в стаята си. Рухнала. Беше сигурна, че леля й блъфира, но въпреки това се разтревожи. Ами ако наистина прибереше това момиче? Едвам понасяше Мюзейен, сега и с момичето ли щеше да се занимава? Изпадна в мрачно настроение; час по-скоро трябваше да излезе и да направи нещо с живота си. Да забрави Тарък… Да си намери работа… Да заживее другаде… Каквото и да е, но да не стои така!

Но нямаше сили дори да си помръдне пръста. Отново и с огромна безнадеждност се замисли какво ще прави. Пак ли да се влачи по улиците? Да слуша глупостите на Джем Хади, да понася унизителните и изпълнени с подигравка погледи на другите?

Беше изминала точно една седмица, откакто не бе виждала Тарък и не бе усещала миризмата му. Днес или утре Етхем се връщаше от почивка. Може би той знаеше къде е Тарък? Да кажем, че знаеше, каква полза от това? Ако Тарък не искаше тази връзка, какво можеше да направи Етхем?

Не! Тази вечер няма да излиза от къщи. Днес нямаше да може да понесе това безумно чакане и търсене.

Преобърна се по гръб на леглото, взе една книга и се опита да почете. Не разбра как, но отново заспа. В съня си пак видя Тарък. Облечен в сиво палто. На лицето му — недостъпна дяволска усмивка. Стоеше далече от Айсел. Щом се опиташе да го доближи, той се отдръпваше. На всичкото отгоре краката му дори не помръдваха.

Когато на вратата се почука — дум, дум, тя уплашено отвори очи. Беше толкова щастлива да види Тарък, макар и в съня си, и никак не й хареса да се събуди в реалността.

Погледна часовника. Наближаваше четири. Стана и отвори вратата.

— Какво има? Къщата ли се разпада?

— Почуках, но ти не чу. Що за спане по това време? Ще донесеш нещастие в къщата. Хайде, ела! Започваме.

— Аз да не идвам. Никак не ми се иска.

— Престани! Ела! Ще ти размине.

В очите на Мюзейен имаше странна и трогателна веселост.

— Чуй ме! Облечи си нещо нормално и ела тогава. Каквото и да е, имаме гост.

Айсел се загледа след жената. За първи път от дни й се прииска да се засмее, и то на глас. Каквото и да е, имало гост! Тази жена наистина беше мръднала.

Изведнъж я обзе лудо оживление. Съблече нощницата и я хвърли. Извади от шкафа доста шикозна рокля, която не обличаше много често. Застана пред огледалото и се взря в лицето си. Учуди се колко е студено и отблъскващо. Подпухналите й очи гледаха света като умряла риба.

Може би Тарък е бил прав да я зареже и да си тръгне, това женско лице не можеше да бъде обичано. С внезапен ентусиазъм изпразни върху леглото гримовете, които някога беше купила, но никога не бе използвала. Сложи черен молив от вътрешната страна на горните и долните си клепачи. С черния контур големите й очи се бяха смалили и сега изглеждаха нормални. Сложи морави сенки на клепачите си, разнесе ги с четка. После и малко зелени, за да прелеят. Намаза обилно устните си с червено червило, после попи излишното с кърпичка. След това спирала на миглите, разроши ги с пръсти.

Накрая се отдръпна и се погледна още веднъж. В огледалото видя една по-жизнена, по-хубава Айсел. Малко беше прекалила, но нищо. По този начин хармонираше на другите.

Когато видя странния вид на Айсел, Мюзейен каза:

— Какво е това? Оттук на бал ли ще ходиш?

— Не! Просто исках да се гримирам. Писна ми от мен си.

На масата имаше всичко. Кюфтета с плънка, кюфтета от леща, булгурена салата, сърми, руска салата, млечна салата, нарязана ряпа с майонеза, задушен зрял боб… Две огромни фруктиери с плодове… Голямо шише ракия. Различни мезета.

Първо се заситиха, ядоха и пиха. Мюзейен и Сонгюл доста бързо обръщаха чашите. Не беше станало и седем часа, когато забеляза, че и двете се бяха отпуснали от алкохола. Дори в умрелите зелени очи на Сонгюл имаше някакво оживление, тя не спираше да се хили. Айсел видя, че момичето наистина е много младо. Никак нямаше да се учуди, ако е на около седемнайсет. Разказваше нещо на Мюзейен и от време на време се изхилваше дрезгаво.

