Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (48)

45.

Вишъс се прибра за частици от секундата и след като се обади на Джейн в клиниката, се отправи към имението през подземния тунел. Когато стигна във фоайето, го посрещна единствено оглушителна тишина, която го накара да се почувства некомфортно.

Беше прекалено тихо.

Разбира се, това обикновено би се дължало на факта, че е два през нощта и братята са навън. Ала тази нощ всички бяха тук и вероятно правеха секс, съвземаха се, след като бяха правили секс или се канеха да правят секс.

„Имам чувството, че за първи път правихме любов.“

Докато думите на Джейн отново отекваха в ума му, Вишъс не знаеше дали да се усмихне или да си срита задника. Но това вече нямаше значение — от тази нощ пред него се разкриваше един нов свят… не че беше сигурен какво означава това, но нямаше търпение. Просто нямаше търпение.

Докато изкачваше голямото стълбище, насочил се право към кабинета на Рот, той се потупа по всички джобове, които нямаше. Все още беше облечен в проклетата болнична нощница. С петната от кръв. И никакви цигари.

— Мамка му.

— Господарю? Нуждаете ли се от нещо?

Спрял на последното стъпало, Вишъс погледна към Фриц, който почистваше перилата, и едва не го целуна по устата.

— Останах без тютюн. И цигарена хартия…

Старият доген се усмихна толкова широко, че с всичките си бръчки заприлича на шарпей.

— Имам колкото искате в килера. Веднага се връщам… С краля ли ще се срещнете?

— Аха.

— Ще ви ги донеса там… както и един халат, може би?

Второто предложение беше изречено деликатно.

— Мамка му, благодаря ти, Фриц. Спасяваш ми живота.

— Не, вие спасявате животи, господарю. — Икономът се поклони. — Всяка нощ вие и Братството спасявате всички нас.

Фриц забърза надолу с по-бодра стъпка, отколкото можеше да се очаква. Но разбира се, той не обичаше нищо повече от това да бъде полезен. Което беше супер.

Е, добре. Време беше за работа.

Чувствайки се като пълен идиот в болничната нощница, Ви отиде до затворената врата на кралския кабинет, сви ръка в юмрук и почука.

Миг по-късно през дебелото дърво долетя глас:

— Влез.

Ви прекрачи прага.

— Аз съм.

— Какво има, братко?

Рот беше седнал върху трона на баща си зад внушителното писалище в другия край на префърцунено боядисания кабинет. На пода, върху специално изработено алено кучешко легло, се беше излегнал Джордж. При появата на Ви, ретривърът повдигна златистата си глава и наостри съвършените си триъгълни уши. Опашката му затупа по пода в знак на поздрав, ала остана до господаря си.

Кралят и неговото куче водач никога не се отделяха един от друг. И не само защото Рот се нуждаеше от помощта му.

— Е, Ви. — Рот се облегна назад в украсения с резба трон и като отпусна ръка, погали Джордж по главата. — Миризмата ти е интересна.

— Така е. — Ви се настани срещу краля и като сложи ръце върху коленете си, ги сви в юмруци, мъчейки се да отвлече вниманието си от жаждата за никотин.

— Оста̀ви вратата отворена.

— Фриц ще ми донесе цигари.

— Няма да пушиш край кучето ми.

Мамка му.

— Ъъъ…

Беше забравил за новото правило… а да поиска от Джордж да се пръждоса за известно време, беше немислимо — в крайна сметка Рот може и да беше изгубил зрението си, ала все още беше смъртоносен, а Ви вече беше поел дозата си садо-мазо за тази вечер.

Фриц се появи тъкмо когато черните вежди на краля отново се скриха зад плътните му очила.

— Господарю, тютюна ви — щастливо каза икономът.

— Благодаря, мой човек. — Ви пое цигарените хартийки, кесийката и запалката, която досетливият доген не беше забравил. Както и халата.

Вратата се затвори, а Ви погледна към кучето. Джордж беше положил масивната си глава върху лапите, а добрите му кафяви очи сякаш се извиняваха, задето присъствието му пречеше на Ви да запали цигара. Дори размаха предпазливо крайчето на опашката си.

Вишъс поглаждаше кесийката с турски тютюн като някакъв жалък загубеняк.

— Нещо против да си свия една-две?

