Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (6)

3.

Понякога единственият начин да разбереш колко далеч си стигнал, е да се върнеш там, откъдето си тръгнал.

Когато прекрачи прага на болницата „Свети Франсис“, Джейн Уиткъм имаше чувството, че отново е въвлечена в някогашния си живот. От една страна, пътуването не беше особено дълго — само преди година тя завеждаше травматологичното отделение тук и живееше в апартамент, пълен с вещите на родителите й, прекарвайки по двайсет часа на ден в тичане между спешното отделение и операционните зали.

Но с това вече бе свършено.

Красноречив пример за настъпилата промяна бе начинът, по който влезе в хирургичната клиника. Нямаше защо да си губи времето с въртящата се врата. Или онази, която отвеждаше във фоайето. Вместо това влезе направо през стъклените стени и мина покрай охраната, без никой да я забележи.

Това му беше хубавото да си дух.

Откакто бе превърната в такъв, Джейн можеше да ходи, където си поиска, и да влиза, където й се прище, без никой да има представа, че е там. Ала освен това можеше да става от плът и кръв, когато пожелаеше. В едното състояние бе напълно безтелесна, а в другото — човешко същество, също както преди, способно да се храни, да обича, да живее.

Което й беше от огромна полза в работата като личен хирург на Братството.

Като сега например. Как иначе щеше да проникне в света на хората, вдигайки възможно най-малко шум около себе си?

Тя забърза по лъснатия каменен под на фоайето, мина покрай мраморната стена, върху която бяха гравирани имената на различни дарители, и си запроправя път в тълпата. Толкова много лица й бяха познати — администратори, лекари, медицински сестри, с които бе работила в продължение на години. Дори изнервените пациенти и техните семейства — макар никога да не ги бе виждала, тя ги познаваше. Маската на скръб и тревога бе винаги една и съща, независимо от лицето, на което бе надяната.

Джейн се отправи към задното стълбище в търсене на някогашния си шеф. Исусе, почти й идваше да се разсмее. През всичките години, в които бяха работили заедно, тя бе идвала при Мани Манело с най-различни критични ситуации, но това, което щеше да му сервира сега, биеше и най-тежката автомобилна катастрофа, срутена сграда или паднал самолет.

Взети заедно.

Тя мина през металния авариен изход и пое по задното стълбище, без да докосва стъпалата с крак, носейки се нагоре като повей на вятъра.

Трябваше да се получи. Трябваше да убеди Мани да дойде и да се погрижи за гръбначната травма. Точка по въпроса. Нямаше други опции, резервни планове, никакви отклонения от този път. Това бе единственият им отчаян шанс… и тя можеше само да се надява, че онзи, от когото зависеше всичко, няма да ги разочарова.

Добре че я биваше под напрежение. И че познаваше мъжа, който й трябваше, като десетте си пръста. Мани щеше да приеме предизвикателството. Въпреки че толкова много неща нямаше да са му ясни и че най-вероятно щеше да побеснее, задето тя все още е „жива“, нямаше да е в състояние да обърне гръб на пациент в нужда. Просто не му беше в характера.

Когато стигна до десетия етаж, Джейн се просмука през още един авариен изход и се озова в административната част на хирургичното отделение. Мястото бе обзаведено като адвокатска кантора — издържано в тъмни тонове, със сериозен и богаташки вид. Което беше разбираемо. Хирургията беше голям източник на доходи за всяка учебна болница, така че доста пари отиваха за наемането, задържането и помещаването на брилянтните, арогантни специалисти, които си изкарваха прехраната, кълцайки хората.

Измежду онези, които въртяха скалпела в „Свети Франсис“, Мани Манело беше на върха на хранителната верига, не просто завеждащ отделение като нея, ами шеф на цялата хирургична клиника. Това означаваше, че е едновременно филмова звезда, главнокомандващ и президент на САЩ, събрани накуп в едно високо, едро копеле. Имаше избухлив характер, ум като бръснач и забележително къс фитил.

И то в добрите си дни.

Освен това беше невероятно талантлив.

Открай време запазената му марка бяха високоплатените атлети — беше оправил цял куп колена, бедра и рамена, които без него биха сложили край на не една и две кариери в бейзбола, футбола и хокея. Ала имаше и голям опит с гръбначните стълбове и макар че би било добре да имат подръка и неврохирург, с оглед на онова, което показваха изследванията на Пейн, проблемът определено беше ортопедичен. Ако гръбначният стълб беше прекъснат, никаква неврологична процедура нямаше да й помогне. Медицината все още не беше напреднала чак толкова.

