Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (51)

48.

От време на време Куин виждаше смъртта си. Насън. Появяваше се в редките мигове, когато всичко бе тихо и спокойно. А понякога — просто за да се изгаври с него.

Той се опитваше да избегне колажа от гледки, миризми и звуци, сякаш бягаше от чума, ала, макар да беше подал молба за ограничителна заповед във вътрешния съд на съществото си, ответната страна се държеше като истински задник и непрекъснато повдигаше най-различни възражения… така че гадните образи отново и отново се връщаха.

Беше се изтегнал върху леглото си в онова мъгливо състояние, когато умът нито спи, нито е буден, и разбира се, ужасяващата нощ реши, че това е тъкмо моментът да му звънне, за да си поприказват… и ето че спомените в главата му задрънчаха, принуждавайки го да вдигне.

Собственият му брат беше един от бранителите на честта, дошли, за да го пребият. Бандата копелета, облечени в черни дрехи и качулки, го бяха настигнали край пътя, докато той си тръгваше от имението на семейството си завинаги. Носеше на гърба си малкото неща, които притежаваше и нямаше никаква представа накъде отива. Баща му го беше изхвърлил от вкъщи, бяха го заличили от семейното дърво и… ето ти го него. Без корени. Без посока.

Всичко това — заради разноцветните му очи.

Бранителите трябваше да го пребият, задето беше опетнил семейната чест. Но не и да го убият. Само че нещата бяха излезли извън контрол и в изненадващ обрат на събитията брат му се бе опитал да го спаси.

Тази част Куин помнеше отлично. Гласът на брат му, нареждащ на останалите да спрат.

Само че вече бе твърде късно и Куин се бе зареял извън тялото си, далеч не само от болката, но и от света… единствено за да се озове насред море от бяла мъгла, разтворило се, разкривайки врата. Без никой да му казва, бе разбрал, че това е входът към Небитието… така, както бе разбрал, че отвори ли го веднъж, връщане назад нямаше.

Което му се бе сторило прекрасна идея. Нямаше нищо за губене и така нататък…

И въпреки това в последния момент се бе уплашил. Поради причина, която не можеше да си спомни.

Което бе най-странното в цялата история… Онази нощ се бе запечатала така ярко в съзнанието му, но това късче от нея не можеше да си припомни, колкото и да се опитваше.

За сметка на това не беше забравил как се бе върнал в тялото си. Когато се свести, Блей му правеше изкуствено дишане… което беше повече от основателна причина да иска да живее…

Почукването на вратата го разбуди напълно. Надигна се рязко от възглавниците и с помощта на ума си запали лампите, за да се увери къде се намира.

Да. В спалнята си. Сам.

Ала не за дълго.

Докато очите му, все още привикващи със светлината, се насочваха към вратата, вече знаеше кой стои от другата страна. Усещаше деликатното ухание, носещо се оттам, и знаеше защо е дошла. Мамка му, може би точно затова не бе успял да заспи наистина — беше очаквал всеки миг да бъде събуден от появата на Лейла.

— Влез — каза тихо.

Избраницата се плъзна безшумно в стаята и когато се обърна към него, Куин видя, че изглежда ужасно. Изцедена. Съсипана.

— Господарю…

— Можеш да ме наричаш Куин. Всъщност дори те моля да го направиш.

— Благодаря. — Тя се поклони в кръста и се изправи с усилие. — Питах се дали бих могла да се възползвам от любезното ви предложение да… пия от вената ви. Изцедена съм и не съм в състояние да се прибера в Светилището.

Когато Куин срещна погледа на зелените й очи, нещо в ума му се надигна… някакво осъзнаване, което всеки миг щеше да дойде на фокус.

Зелени очи. Зелени като нефрит, гроздови зърна и пролетни пъпки.

— Защо ме гледате по този начин? — попита тя, увивайки се още по-плътно в робата си.

Зелени очи… върху лице, което…

Избраницата хвърли поглед към вратата.

— Може би ще е най-добре да си вървя…

— Съжалявам. — Куин тръсна глава и като се увери, че завивките го покриват до кръста, й даде знак да се приближи. — Току-що се събудих… не ми обръщай внимание.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Хайде, ела. Нали сме приятели, забрави ли? — Протегна ръка и когато тя се доближи, улови дланта й и я дръпна да седне.

— Господарю? Все още ме гледате по този начин.

Очите на Куин се взираха изпитателно в лицето й, а после се спуснаха надолу по тялото й. Зелени очи…

Какво толкова имаше в проклетите очи? Не беше като да не ги е виждал досега.

Зелени очи…

Той преглътна една ругатня. Исусе, беше като в главата ти да се върти песен, на която си спомняш мелодията, но не и думите.

— Господарю?

— Куин. Кажи го, моля те.

— Куин.