— Само да чуя изщракване на запалка и ще те изравня с килима.

— Ясно. — Ви подреди нещата върху писалището. — Дойдох, за да поговорим за Пейн.

— Как е сестра ти?

— Тя се чувства… прекрасно. — Ви отвори кесийката, вдиша дълбоко и трябваше да потисне надигналото се в гърдите му „ммм“. — Получи се… не съм сигурен как, но тя е на крака. Като нова е.

Кралят се приведе напред.

— Сериозно? Ама наистина?

— Абсолютно.

— Това е чудо.

На име Мануел Манело, както се оказваше.

— И така би могло да се каже.

— Е, това е страхотна новина. Искаш ли да й подсигурим стая тук? Фриц ще…

— Малко по-сложно е.

Когато веждите на Рот отново се скриха зад тъмните очила, Ви си помисли, че макар и сляп, кралят сякаш се взираше в събеседниците си, както по времето, когато можеше да вижда. Което създаваше усещането, сякаш някой се е прицелил с пистолет в челото ти.

Ви се зае да разстила малки бели листчета.

— Става въпрос за човешкия хирург.

— О… за бога! — Рот вдигна тъмните си очила на челото и разтърка очи. — Само не ми казвай, че между тях има нещо.

Вместо отговор, Ви взе торбичката и се зае да вади тютюн, щипка по шипка.

— Чакам да ми кажеш, че не съм те разбрал правилно. — Рот отново си сложи очилата. — Все още чакам.

— Обича го.

— И ти нямаш нищо против?

— Как ли пък нямам. Но тя може да излиза и с някой от Братството и според мен копелето пак няма да е достатъчно добро за нея. — Ви взе една от хартийките, върху които вече имаше тютюн, и започна да я навива. — Така че… ако наистина го иска, кой съм аз, че да се меся.

— Ви, знам накъде биеш и няма да го позволя.

Както облизваше една от хартийките, за да я залепи, Вишъс замръзна. За миг си помисли дали да не намеси и Бет в приятния разговор, ала кралят бездруго изглеждаше така, сякаш бе започнало да го мъчи главоболие.

— Друг път не можеш да го позволиш! Рейдж и Мери…

— Рейдж беше пребит за това, забрави ли? И то с основателна причина. Освен това времената се променят, Ви. Войната се разгаря, Обществото на лесърите набира нови попълнения като за световно, а да не забравяме и накълцаните убийци, които открихте в града миналата нощ.

„По дяволите“, помисли си Ви. Онези посечени лесъри.

— А и тъкмо получих ей това. — Без да поглежда, Рот потупа вляво от себе си и вдигна лист хартия, изписан с Брайловата азбука. — Копие от писмо, изпратено по електронната поща на онова, което е останало от Първите семейства. Кор и момчетата му са се преместили… което е и причината да откриете онези лесъри в такова състояние.

— По дяволите! Знаех си, че е той.

— Опитва се да ни постави натясно.

Ви настръхна.

— В смисъл?

Изражението на Рот сякаш казваше: „О! Не се прави, че не разбираш!“

— Някои загубиха цели клонове от семействата си. Избягаха от домовете си, но искат да се върнат. Ала вместо да става по-сигурно, положението в Колдуел става все по-опасно. Точно сега не бива да приемаме нищо за даденост.

С други думи — Рот не приемаше за даденост, че мястото му на трона е сигурно. Независимо къде седеше в момента.

— Повярвай ми, разбирам какво изпитва Пейн — продължи той. — Но в момента трябва да спуснем капаците на прозорците, да залостим вратите и да се приготвим да посрещнем надигащата се буря. Сега не е време допълнително да усложняваме положението, като допуснем човек между нас.

За миг в стаята се възцари тишина.

Докато обмисляше контрааргументите си, Ви взе поредното листче, нави го плътно, близна крайчеца и го залепи.

— Той помогна на моята Джейн миналата нощ. Когато с братята се върнахме след онова меле, Манело запретна ръкави. Той е забележителен хирург. Знам го от личен опит. Изобщо не може да се нарече безполезен. — Ви погледна над бюрото. — Ако войната стане още по-ожесточена, още един чифт ръце, които могат да извършват операции, ще ни дойдат добре.

Рот изруга на английски. А после и на Древния език.

— Вишъс…

— Джейн е невероятна, но е само една. А Манело притежава умения, които тя няма.

