Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (1)

Едно

Рибата и птицата се залюбили. Добре, но къде да свият гнездото си?

Ще ви разкажа историята на една странна любов, която бе преживяна навремето по улиците на Истанбул.

Влюбените бяха Тарък и Айсел. Те бяха като две странни птици. Интересно, Тарък се оприличаваше на една от нарисуваните птици на Лех. Нали безмилостният лирически герой на Лех се изрисуваше в ярки цветове, сливаше се с приятелите си и след това наблюдаваше как те разкъсват някоя нещастна птица на парчета.

Колко боли, когато не знаеш, че си различен от другите… И колко страда човек, когато го разбере за пръв път.

Тарък беше умен мъж. Някога беше надраскал следното върху парче салфетка в една механа в квартал „Бейоглу“: „Животът първо се живее. А след това може да се разкаже. Но разказът винаги остава в торбата. Вероятно печелят само разбиращите“.

Айсел приличаше повече на риба, отколкото на птица. Като го казвам, сега ми хрумна една реплика, която чух във филм от 60-те: Рибата и птицата се залюбили. Добре, но къде да свият гнездото си?… Това питаше една бяла майка белия си син, който се беше влюбил в чернокожо момиче. Естествено, сега времето е различно, белите и чернокожите вече могат да се женят. Светът е пълен с мелези в различни тонове на кафе с мляко.

Както и да е, да не бягаме от темата… Казахме, че Айсел приличаше на риба, на аквариумна риба. Лицето й беше сърцевидно, с едри очи и подпухнали клепачи, с малка уста и пълни устни.

Беше странно момиче. Малко откъснато от света. Сякаш пребиваваше в облаците и просто така се е отбило на земята, но тъй като крилата му се повредили, не могло да излети отново и останало да живее тук.

Баща му беше търговец на килими. Живееше в мрачен дом точно над магазина за килими с единственото си дете Айсел. Нямаше жена. На седемнайсетгодишна възраст, веднага след като родила Айсел, тя беше избягала нанякъде и повече не се върнала.

Години наред бащата и дъщерята живееха в странна самота. Мъжът пиеше и изобщо не говореше, нямаше други пороци. И Айсел не говореше. А и без това нямаше много приятели, с които да говори. Животът й минаваше между училището и дома. Учеше изящни изкуства. Приличаше на скитник. Обличаше се с дълги кадифени поли, с измачкани памучни ризи, носеше широки колани с почернели сребърни катарами. Не решеше медените си на цвят коси и не почистваше нито веждите, нито космите на краката си. Такива странности имаше Айсел. Освен това беше мнителна — не вярваше на никого за нищо. Предполагам, че беше придобила тази черта на характера си още от бебе, когато майка й я напуснала, и заради баща си, който никога не говореше с нея. Заради това безверие Айсел се чувстваше като в люлка, която се люлееше насам-натам в нищото. Нагоре-надолу, нагоре-надолу… Понякога по-силно, понякога по-бавно, но никога не спираше, никога не оставаше в покой… Скръц-скръц, скръц-скръц…

Когато завършеше училище и вземеше диплома по вътрешна архитектура, нямаше никаква представа какво ще стане с живота й занапред. Но и не очакваше да й се случат необикновени неща. До момента, в който баща й не застана пред нея и не й каза, че е фалирал.

Докато й съобщаваше, че е провалил бизнеса с килимите, че се е наложило да прехвърли магазина на друг и че ще замине за Холандия, за да започне нов живот, изражението му беше спокойно, сякаш всичко това е напълно в реда на нещата. Той беше далечен и студен. В началото Айсел малко се учуди, но изненадата й трая кратко. Нали и без това от толкова време момичето виждаше баща си като сън, който можеше да изчезне всеки миг?

Оттук насетне щеше да живее при доведената сестра на баща си. Апартаментът в „Шишли“ беше продаден, магазинът прехвърлен, някои задължения бяха изплатени и — според твърденията на баща й — част от парите бяха дадени на тази жена.