След три ракии Мюзейен беше добре релаксирана, очите й блестяха. По едно време стана от масата и се запъти към стаята си, като леко се поклащаше.

— И ти ли работиш за филми? — попита Айсел.

Сонгюл я погледна съмнително.

— Какви филми?

— Не участваш ли във филми и фоторомани?

— Ами… Кой ти каза? Кака Мюзейен ли?

— Е, може да се каже.

— Ха, добре тогава. Беше ме предупредила да не говоря на тези теми.

Айсел се усмихна подигравателно на наивното момиче.

В това време Мюзейен се върна. Беше облякла бяла нощница от дантела, приличаща на пяна. Май си бе освежила грима, лицето й беше живнало.

Сонгюл стана от стола си и изскърца:

— И аз ще си облека нощницата!

Айсел погледна след нея учудено. После усети очите на леля си върху себе си.

— Мило момиче, нали?

— Малко е наивно — каза Айсел. Жената сякаш леко се засегна. После я погледна саркастично.

— Изглеждаш по-добре. Май си започнала да забравяш.

Айсел поклати глава. Да, тази вечер наистина се чувстваше по-добре. Но да забрави? Не. Нямаше да забрави Тарък до края на живота си.

Сонгюл дойде на масата с подобна бяла нощница, перчейки се като манекенка.

Алкохолната оргия продължи. Дъното на шишето се виждаше, а Мюзейен и Сонгюл вече бяха доста замаяни. Айсел не беше пияна, защото, откакто седна на масата, изпи само една чашка, още бавеше втората.

Сонгюл се разприказва много. Говореше за нещо обикновено с дрезгав глас.

— Онзи ми се сваля, откакто започнахме филма, како, и ти си свидетел! Много си хубава, такава си, онакава си, казва. Имал сериозни намерения. Тогава да се ожени за мен, нали? Не, първо трябвало да се опознаем един друг. Како, кажи, аз на такава жена ли приличам?

Мюзейен слушаше Сонгюл с мрачна усмивка и леко поклащаше глава. Леко помътнелите й очи издаваха, че е започнала да се нервира малко на глупостта на момичето.

— Стига, Сонгюл, ти не пий повече.

Момичето изведнъж започва да хлипа.

— Како, аз дори не се казвам Сонгюл! Името ми е Пакизе! Ааах… Ооох…

Плачеше и пъшкаше, сякаш раждаше.

— Защо мъжете ни мислят за курви, како? Все още никой мъж не е докоснал ръката ми! А онзи режисьор, мръсникът Семих, се смее гадно винаги, когато ме види. За каква ме мисли? Какоо… Не искам да живея така! Искам да се омъжа и да имам деца! Онзи негодник, доведеният ми брат, ми докара тази беля до главата! Взел пари от Семих… Продаде ме, подлецът. Но аз ще отида в Лондон, ще му дам да разбере! Замина там нелегално, калпазанинът! С парите, които взе за мен!

Мюзейен дръпна момичето за ръката, изправи го грубо и го заведе в банята, като го подбутваше. Вратата се затвори. Отвътре се чуваше шум от вода, мърморене и ръмжене. Явно Мюзейен учеше момичето на житейските истини. Вероятно беше с напълно разстроени нерви от факта, че тази, която беше избрала за своя спътница, се оказа толкова празноглаво същество.

Айсел стана от масата, избърса устата си и се прибра в стаята.

Час по-скоро трябваше да направи нещо и да се спаси от този дом.

 

 

На следващата вечер, когато отиде в „Избата“, видя, че Етхем най-сетне се е върнал. До него беше една жена с афроприческа, облечена като поп певица. Бяха допрели глави и говореха. Айсел се запъти натам радостно.

— Етхем! Къде беше?

— Айсел! Как си? Бях в Бодрум! Тарък не ти ли каза?

Усмивката на Айсел замръзна. Значи Етхем не знаеше нищо. Той погледна въпросително в помръкналите й очи, дръпна я за ръката и я сложи да седне до него.

— Какво е станало, разказвай — каза й нежно.

— Изчезна. Изчезна, без да каже и дума.

— Хм… Според мен ще се върне.

Айсел вдигна глава и погледна с лека почуда в сладките черни очи на жената. Защото напълно беше забравила за нея. Етхем ги запозна.

— Това е Айсел… А това — Нуран. Новата ми приятелка. Най-накрая развалих диетата, заедно завладяхме Бодрум. Пиене, чукане, на богато. — Украси думите си с гръмък смях.