Рот отново вдигна очилата си и потърка очи. Ожесточено.

— Искаш да ми кажеш, че този тип ще се съгласи да живее тук, ден и нощ, до края на живота си? Не е никак малко да поискаш такова нещо от някого.

— Е, ще го попитам.

— Това не ми харесва.

Дъъъълго мълчание. От което Ви разбра, че постига напредък. Ала и прекрасно знаеше, че не бива да притиска краля.

— Мислех, че искаш да убиеш копелето — измърмори Рот. Сякаш това би било за предпочитане.

Внезапно в ума на Ви изникна образът на Манело, коленичил пред Пейн, толкова ярък, че му се прииска да грабне най-близката химикалка и да си избоде очите.

— Все още искам — отвърна мрачно. — Но… той е мъжът, когото тя желае. Имам ли избор?

Ново дъъъълго мълчание, по време на което Ви натрупа задоволително висока купчинка цигари.

Най-сетне Рот прокара ръка през дългата си цял километър черна коса.

— Ако иска да се вижда с него навън, това не ми влиза в работата.

Вишъс отвори уста, за да възрази, но после я затвори. Този отговор беше по-добър от категоричен отказ, а кой знае какво ги очакваше в бъдеще — ако Ви бе в състояние да еволюира до състояние, в което дори след кошмара в банята Манело бе останал жив и невредим, всичко бе възможно.

— Звучи ми справедливо. — Той отново затвори кесийката. — Какво ще правим с Кор?

— Ще изчакаме Съветът да се събере… което несъмнено ще стане в близките една-две нощи. Глимерата ще налапа въдицата и тогава вече ще си имаме истински неприятности — каза Рот, а после добави сухо: — За разлика от всичките ни бели кахъри.

— Искаш ли да събера Братството за среща?

— Не. Нека си починат до края на нощта. Това няма да избяга.

Ви се изправи, облече си халата и прибра пушаческите принадлежности.

— Благодаря ти. Нали се сещаш… за това с Пейн.

— Не е за да ти направя услуга.

— Но е добра новина, която мога да й предам.

Вишъс беше стигнал до средата на стаята, когато думите на Рот го накараха да се обърне рязко.

— Тя ще иска да се бие.

— Моля?

— Сестра ти. — Рот подпря лакти върху листовете на бюрото и се приведе напред; суровото му лице беше мрачно. — Трябва да се подготвиш за деня, когато тя ще поиска да излезе и да се бие.

О, господи, не!

— Не искам да слушам за това.

— Но ще ти се наложи. Аз съм се изправял срещу нея по време на онези тренировъчни двубои — тя е не по-малко смъртоносна, отколкото теб или мен и ако си мислиш, че ще се задоволи с това да прекара следващите шестстотин години, бродейки из имението, значи не си наред. Рано или късно тя ще поиска да се бие.

Вишъс отвори уста. А после я затвори. Е, нали се порадва на живота, колко… двайсет и девет минути?

— Не ми казвай, че ще го позволиш.

— Хекс се бие.

— Тя е поданица на Ривендж. Не твоя. — Веждите на Рот се скриха за трети път. — При нея е различно.

— Първо, всеки под този покрив е мой поданик. И второ — не е различно, само защото Пейн ти е сестра.

— Разбира се. — „Че е.“ — Че не е.

— Сигурен ли си?

Вишъс се прокашля.

— Сериозно ли обмисляш да й позволиш…

— Виждал си ме в какво състояние се прибирах от нашите тренировки, нали? А изобщо не се опитвах да се възпирам или нещо такова, Вишъс. Тази жена знае какво прави.

— Но тя… — „… ми е сестра.“ — Не можеш да я оставиш да излиза да се бие.

— В момента се нуждая от всички воини, които мога да намеря.

Вишъс пъхна една цигара между устните си.

— Май ще е най-добре да си вървя.

— Идеята си я бива.

В мига, в който се озова навън и затвори вратата, Ви щракна златната запалка, която Фриц му бе донесъл, всмукна като прахосмукачка и се зае да обмисля следващия си ход. Навярно би могъл просто да се дематериализира обратно в „Комодор“ и да съобщи добрата новина на сестра си, но се боеше какво ще завари там. Освен това разполагаше с часовете до зазоряване, за да убеди сам себе си, че идеята Пейн да се бие заедно с тях не е най-безумната на света.