И така Айсел се премести в партерния апартамент на леля си в квартал „Кабаташ“. Бащата беше казал, че ще се върне до една-две години. Но момичето не повярва на думите му, по-точно, още в същия миг ги забрави. Майка си беше забравило много преди това и ето че сега остана сам-само в живота.

Доведената леля беше изнервяща жена. Айсел я бе виждала в детството си и малко по-късно само по празници и в някои специални дни. Беше някак луда, но, честно казано, успяваше да прикрие лудостта си добре. Въобразяваше си, че вървейки по улицата с вечно фризирана платиненоруса коса, с шикозни костюми и обувки с високи токчета, всички ще я мислят за дама от старата истанбулска аристокрация.

Но картината у дома беше съвсем различна. Почакайте, ще разказвам поред.

 

 

Нашият същински проблем е Тарък, защото този роман ще разкаже неговата история.

И повярвайте, драги читатели, животът на Тарък беше много по-интересен от този на Айсел.

Докато все още учеше в средно училище, той се увлече по революцията и благодарение на интелекта и практичността си бързо се отличи в организацията, в която влезе. А когато името му се забърка в няколко събития, беше изгонен от училището, за което и без това не му пукаше. Не може да се каже, че по онова време някой обръщаше внимание на подобни неща. Дори се беше зарадвал, защото така напълно щеше да се отдаде на уличния живот. В училищата не ни подготвяха за истинския живот. Най-важното беше да не мислим, да наизустяваме и да се подчиняваме на измислени научни клишета. А за Тарък това беше невъзможно.

Преди години страната ни преживя един мрачен септември. Стана преврат и военните завзеха властта. Цената за това беше много тежка: хиляди младежи бяха малтретирани, осакатени, а десетки изчезнаха. Тарък беше само един от тях. В годината, която последва месец септември, той влезе „вътре“ точно четири пъти и там добре го бяха подредили.

Но няма да разказвам тази неприятна случка веднага. А, ако ми позволите, малко по-късно.

Нашата история започва две години след преврата.

И така, скъпи читателю, пренасяме се заедно в онези дни в квартал „Бейоглу“.

Дали тогава „Бейоглу“ беше същият като днес? И да, и не. Първо, тогава насред булеварда имаше толкова гръмогласен трафик, че хората направо оглупяваха. Страничните улички, в които днес преобладават механи и барчета за интелектуалци, тогава бяха пълни със заведения и нощни клубове. Местата за интелектуалци все още бяха тук-там. Ако трябва да сме точни, в целия квартал те се брояха на пръстите на едната ръка.

В онези години по улиците нямаше толкова много деца, колкото днес. Уличната измет в Истанбул не бъкаше като мравуняк. Дори можем да кажем, че беше шепа хора. Събираха се като малки котета пред търговското представителство на Румъния в „Съраселвилер“ и образуваха топка от тела. Не се разбираше чий е кракът, чия е ръката, на кого е онзи гръб. А през много студените нощи се завиваха с прокъсани мръсни парцали, които намираха кой знае откъде. Редовните посетители на арт бара „Избата“ наричаха тези деца „Антоновци“.

Арт барът „Избата“ е едно от най-важните места в този разказ. Айсел и Тарък се запознаха там. През ноември, в един дъждовен съботен ден.

В онези дни, когато хаосът и сблъсъците бяха приключили с цената на забраната на всички свободи, някои млади бохеми, които искаха напълно да забравят миналото, преоткриваха живота. От деня, в който „Избата“ беше открита, тя стана място №1 за бохемския живот.

Изпълваше се до пръсване с жени, прекалили със сребърните накити, с дългокоси и дългобради мъже, които в задимената и освободена атмосфера обсъждаха безспир философски теми и изкуство (по-точно, всякакви теми, с изключение на политика). Без да усетят, всички те бяха запленени от любовни или по-скоро сексуални инстинкти, които бяха изплували на повърхността от самото дъно, тъй като дълго време бяха игнорирани, презирани и смятани за слабост. Говореха през цялата нощ, пиеха, някои дори се напиваха, а след това срамежливо се чукаха тук-там.