— Какво му е на нашето момиче? — попита Нуран с приглушен глас.

— Ходеше с нашия Тарък. Той пак зачезнал някъде и…

— А! Тарък още ли се мотае наоколо?

В гласа на Нуран нямаше как да не се усети радост. Айсел я погледна доста смаяно, Етхем се изправи и се запъти към бара с думите:

— Да ви донеса ли бира, момичета?

Айсел се взря в жената с поглед, изпълнен с въпроси. Нуран се засмя:

— Не ме гледай така, сладурче. Да, с Тарък прекарахме заедно един уикенд. Ах, какво невероятно животно е той! Но ти и без това го знаеш. Нали?

Усети страховита болка в сърцето си. Гледаше тесните рамене на жената, зърната на малките й гърди, които прозираха под лъскавата блуза, бедрата, които се виждаха през цепката на полата й. Навсякъде виждаше устните на Тарък. Значи е целувал и тази жена, галел я е.

Жената като че ли разбра какво си мисли Айсел. Протегна ръка и докосна нейната, сякаш я предупреждаваше.

— Не можеш да го притежаваш, миличка. По едно време Нил изпадна в нервна криза заради него, искаше да се самоубие. Ти да не си толкова глупава?

Нил! Ето причината тя да се държи толкова странно, когато видеше Тарък. Изведнъж в устата си усети вкус на повръщано. Изломоти някаква глупост и се изправи. Отиде на бара. Етхем все още беше там. Беше потънал в разговор с Джем Хади. Дръпна Етхем за ръката и го отдалечи от бара.

— Етхем, чуй ме… Трябва да го намеря. Моля те, помогни ми. Ако знаеш къде е, кажи.

— Не знам! Ако знаех, щях да ти кажа! Все така прави, вижда се с мен две-три седмици, после изведнъж изчезва. След известно време пак се появява. Не знам къде живее. Нямам дори телефонния му номер.

Момичето изстена.

— Защо се притесняваш толкова? И без това ще се върне. Не може да стои далече, калпазанинът!

— Етхем… Ако случайно го видиш, кажи му, че… аз го… аз го чакам… — Млъкна. Не знаеше какво да каже.

— Добре, ще му кажа! Е, сега къде отиваш? Ела и седни при нас. Нуран хареса ли ти? Много свястна жена, аз много си падам по нея.

— И тя е спала с Тарък.

Етхем се изсмя шумно.

— Какъв мръсник! Не знам какви ги върши в леглото! Всички се захласвате и припадате за него.

Наложи се да преглътне смеха си срещу ледените очи на Айсел. Взе бирите от бара и й извика, докато се отдалечаваше:

— Тази нощ можеш да останеш при мен.

Айсел поклати глава в смисъл „не“. Отиде до бара, седна на обичайното си място. Щеше да чака Тарък, щеше да го чака на инат.

 

 

Така измина още една седмица. Една вечер, когато дойде в „Избата“, видя, че Етхем й маха с ръка с някакво лукаво изражение. Масата му пак беше пълна с хора. Запъти се към тях. Не поглеждаше никого, никак не харесваше подигравателните погледи, с които я гледаха другите. Етхем се наведе и й прошепна в ухото:

— Имам добри новини за теб. Преди малко беше тук. Ще се върне след малко.

Сърцето й щеше да спре. От вълнение по лицето й не бе останала и капчица кръв.

— Попита ли го къде е бил? Защо е изчезнал? Заради мен ли?

— Опа, опа, по-кротко, красавице. Нищо не съм го питал. Не изглеждаше зле. Дори мога да кажа, че беше весел. Когато влизах, той излизаше. Попитах го къде отива. Не ми отговори, но каза, че ще се върне. Вероятно е оставил това послание за теб.

Айсел се обърка съвсем. Като че ли щеше да си загуби ума заради радостта, щастието, съмнението и безпокойството, които чувстваше. Боеше се да остане там и да го изчака. А ако той извърне глава, когато се срещнат? Какво щеше да прави тогава? Боеше се и да си тръгне. И без това не можеше да си тръгне, не можеше да си тръгне, без да го види поне още веднъж.

Искаше да се съвземе и да се успокои, но не се получаваше. Не можеше да овладее мислите си, където и да погледнеше, виждаше Тарък. Изпадаше в транс от страховития размер на члена му. Изведнъж я осени една истина. Можеше да направи всичко за Тарък. Абсолютно всичко!