По устните му пробяга усмивка.

— Ето, вземи това, от което се нуждаеш.

Господи, колко беше тънка, помисли си Куин, докато й поднасяше китката си. Тя се наведе и отвори уста. Изключително белите й зъби бяха дълги, ала деликатни. Не като неговите. А убождането им бе също толкова нежно и женствено, колкото и всичко друго у нея.

Което традиционалиста в него намираше за съвсем редно.

Докато Лейла пиеше, той съзерцаваше сложно сплетената й руса коса, голите рамене, красивите й ръце.

Зелени очи.

— Исусе! — Когато тя понечи да се отдръпне, Куин сложи длан на тила й и я задържа върху вената си. — Няма нищо. Кракът ми се е схванал.

По-скоро — умът.

Обзет от безсилно раздразнение, той вдигна глава и вместо да я удари в стената, разтърка очи. Когато погледът му отново си дойде на фокус, установи, че се взира във вратата…

… през която Лейла току-що беше влязла.

Начаса бе въвлечен обратно в съня. Но не онзи за побоя, нито пък за брат му. Видя се застанал пред входа на Небитието… протегнал ръка към дръжката на бялата врата.

Действителността се изкриви, сякаш разтеглена от невидими ръце, докато Куин вече не бе сигурен дали е буден или заспал… или мъртъв.

Вихрушката се надигна от средата на вратата, сякаш онова, от което беше изработена, се бе втечнило, придобивайки плътността на мляко. В сърцето на този ураганен вихър един образ започна да приема очертания и се понесе нагоре, по-скоро като звук, отколкото като картина.

Беше лицето на млада жена. Млада жена с руса коса, изтънчени черти и бледозелени очи.

Тя го гледаше, задържала очите му със своите така сигурно, както ако беше уловила лицето му в малките си красиви ръце. След това мигна. И ирисите й промениха цвета си.

Единият стана зелен, а другият — син. Досущ като неговите.

— Господарю!

В първия миг Куин беше напълно объркан, чудейки се защо тя го бе нарекла така. Откъде знаеше кой е той?

— Куин! Нека да затворя раната!

Той примига. И установи, че се бе хвърлил към таблата на леглото, при което зъбите на Лейла се бяха изтръгнали от плътта му и сега кръвта му шуртеше върху чаршафите.

— Нека…

Той задържа Избраницата настрани и сам се погрижи за раната си. Докато го правеше, не откъсваше очи от Лейла.

Прекалено лесно беше да насложи чертите на онази млада жена върху лицето й и да открие нещо далеч по-дълбоко от прилика. Докато сърцето му биеше лудешки, той си напомни, че никога не бе проявявал ясновидски способности. За разлика от Ви, той не бе в състояние да надникне в бъдещето.

Лейла се изправи съвсем бавно, сякаш не искаше да го изплаши.

— Да отида ли да доведа Джейн? Или може би ще е най-добре да си вървя?

Куин отвори уста… ала от нея не излезе никакъв звук.

Леле. Никога не беше претърпявал автомобилна злополука, но си представяше, че обзелият го ужас доста прилича на онова, което изпитваш, когато видиш как, вместо да спре на „Стоп“, някой връхлита право върху теб: преценяваш посоката му, сравняваш неговата скорост със своята и стигаш до заключението, че сблъсъкът е неизбежен.

Макар че изобщо не бе в състояние да си представи свят, в който Лейла забременява от него.

— Видях бъдещето — каза той сякаш от много далече.

Лейла вдигна ръце към гърлото си, сякаш се задушаваше.

— Нещо лошо ли е?

— Не е… възможно. Въобще.

Стиснал главата си с ръце, единственото, което Куин виждаше в мрака, беше онова лице… наполовина това на Лейла и наполовина неговото.

Господ да им е на помощ… и на двамата. На всички.

— Господарю? Плашите ме.

Е, значи ставаха двама…

Ала то не можеше да е вярно. Нали?

— Ще си вървя — дрезгаво каза тя. — Благодаря за онова, което ми дадохте.

Куин кимна, неспособен да я погледне.

— Няма защо.

След миг вратата се затвори. Куин потрепери, а в костите му се настани вледеняващ страх… и стигна до дъното на душата му.

Каква ирония, помисли си. Родителите му никога не бяха искали той да се възпроизведе и ето че сега мисълта да натовари Лейла с дефектна дъщеря или, още по-лошо, да предаде прецаканите си очи на едно невинно дете, го накара да се вкопчи в обета си за въздържание така, както нищо друго не би могло.

Всъщност би трябвало да се радва. От всички съдби, които би могъл да има, тази можеше да бъде избегната със стопроцентова сигурност, нали така?

Просто никога нямаше да прави секс с Лейла.

Никога.

Така че всичко това бе чисто и просто една невъзможност. Точка по въпроса.