А група пенсионирани революционери, които съставляваха част от фундамента на интелектуалците и чиито глави работеха по-бързо от тези на партньорите им, се бяха адаптирали към забраните със скоростта на светлината. Бяха надскочили етапа на уведомленията, манифестите и рекламните текстове и се бяха ангажирали да предвождат промяната.

Естествено, в цялата тази свята атмосфера, освен живота на „la boheme“, сладките приказки за изкуството и срамежливите чукания, някои изпитваха много голяма, но напразна болка.

Тарък беше сред онези, които изпитваха такава болка.

Все пак той не беше толкова глупав, че да я понася цял живот. След дните, които прекара вътре, се възстанови сравнително бързо. Възприе нов стил на поведение, говор и облекло и започна да се мотае по интелектуалните барове в „Бейоглу“. За някой, който се е бил и когото са разкъсвали по улиците допреди да потъне във влажните приземни помещения, да кацне на бар — стола и да отпива от бирата си, честно казано, е доста отпускащо начинание.

Най-подходящото обкръжение, което търсеше, намери в „Избата“. Там се запозна първо с Етхем, после с Айсел и много скоро животът му се преобърна наопаки.

В резултат на многото мъка и изолацията, в която бе живял, Тарък се беше превърнал в уважаван мошеник. Но това не му стигаше. Искаше да надскочи себе си и да стане стопроцентов, истински 24-каратов „лош човек“. Ако можеше да изтръгне от корен и да изхвърли милосърдието и добрината от сърцето си, вероятно щеше да успее, но… За съжаление не се получи. Беше твърде объркан, за да си позволи да стане „наистина лош човек“, а сърцето му беше прекалено добро.

Мисля си, че сигурно това изречение би описало Тарък най-добре: Той беше некадърен актьор, който се опитваше да изиграе ролята на Яго. Дори отивам още по-напред и казвам следното: Беше клоун, дръзнал да се прави на Яго.

Ако ми позволите, бих искала да ви запозная накратко с героите на тази история и да премина към част първа. Ще оцените леко подигравателния, леко двуличния тон на този роман. В интерес на истината, би трябвало да използвам по-романтичен, по-поетичен език. Нали все пак мисля да ви разкажа една любовна история. За наивната и чистата страна на любовта… За дивата и мръсната й страна… За една нестерилна любов… За една изнасилена любов…

Внимавайте със стомасите си моля, защото любовта може да ги разстрои.

 

 

Освен Айсел и Тарък в тази история има и Етхем. В онези години той преподаваше литература в една частна гимназия. Беше доста по-възрастен от другите, почти преполовил живота си. Младежките му години преминали в различни университети, кафенета и барове в Италия и Франция. Беше взел доста от това, което му се полагаше от земната благодат. Беше весел, заможен и интелигентен мъж. С един-единствен недостатък — неспасяем егоизъм. За него животът означаваше преди всичко собственото му благоденствие, собствените му мисли, собствените му амбиции и мереше всичко със своя аршин.

Прие Тарък като „събитие“ и му обърна внимание, докато не му досади. А от гледна точка на Тарък Етхем беше светец и пророк. Пророк на свободния секс, пророк на сектата „сексология“. Той беше доктор по отношенията, експерт по правенето на любов.

Има го и Корхан Сьонмез. Писател, чиито книги в онези години се четяха малко, но се продаваха много. Като допълнителна творческа дейност рисуваше голи жени. Пъстрият му вътрешен свят се състоеше от вагини и женски гърди.

Последна бележка под линия, свързана с Тарък: В началото Айсел помисли, че той е гей. Тогава значението на тази дума не беше много ясно, но прекалено мекият му глас, донякъде женственото му поведение, дългите и поддържани нокти на дясната му ръка, онези странни шалчета на врата му, сресаните като по калъп коси, и прочее и прочее… Всичко това остави момичето с такова впечатление.