Взе решение мигновено, стана и се запъти към бара. Ако продължаваше да седи така, щеше да откачи. По-добре да си поговори с Джем Хади. Така времето може да мине по-бързо и Тарък да дойде по-скоро. Представяше си мига, в който ще го види отново. Ето тук, на входа, тук щеше да се изправи за няколко секунди. С едната ръка в джоба, със саркастични искрици в очите, с отровна усмивка на устните. И в този момент стана нещо странно. Тарък наистина се появи на входа. Беше там, точно както си го представяше. Не можа да повярва, че е истински. Затвори очи; когато ги отвори отново, Тарък го нямаше.

Не й се вярваше, че е почнало да й се привижда.

Рухна върху бар — стола. Джем Хади я погледна жалостиво, но и гневно:

— Какво ти има пак?

— Нищо.

— Нищо, да бе! Пребледняла си така, сякаш си видяла призрак!

— Наистина видях.

Мъжът се изсмя на висок глас.

— Какво ще пиеш?

— Не знам. Трябва ми нещо много силно. Искам да дойда на себе си.

Джем Хади приготви едно питие и го плъзна към момичето.

— Ето, вземи. Пий бавно, ще те удари в главата.

Айсел все още гледаше вратата. Джем наблюдаваше момичето с периферното си зрение и отчаяно поклащаше глава. По едно време си заговори на глас, без дори да се усети. Айсел го погледна тъпо:

— Какво каза?

— Нищо, заболя ме стомах, та…

Айсел промърмори нещо, но веднага се разсея. В този момент не беше в състояние да мисли за стомаха на Джем.

Той започна да приготвя коктейл за друг клиент. Така злобно го забъркваше, че Айсел се уплаши. В този момент една ръка докосна рамото й. Обърна се бързо. Сянката зад нея мина от другата й страна със същата бързина. Айсел завъртя глава като луда. Озова се лице в лице с Тарък. Гледаше я особено. Лицето му беше потъмняло от леко наболата брада. На врата му имаше лъскаво зелено шалче. Айсел беше объркана от чувствата си, затвори очи. После пак ги отвори. Не, този път не й се привиждаше; беше срещу нея, наистина беше Тарък. Колко бе мечтала за тази среща. Когато го видеше, щеше да го прегърне много силно, да го целуне, да го подуши, но сега стоеше, без да помръдне. Не чувстваше такава голяма радост, нито пък вълнение. Сякаш беше парализирана. Усещаше само някакво успокоение. Ето че се случи, видя го още веднъж. Другото не беше важно. И откри една истина. Тарък, за когото копнееше от дни и изгаряше да го види, не беше този мъж, който стоеше пред нея. Тя с ужас установи следното: По времето, когато бяха разделени, в мечтите си беше изваяла Тарък отново, като статуя, беше му придала желаната форма и се бе влюбила до полуда в създадения от нея образ. Но истинският Тарък беше този, непознатият и неприятен мъж, който седеше срещу нея.

Дори да се беше стреснал от безразличието на момичето, не го показа.

— Как си, миличка? Липсваше ми.

— Така ли?

Айсел не можеше да познае собствения си леден глас. Какво й беше станало? Само преди пет минути беше готова да направи всичко, за да се види с Тарък, а сега се срамуваше от прииждащите чувства.

Тарък забеляза, че Джем Хади го гледа намръщено, въздъхна, протегна ръка и хвана дланта на момичето. Този допир премина през всички нерви на Айсел и стигна до мозъка й. Тялото й беше познало Тарък.

— Хайде, ела, да излезем оттук.

Айсел слезе от стола, без да възрази, и тръгна след мъжа. На излизане Тарък посочи Етхем. Етхем се усмихна и му помаха.

По пътя не говориха, дори не се хванаха за ръце. Когато влязоха в апартамента, Айсел изгледа мъжа враждебно, после изведнъж му удари плесница. Зашлевеният Тарък се усмихна подигравателно и й подаде и другата си буза. Айсел полудя, нахвърли се върху него, заби нокти в гърдите му, заудря раменете му с юмруци, вика, крещя, после се хвърли на креслото и започна да плаче. Тарък отиде до нея и я прегърна, мълчаливо прие юмруците, които се стоварваха върху гърдите му. Държа я за ръка, докато гневът й не се успокои, целуваше и галеше косата й.

* * *

— Какво прави през двете седмици, в които бяхме разделени? — попита жената.