Джейн сви зад администрацията и спря. От лявата й страна се намираше някогашният й кабинет, мястото, където бе прекарала безброй часове, затънала в бумащина или пък в консултации с Мани и останалите от екипа. Сега върху табелката на вратата пишеше: „Д-р Томас Голдбърг, завеждащ отделение, травматологичен хирург“.

Голдбърг беше отличен избор.

И въпреки това, при вида на новата табелка, незнайно защо я жегна болка.

О, я стига. Да не беше очаквала Мани да запази бюрото и кабинета й като паметник в нейна чест? Животът продължаваше. Нейният. Неговият. Този на болницата.

Джейн се скастри сама и продължи по покрития с килим коридор, като си играеше с бялата престилка, химикалката в джоба си и телефона, който все още нямаше причина да използва.

Сега нямаше да има време да обяснява номера със завръщането си от мъртвите, нито пък да се опитва да придумва Мани, или да му помага да се справи с шока, който се канеше да му поднесе. Нямаше и друг избор, освен да го убеди да дойде с нея.

Пред затворената му врата тя спря, стегна се и мина право през…

Зад бюрото му нямаше никого. Нито пък на заседателната маса в нишата. Бързо надзъртане в личната му баня… не, и там го нямаше. Не се виждаше и влага по стъклените врати, нито пък мокри кърпи край умивалника.

Обратно в кабинета, Джейн си пое дълбоко дъх… и преглътна с мъка, усетила далечния повей на афтършейва му.

Господи, той наистина й липсваше.

Тръсна глава и като отиде до бюрото, се вгледа в неразборията върху него. Болнични картони на пациенти, купчини напомнящи бележки, доклади от Комисията за оценка и качество на грижата за пациента. Беше събота, малко след пет следобед и тя бе очаквала да го завари тук. През почивните дни нямаше планирани операции, така че ако не беше на повикване и в момента не се занимаваше с някой случай, Мани би трябвало да е тук, паркирал задника си зад този хаос, за да се оправи поне донякъде с купищата бумаги.

Защото описанието работохолик беше твърде слабо за Мани.

Джейн излезе от кабинета и провери бюрото на административния му асистент. Не откри нищо, макар че работният му график се съхраняваше в компютъра.

Следващата спирка бяха операционните зали. В „Свети Франсис“ те бяха разположени на няколко етажа, подредени по специалност, така че Джейн отиде там, където Мани работеше най-често. Надникна през двукрилата стъклена врата и видя, че вътре оправят една гадно счупена раменна става. И макар че лекарите носеха хирургически маски и шапки, беше очевидно, че нито един от тях не е Мани. Неговите плещи бяха достатъчно едри, за да опънат и най-широката лекарска униформа, освен това музиката, която се носеше, не пасваше. Моцарт? Как ли пък не. Поп? Само през трупа му.

Мани слушаше ейсид рок и хеви метъл. До такава степен, че ако не беше против правилата, сестрите от години да се разхождаха с тапи в ушите.

Мамка му… къде се беше дянал? По това време на годината не се провеждаха конференции, а той нямаше живот извън болницата. Единствените други възможности бяха да е в „Комодор“ — или проснат изтощен на дивана в апартамента си, или във фитнеса на луксозната сграда.

Докато вървеше към изхода, Джейн извади мобилния си телефон и набра болничната централа.

— Да, здравейте — каза, когато й вдигнаха. — Бих искала да оставя съобщение на пейджъра на доктор Мануел Манело. Как се казвам ли? — Мамка му. — Ъъъ… Хана. Хана Уит. А това е номерът ми.

Когато затвори, си помисли, че няма никаква представа какво ще каже, ако той й върне обаждането, но открай време страшно я биваше да импровизира — можеше само да се надява, че умението й и този път ще се окаже на ниво. Работата бе там, че ако слънцето беше залязло, един от братята можеше да дойде с нея и да го хипнотизира набързо, за да улесни довеждането му в имението на Братството.

Но не и Вишъс. Някой друг. Който и да било.

Инстинктът й нашепваше да ги държи възможно най-далеч един от друг. Вече си имаха един спешен медицински случай на главата. Последното, от което се нуждаеше, беше някогашният й шеф да се окаже гипсиран до уши, защото съпругът й е решил, че трябва да си защитава територията и сам се е заел да понамести някой гръбнак. Малко преди смъртта на Джейн, Мани бе изявил желание за нещо повече от професионална връзка с нея. Така че ако случайно не се беше оженил за някое от онези барбита, с които държеше да излиза, той и досега беше необвързан… и ако се вярваше на израза, че раздялата засилвала чувствата, сигурно още изпитваше нещо към нея.