В действителност на дъното лежаха много по-интересни причини Тарък да се откаже от поведението, което тогава се считаше за нормално за мъжете. Ако ги разкажа, ще стане цял роман. И затова той ще стане.

Да, скъпи читателю… Време е да сменим посоката към поетическия разказ… Моля, заповядайте.

* * *

— Защо не промени имената ни?

Мъжът беше до прозореца. Гласът му беше ангелски мек, изпълнен с музика.

Беше с гръб към стената, наблюдаваше жената със спокойна, но леко подигравателна и странна усмивка. Черните му очи, изписани по рождение, сякаш проблясваха радостно под гъстите вежди.

— Не ги промених — каза жената. — Не е възможно да си те представя с друго име. Винаги си бил Тарък и такъв ще си останеш.

Жената седеше на разхвърляна маса. Като че ли се беше изгубила сред купища листове, малки и големи бележници, книги. Силно побелелите й несресани коси се спускаха върху раменете. Лицето й беше мъничко. Със силно набръчканите си светлокафяви очи и малката си уста, приличаше повече на карикатура на жена, която някога е била хубава.

— А случките? Тях ще можеш ли да напишеш, без да ги промениш? Имаш ли смелост за това?

— Случките… Какво са те всъщност? Всеки ги вижда различно, коментира ги различно. Ще позволя на паметта ми да ме подлъже, да ме обърка, ако това питаш.

— Добре, а защо разказваш за нас? По-точно, защо искаш да разказваш за любовта?

Жената се засмя кисело.

— Темата за любовта все още вълнува хората на този свят.

— Всъщност любовта е едно нищо. Какво ще й разказваш, рожбо? Нейното нищо ли?

— Може би — отговори жената. — Спомняш ли си изречението, което ми казваше много често? Онова, което научи от Етхем… Je voudrais vous aimer.

— А, да! Искам да ви обичам!

— Ти беше умен мъж, Тарък. Не ме обичаше, но искаше да ме обичаш. Още в онези години беше разбрал, че любовта е нещо, за което трябва да се потрудиш, да положиш усилие. Да, наистина беше умен.

— Все още ме разбираш погрешно, рожбо. Че аз не съм се борил за истинска любов. Правех нещо като да поставя любовта на сцената.

Жената го погледна с болка, без да му вярва. След това въздъхна.

— Когато за пръв път ми прошепна „искам да те обичам“, сърцето ми се сви от лошо чувство. Защото от пръв поглед изглеждах като жена, която иска да бъде обичана безусловно.

— Какъв е смисълът да говориш за това след толкова години? А и защо си се захванала с глупостта да пишеш роман?

— Заради себе си — отговори жената. — Само заради себе си.

— Тоест?

Плътният и приглушен глас на жената отекна в полупразната стая.

— Искам да съживя отново вледененото си сърце. Този роман ще бъде странен и вълнуващ опит. Тогава не бях се замисляла върху връзката, която изживявахме. Просто я изживявах. Когато се опитам да си спомня общото ни минало, в съзнанието ми изникват само откъслечни сцени. Сцени от любовен филм, сякаш украсени с клишета. Топли устни на бузата ми… Раздрънкан автобус, който потегля в полунощ, клатушкайки се… Странните думи, които ми прошепваш с ангелския си глас… Тревога… Страх… Лишение и нищета… Нощите, през които се скитахме по улиците до сутринта… Мразовити, студени… Възкиселата миризма на малките ресторантчета… Опитите ни да се стоплим един друг на изгрев-слънце, като малки мокри котета, след прекараната нощ по улиците… Един скандал на брега… Една плесница върху лицето ми… Как ти хълцаш от плач… Една болнична стая… Самота… Къщата в „Карагюмрюк“… Тръните, които бодат гърба ми, докато се любим върху листата…

Замълча, сякаш плътните спомени спряха дъха й.

