Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (45)

42.

Във ветеринарната клиника „Трикаунти“ Мани стоеше неподвижен, докато Глори душеше дрехите му. Знаеше, че най-вероятно трябва да си тръгне. Ала просто не бе в състояние да откъсне нито себе си, нито Пейн от коня.

Времето на Глори изтичаше и това го убиваше. Но не можеше да я остави да се топи като свещ, да отслабва и окуцява с всеки изминал ден. Тя заслужаваше нещо много по-добро от това.

— Обичаш я — меко каза Пейн, докато прокарваше бледата си ръка по гърба и хълбока на чистокръвната кобила.

— Да, така е.

— Тя е голяма късметлийка.

Не, тя беше обречена и умираше.

Мани се прокашля.

— Предполагам, че трябва да…

— Доктор Манело?

Мани се обърна и погледна над вратата на отделението.

— А, здрасти, докторе. Как сте?

Докато главният ветеринар крачеше към тях, смокингът му беше толкова не на място, колкото би била една вила за сено в операта.

— Аз съм добре… както и вие, доколкото виждам. — Той намести папийонката си. — Издокаран съм така, защото се връщам от опера. Но просто трябваше да мина да нагледам момичето ви.

Мани излезе и му протегна ръка.

— Аз също.

Докато двамата се здрависваха, ветеринарят погледна към отделението на Глори… и очите му едва не изскочиха при вида на Пейн.

— Ъъъ… здравейте.

Когато Пейн му се усмихна лекичко, добрият доктор примига, сякаш слънцето беше пробило облаците и го бе огряло.

Е, добре, на Мани определено му беше дошло до гуша копелетата да я зяпат по този начин.

— Има ли някакво обездвижване, което можем да приложим? — попита той, заставайки между ветеринаря и Пейн. — За да облекчим част от напрежението?

— Всеки ден го правим за по няколко часа. — Докато отговаряше, ветеринарят направи крачка встрани, така че Мани трябваше да стори същото, за да продължи да скрива Пейн от очите му. — Не искам да рискуваме да се появят стомашни или белодробни проблеми.

Мани, на когото му бе омръзнал този „танц“ с ветеринаря, а и не искаше Пейн да чуе онова, към което се бе насочил разговорът, го улови за ръката и го дръпна настрани.

— Е, каква е следващата ни стъпка?

Ветеринарят потърка очи, сякаш за да даде на ума си възможност да си дойде на мястото.

— Ако трябва да съм откровен, доктор Манело, имам не особено добро предчувствие за това накъде вървят нещата. Другият й крак също започва да отслабва и макар че правя всичко по силите си, за да го лекувам, няма особен резултат.

— Все трябва да има нещо.

— Ужасно съжалявам.

— Колко време, докато сме напълно сигурни…

— И сега съм сигурен. — Очите на лекаря бяха мрачни. — Ето защо дойдох тази вечер… надявах се на някакво чудо.

Точно както и Мани.

— Защо не останете още малко с нея — предложи ветеринарят. — Колкото искате.

Което, преведено на нормален език, означаваше: „Сбогувайте се с нея“.

Лекарят сложи ръка върху рамото на Мани за миг, а после се обърна и се отдалечи. Докато го правеше, поглеждаше във всяко от отделенията, проверяваше пациентите си, тук-там погалваше някоя муцуна.

Добър тип. Старателен.

От онези, които изчерпваха абсолютно всяка възможност, преди да вземат крайното решение.

Мани си пое дълбоко дъх и се помъчи да си каже, че Глори не е домашен любимец. Хората не гледаха състезателни коне като домашни любимци. А Глори заслужаваше нещо по-добро от това да страда, затворена между четири стени, докато той събира кураж да стори онова, което бе правилно. Вдигна ръка и докосна разпятието, което носеше под хирургическите дрехи, и изведнъж го обзе желание да отиде на църква…

В началото забеляза единствено, че сенките по стената насреща му станаха по-гъсти. И си помисли, че някой трябва да бе запалил осветлението в конюшнята. А после си даде сметка, че светлината идваше от отделението на Глори.

Какво… по…

Обърна се рязко, сепна се… и едва не падна.

Пейн беше коленичила в стърготините на пода, сложила ръце върху предните крака на кобилата; очите й бяха затворени, челото — сбърчено.

А тялото й — обгърнато от ярка, прекрасна светлина.

Над нея Глори бе застинала съвършено неподвижна, ала кожата й потръпваше, а очите й бяха извити назад. Кратки, накъсани изцвилвания се надигаха в дългата й шия и излизаха от разширените й ноздри… сякаш бе завладяна от чувство на облекчение и болката й бързо отслабваше.

Ранените й крака сияеха лекичко.