От друга страна, напълно възможно бе да й каже да върви на майната си, задето го бе излъгала, че е мъртва. Добре че после нямаше да си спомня нищо от това.

Виж, самата тя едва ли щеше да забрави следващите двайсет и четири часа.

 

 

Ветеринарна клиника „Трикаунти“, специализирана в лечението на коне, беше обзаведена най-съвременно и се намираше на петнайсетина минути от хиподрума. Тя разполагаше с абсолютно всичко — операционни зали, отделения за възстановяване с пълно обслужване, басейни за хидротерапия и уреди за образна диагностика. Както и служители, за които конете бяха нещо повече от загуба или печалба на четири копита.

В операционната зала Мани погледна рентгеновата снимка на момичето си и му се прииска да можеше лично да се погрижи за нея. Съвсем ясно виждаше пукнатините в радиалната кост, но не това го тревожеше. Няколко парченца кост се бяха отчупили и сега острите късчета обикаляха около закръгления край на дългата тръбеста кост като луни около планета.

Само защото Глори беше от друг вид, не означаваше, че той не може да се справи с операцията. Стига само анестезиологът да си знаеше работата, Мани щеше да се погрижи за останалото. Костите са си кости.

Само че нямаше намерение да се държи като задник.

— Е, какво мислите? — попита той.

— Професионалното ми мнение е — отвърна главният ветеринар, — че изгледите не са добри. Това е множествена фрактура с разместване. Възстановяването ще отнеме дълго време и пак няма гаранция, че ще постигнем стабилност.

Точно там беше работата. Конете бяха създадени, за да стоят изправени, а теглото им — разпределено равномерно между четирите им крака. Когато някой от тях се счупеше, най-големият проблем не беше самото нараняване, а това, че тежестта им трябваше да бъде разпределена по нов начин и те бяха принудени да разчитат на здравата си страна, за да се задържат на крака. И оттам тръгваха неприятностите.

Основавайки се на онова, което Мани виждаше пред себе си, повечето собственици биха избрали евтаназия. Момичето му беше родено, за да препуска, а тази тежка травма щеше да направи това невъзможно, дори и само за удоволствие… при положение че изобщо оцелееше. А като лекар, той бе отлично запознат с жестокостта на онези „спасителни“ процедури, които оставяха пациента в състояние, пред което дори смъртта бе за предпочитане… или просто болезнено удължаваха неизбежното.

— Доктор Манело? Чухте ли какво казах?

— Да. Чух.

За разлика от онова копеленце на пистата, този тип изглеждаше също толкова съкрушен, колкото и Мани.

Той се извърна, отиде до мястото, където я бяха сложили да легне, и сложи ръка върху муцуната й. Черната й козина лъщеше под яркото осветление; на фона на бледите плочки и неръждаемата стомана тя беше като сянка — захвърлена насред стаята и забравена.

В продължение на един дълъг миг, Мани наблюдаваше как гръдният й кош ту се надига, ту се спуска. Докато я гледаше такава, просната върху операционната маса, красивите й крака — опънати като клечки, а опашката й — бършеща пода, Мани за пореден път си даде сметка, че животни като нея бяха създадени, за да стоят на четири крака. Това беше напълно неестествено. И несправедливо.

Да я остави жива, само защото не бе в състояние да приеме смъртта й, не беше правилният отговор. Повиквайки на помощ цялата си сила, той отвори уста…

Вибрирането, долетяло от вътрешния джоб на сакото му, го прекъсна. Мани изруга грозно, извади блекберито и погледна екрана, в случай че беше от болницата. Хана Уит? Непознат номер?

Не я познаваше и освен това не беше на повикване. Навярно операторът в централата го беше набрал по погрешка.

— Искам да оперирате — чу се да казва, докато прибираше телефона.

Краткото мълчание, последвало тези думи, беше предостатъчно, за да си даде сметка, че изборът му намирисва на страхливост. Просто не можеше да я изгуби. Само че нямаше намерение да се оплита в тези психодрънканици, иначе съвсем щеше да изперка.

— Нищо не мога да ви обещая. — Ветеринарят отново се вторачи в рентгеновите снимки. — Не знам как ще се развият нещата, но ви се кълна, че ще направя всичко по силите си.

Господи, сега разбра как се чувстваха семействата на пациентите му, когато говореше с тях.

— Благодаря. Може ли да гледам?

— Разбира се. Ще ви намеря хирургически дрехи, а за миенето и сам знаете, докторе.