— Остаряваш. Забелязваш ли, рожбо? — каза мъжът с дяволска усмивка.

— А ти все още си същият. Я кажи… Да не си умрял?

Мъжът се изхихика.

— Това не мога да ти кажа. Питай нещо друго.

— Добре, а вярно ли е, че години наред си живял в Норвегия, оженил си се за някаква рибарка и си имал две деца?

— Откъде си разбрала?

— От Етхем. Мисля, че беше преди десет години. Срещнахме се на „Таксим“.

— Етхем… Да, пишех му от време на време. Знаеш ли, не съм го виждал, откакто избягах оттук.

— А липсва ли ти?

— Някои неща със сигурност ми липсват. Но дали е той, или самият аз през онези години, това не знам.

Приближи се към масата и застана точно пред жената. Пооправи червения шал на врата си и я загледа с леко влажен поглед. Тя се изсмя сподавено.

— Защо се смееш?

— Приличаш ми на призрак, но пак си играеш с шала на врата. Ах, ти и твоите шалчета!

— Знаеш ли кое от написаното ме разстрои най-много, рожбо?

— Кое?

— Частта, в която пишеш, че съм некадърен актьор, който се опитва да играе Яго. Наистина ме обиди.

— Но ти беше такъв! Правеше се, че можеш да извършиш най-различни злини, но всъщност обичаше хората. Беше състрадателен.

Жената се замисли за миг и продължи.

— На всичкото отгоре беше и много объркан. Все пак направи някои неща, не отричам. Опита се да ме пробуташ на други мъже… Най-вече като стръв на онзи възрастен писател…

— Не забравяй и дребните ми изневери!

— Да. И опитите ти да станеш жиголо!

— Е, както виждаш, не съм бил толкова кух.

— Боже, всъщност изобщо не беше кух! Ти беше лидер. Възприе много бързо промените в условията след преврата. Беше един от пионерите в ерата на лошотията, измамничеството и безнравствеността.

Жената се изсмя с метален глас.

— Ако трябваше да живееш в днешен Истанбул, щеше да си кръгла нула. Едно нищо, един хвалипръцко! Защото вече всички са лоши. Лошотията стана толкова повсеместна, че романи може да се пишат само за добрите. Тоест за „глупаците“.

Спогледаха се.

Жената изведнъж попита:

— Защо си тук? Кажи ми истината!

Мъжът се усмихна лукаво.

— Все още ли не си разбрала, рожбо? Дойдох да проверя какво пишеш. Не мога да допусна да пишеш за мен врели-некипели.

Жената се разсмя. В началото лекичко, а после излезе от контрол.

Смя се, смя се… След това изтри сълзите от очите си с опакото на китката.

Мъжът се беше отдалечил, отново стоеше пред прозореца. Гледаше навън с гръб към жената.

— Колко отвратителна е тази улица! Всичко е затънало в мръсотия. Виж онези деца! Дори уличните кучета изглеждат по-чисти от тях. И онова пране… Докато бях далече, когато и да си спомнех този град, пред очите ми веднага изникваха онези жалки, износени парцали, които съхнеха посред улиците. Те са знамената на бедните. Струва ми се странно, че си избрала да живееш на толкова мизерно място.

— Вече не обръщам внимание на тези неща.

— А навремето колко се отвращаваше от нищетата.

— Това беше навремето. Всичко се променя.

— Знаеш ли, рожбо, и ти изглеждаш много мизерно.

Погледът му се разходи по разрошените й мръсни коси, лъщящия мазен нос, по болнавата й пореста кожа на лицето, по небрежно изрязаните и пожълтели от цигарите нокти, по пълната с петна, вехта и сплъстена бяла памучна риза.

— Не само изглеждам така. Аз съм дяволски бедна.

— И много самотна.

— И много самотна.

— Бях ти казал, че ще стане така.

— Да, беше ми казал.