— През тези две седмици сутрин се събуждах рано и излизах по улиците. Както е казал Ницше, всичко е на улицата. Остави го него, и без това беше опасно денем да стоя вкъщи. Всеки момент на вратата можеше да се позвъни и някой, когото дори не исках да си спомням, можеше да дойде да ме отведе. Излезе ли ти име веднъж, не можеш да се измъкнеш лесно. Ходех пеша от Карагюмрюк до Фатих. Наблюдавах нещастните хора около себе си за назидание. Жени с фереджета, мъже с обли бради, които гледаха на света с безкрайна омраза, разнебитените къщи, мизерните квартали… Мислех си как невежеството е обезсмислило всичко и как нещата са станали по-грозни. Вървях с часове. Но накрая стигах до „Таксим“, до сърцето на града. Разхождах се в „Бейоглу“. Гледах сгради, които се отдаваха под наем, магазините. Щом намерех някой, който много ми харесва, се срещах със собственика. Питах за цената, понякога дори се пазарях. Ха, ха! Нямах пари дори за обувки, но преговарях за милиони, представяш ли си? В началото се съмняваха в мен, но започнех ли да говоря, всички ме слушаха. Заинтригувах хората за две минути. Харесваха ме. Ти вземи решение, а ние ще направим всичко, за да те улесним, казваха. Казвах им, че възнамерявам да отворя бар. Бар, подобен на „Избата“. Проектирах черен барплот във формата на „Г“. В главата ми всичко беше уточнено до последния детайл, беше толкова реалистично, че от един момент нататък самият аз започнах да си вярвам и да разпалвам мечтите си. Единственият ми проблем са парите. Веднага щом се сдобия с тях, ще ви потърся, казвах на хората. Ще те изчакаме три дни, синко, няма да го даваме на друг, не се тревожи, отвръщаха ми те. Тръгвах си оттам окрилен и сякаш политах над улиците. В момента, в който намерех пари, животът ми щеше да се промени, щях да покажа на всички на какво съм способен! Но след няколко минути въодушевлението отстъпваше място на отчаянието, виждах, че това е невъзможно. Отникъде не можех да намеря пари. Нямах нищо, с което да гарантирам пред някоя банка. Бях кръгла нула. Едно нищо. Обувките ми бяха прокъсани от ходене, дори не можех да си купя нови. И накрая откраднах. Един петъчен ден влязох в джамията „Джихангиз“, уж да се моля, и хвърлих поглед на един от чифтовете обувки, оставени пред входа. Обувките бяха здрави и изглеждаха точно моя номер. Запътих се директно и ги взех, после избягах. След няколко улици седнах на едно място и ги пробвах. Станаха ми точно. Представих си каква физиономия щеше да направи човекът, когато разбере, че са му откраднали обувките. Стана ми много забавно. Моите, прокъсаните, изхвърлих в една кофа за боклук. И те не бяха мои. Даде ми ги един приятел, когато излязох от затвора.

— Да си беше завлякъл и дебело палто. Сърцето ме болеше да те гледам с онова тънко пардесю в студа.

— Умираш да драматизираш нещата, хубавице. Но положението не беше такова, каквото си мислиш. Аз не мръзнех с онова пардесю. Навик, който ми остана от затвора. Понякога ми се налагаше да спя върху каменния под гол или с разкъсана риза. В такива моменти понятията за температурата и топлината са твърде различни. Едно тънко палто може да те стопли достатъчно. Освен това не понасях дебели дрехи. В онези дни предпочитах да обличам нещо по-тънко. Защото всеки момент можеше да ми се наложи да тичам, по-точно, да бягам. Бях в доста неясен период от живота си.

— А нощите? Сам ли беше?

— В повечето случаи. Прибирах се много късно. Това беше единственият начин да не се срещам с баща си. Падах като труп на леглото, съсипан от цял ден ходене.

— Други жени?

— А, това си питала. Е, няколко нощи прекарах навън, естествено. Бях се запознал с една учителка. Беше малко назадничава, но иначе много сладка. Гостувах й три дни.

— Не ти вярвам.

— Не си длъжна да ми вярваш.

Изведнъж се погледнаха така, сякаш се предизвикват.

— В края на първата ни раздяла разбрах много добре едно: Ти беше като чаша вода. Когато беше до мен, не разбирах значението ти, но когато те нямаше, умирах за теб — каза жената.

— А ти беше точно обратното, присъствието ти ме убиваше.