Операцията започна двайсет минути по-късно. Мани гледаше, застанал до главата на Глори, и макар че тя беше под пълна упойка, я милваше по челото с облечената си с ръкавица ръка. Докато наблюдаваше как ветеринарят си върши работата, не можеше да не отдаде заслуженото на уменията и техниката му… общо взето единственото нещо след падането на Глори, което беше както трябва. Процедурата отне по-малко от час — парченцата кости бяха или извадени, или фиксирани на място. След това обездвижиха и превързаха крака й и я откараха в един от басейните, за да не си счупи някой друг крайник, когато излезе от упойката.

Мани остана с нея, докато се събуди, след което отиде при ветеринаря.

— Операцията мина успешно, а и показателите й са добри — каза ветеринарят, — но това бързо може да се промени. Ще отнеме време, докато разберем как ще се развият нещата.

Мамка му. Тази кратка реч бе абсолютно същата като онази, която и той сервираше на роднините на своите пациенти, когато дойдеше време те да си отидат у дома и да си починат малко, в очакване да стане ясно как се справя пациентът след операцията.

— Ще ви се обадим — увери го ветеринарят. — Когато има нещо ново.

Мани свали хирургическите ръкавици и извади визитката си.

— В случай че го няма в картона й.

— Имаме го — отвърна ветеринарят, но въпреки това я взе. — Вие пръв ще научите, ако нещо се промени, а аз лично ще ви държа в течение на всеки дванайсет часа, когато минавам на визитация.

Мани кимна и му подаде ръка.

— Благодаря, че се погрижихте за нея.

— Няма защо.

След като си стиснаха ръцете, Мани кимна към двукрилата врата.

— Нещо против да й кажа „чао“?

— Моля.

Мани се върна при своята кобила. Господи… това направо болеше.

— Дръж се, момичето ми — прошепна, защото му беше трудно да си поеме дъх.

Когато се изправи, служителите го гледаха с тъга, от която Мани знаеше, че няма да се отърси скоро.

— Ще се грижим за нея много добре — увери го ветеринарят.

Мани му вярваше и единствено това му даде сили да излезе във фоайето.

Сградата на клиниката беше голяма, така че му отне известно време, докато се преоблече и излезе през главния вход, до който беше паркирал. Видя, че слънцето е залязло — бързо избледняващото сияние с прасковен цвят караше Манхатън да изглежда така, сякаш тлее. Въздухът беше хладен, но уханен от опитите на ранната пролет да съживи безплодния зимен пейзаж. Мани започна да го поема на толкова големи глътки, че главата му се замая.

Господи, до този миг времето беше препускало светкавично, ала ето че сега минутите изведнъж се занизаха едва-едва, сякаш трескавата бързина бе изцедила източника си на енергия. Или пък се бе блъснала в тухлена стена и се бе гътнала в несвяст.

Докато вадеше ключовете за колата си, Мани се почувства направо древен. Главата му пулсираше, а артритната тазобедрена става го болеше непоносимо — очевидно онзи спринт на хиподрума, за да стигне до Глори, се бе оказал повече, отколкото ставата можеше да понесе.

Това изобщо не беше завършекът на деня, който бе очаквал. Беше си представял как купува питиета на всички останали собственици, които беше победил… и може би как в прилив на въодушевление от успеха решава да се възползва от щедрото орално предложение на госпожица Хансън.

Влезе в поршето и запали двигателя. Колдуел се намираше на четирийсет и пет минути от Куинс, а колата му почти можеше да стигне до „Комодор“ сама. Което беше добре, понеже той бе истинско шибано зомби.

Никакво радио. Никаква музика на айпода. Никакво звънене по телефона.

Когато излезе на „Нортуей“, зарея поглед към пътя пред себе си и потисна порива да обърне и да… Какво щеше да направи? Да спи до коня си?

Работата беше там, че ако успееше да се прибере цял и невредим, вкъщи го очакваше спасение. Цяла бутилка „Лагавулин“. Дори не бе сигурен дали ще си губи времето с разни чаши. Що се отнасяше до болницата, той беше в почивка до шест часа̀ сутринта в понеделник, така че възнамеряваше да се напие и да си остане пиян.

Докато едната му ръка държеше облечения с кожа волан, другата бръкна под копринената риза, търсейки златния кръст отдолу. Обви пръсти около него и изрече молитва.

„Господи, моля те… нека се оправи.“

Не можеше да понесе да изгуби още едно от момичетата си. Не и толкова скоро. Джейн Уиткъм беше умряла преди цяла година… или поне календарът казваше така. Измервано със скръбта му, оттогава бе изминала само минута и половина.

Не искаше отново да преживява същото.