Пък и трябваше да се види с още някого.

Слезе по стълбите, пресече фоайето и вестибюла и излезе навън. След това бързо прекоси застлания с чакъл двор и влезе в Дупката през масивната входна врата.

Познатата гледка на диваните, плазмения телевизор и джагата му подейства успокояващо.

Гледката на празната бутилка „Лагавулин“ върху малката масичка? Не чак толкова.

— Бъч?

Не получи отговор, затова пое по коридора към стаята на ченгето. Вратата беше отворена и вътре… вътре нямаше нищо, освен огромния гардероб на Бъч и празно, неоправено легло.

— Тук съм.

Ви се намръщи, върна се назад и надникна в собствената си стая. Лампите бяха угасени, но аплиците в коридора хвърляха достатъчно светлина.

Бъч седеше от другата страна на леглото, с гръб към вратата; широките му рамене бяха прегърбени, главата му — провесена надолу.

Вишъс влезе и затвори вратата след себе си. Нито Джейн, нито Мариса щяха да се появят (и двете бяха заети, всяка със своята работа), ала Фриц и помощниците му най-вероятно щяха да наминат, за да почистят, а този иконом, бог да го поживи, никога не чукаше, дори вратата да беше затворена. Беше живял тук твърде дълго.

— Здрасти — каза Ви в мрака.

— Здрасти.

Ви пристъпи напред, заобиколи леглото, използвайки стената за ориентир, и приседна до най-добрия си приятел.

— Всичко наред ли е между вас с Джейн? — попита ченгето.

— Да. Наред е. — Меко казано. — Тя пристигна тъкмо когато се събудих.

— Аз я повиках.

— Досетих се. — Вишъс се наклони и го погледна, въпреки че това нямаше особено значение в непрогледния мрак. — И ти благодаря…

— Съжалявам — изхриптя Бъч. — Господи, толкова съжалявам…

Задавеното поемане на въздух, което последва думите му, ужасно приличаше на хлип, който той се бе опитал да потисне.

Въпреки че не виждаше нищо, Ви протегна ръка и я обви около ченгето. Притегли го до гърдите си и положи глава върху него.

— Всичко е наред — дрезгаво каза Ви. — Всичко е наред… Ти направи онова, което трябваше…

Той завъртя ченгето, така че двамата се оказаха излегнати един до друг, а Бъч беше в ръцете му.

По някаква причина Ви си спомни първата нощ, която бяха прекарали заедно, сякаш преди милион години, в къщата на Дариъс в града. Две единични легла, едно до друго на горния етаж. Бъч го беше попитал за татуировките. Ви му беше казал да си гледа работата.

И ето че сега отново бяха заедно в мрака. След всичко, което се бе случило оттогава, изглеждаше направо невероятно, че са същите мъже, които се бяха сближили заради „Ред Сокс“.

— Не искай от мен да го повторя скоро — каза ченгето.

— Съгласен.

— И все пак, ако се нуждаеш от него… ела.

На Ви му беше на върха на езика да каже: „Никога повече!“, но това бяха празни приказки. Двамата с Бъч бяха изкарали не една и две „сесии“ на този психиатричен етаж и макар че той уж обръщаше нова страница… нямаше как да е сигурен.

Така че просто повтори обещанието, което си бе дал, докато беше с Джейн. От днес нататък щеше да споделя. Дори от това да се чувства толкова неловко, че да му иде да закрещи, то бе за предпочитане пред досегашната му стратегия да задържа всичко в себе си. Пък и беше по-здравословно.

— Надявам се да не се наложи — промърмори той. — И все пак, благодаря ти, мой човек.

— И още нещо.

— Какво?

— Мисля, че сега сме гаджета. — Ви се изсмя дрезгаво и Бъч сви рамене. — Така де… съблякох те. Носеше корсет. Да не говорим пък за къпането с гъба след това.

— Копеле.

— До последен дъх.

Когато смехът им заглъхна, Ви затвори очи и за миг изключи ума си. С масивните гърди на най-добрия му приятел, притиснати до неговите, и знанието, че между тях с Джейн всичко е наред, в живота му не липсваше нищо.

Само ако можеше да задържи сестра си далеч от нощните колдуелски улички… животът щеше да е просто съвършен.