Мани не смееше да помръдне, нито дори да си поеме въздух или да мигне. Само още по-силно стисна разпятието… и се замоли никой да не прекъсне онова, което се случваше. Не беше сигурен колко дълго тримата останаха така, но най-сетне стана очевидно, че усилието започва да идва твърде много на Пейн — тялото й затрепери, дишането й стана неравномерно.

Мани влезе в отделението и като я откъсна от Глори, прегърна отпуснатото й тяло, измествайки се настрани, да не би Глори да се подплаши и да направи нещо непредвидимо.

— Пейн?

О, господи…

Клепачите й се повдигнаха.

— Успях ли… да й помогна?

Като я милваше по косата, Мани погледна към кобилата си. Глори стоеше на място, повдигайки ту едното си копито, ту другото, сякаш се опитваше да разбере на какво се дължи това неочаквано облекчение. След това тръсна глава… и отиде да си хапне от сеното, което до този миг не беше докоснала.

Докато прекрасният звук на кон, дъвчещ суха трева, изпълваше въздуха, Мани сведе поглед към Пейн.

— Помогна й — каза той дрезгаво. — Мисля, че й помогна.

Очите на Пейн сякаш се мъчеха да се фокусират отново.

— Не исках да се наложи да я загубиш.

Завладян от благодарност, за която не му достигаха думи, Мани я притисна още по-силно до сърцето си и я задържа така за миг. Искаше му се да останат по този начин много по-дълго, но тя не изглеждаше добре, пък и бог знае кой друг беше забелязал светлинното шоу. Трябваше да се махнат оттук.

— Да отидем у нас — каза той. — Там ще можеш да си полегнеш.

Пейн кимна и той я вдигна на ръце. По дяволите, усещането беше толкова съвършено. Докато затваряше вратата на отделението зад тях, Мани хвърли поглед към Глори. Тя се тъпчеше със сено като за световно.

Мили боже… нима наистина беше подействало?

— Утре пак ще дойда — обеща й той, преди да се отдалечи, изпълнен с лъчиста надежда.

Когато стигнаха до бюрото на охраната, Мани се усмихна и сви рамене.

— Двойни смени в болницата — изтощена е.

Мъжът се изправи, сякаш самото присъствие на Пейн (дори да беше припаднала) стигаше, за да привлече вниманието му.

— Най-добре я откарайте вкъщи. Трябва да се грижите добре за жена като нея.

Колко беше прав.

— Точно натам сме тръгнали.

Движейки се бързо, той отиде до регистратурата и изчака бръмченето, за да отвори и последната врата. Надяваше се, че главният ветеринар не бе видял нищо…

— Благодаря ти, Исусе — промърмори Мани, когато чу бръмченето и бутна вратата с хълбок.

Без да губи никакво време, той отиде право при колата, макар че да извади ключовете, както държеше Пейн на ръце, не беше особено лесно. Нито пък това да отключи вратата. После я настани на мястото до шофьора, като през цялото време се чудеше дали е болна. По дяволите, нямаше никакъв начин да се свърже с когото и да било от нейния свят.

Докато заобикаляше колата и сядаше зад волана, си помисли, че всичко можеше да върви по дяволите — просто щеше да я закара обратно при вампирите…

— Мога ли да те помоля за нещо? — каза тя леко завалено.

— Всичко… какво…

— Може ли да взема вената ти за миг? Усещам се… странно изчерпана.

На това му се казваше готов за употреба. Мани заключи вратите и само дето не изтръгна ръката си, докато й я предлагаше.

Меките й устни откриха вътрешната страна на китката му, ала ухапването не беше бързо, сякаш й беше трудно да събере енергия. Накрая все пак успя и той подскочи, когато острата болка го прониза в сърцето и го замая. Или пък… възможно ли бе това да беше резултат от внезапната, всепоглъщаща възбуда, която сграбчи не само топките и члена, но и цялото му тяло.

Той отметна глава назад и от устните му се откъсна стон, а бедрата му се раздвижиха върху седалката на поршето. Господи, беше прекрасно… ритъмът на смученето й спокойно можеше да бъде върху ерекцията му… и въпреки че би трябвало да го боли, подръпването и преглъщането му носеха единствено удоволствие — парещо, сладко удоволствие, за което той би умрял.

Мани изпадна в състояние на истинско блаженство; струваше му се, че от векове бяха свързани от зъбите й в плътта му. Времето не означаваше нищо, както и това, че се намираха на паркинга, седнали в кола с прозрачни прозорци.

Майната му на света. Сега съществуваха единствено той и тя. Заедно.

И това беше преди диамантените й очи да се отворят и да го погледнат, приковани не в лицето, а върху шията му.

„Вампир“, помисли си той. „Красив вампир.“

„Моя.“

Докато тази мисъл се избистряше в съзнанието му, Мани действаше на автопилот — извъртя глава на една страна, предлагайки й вената си…

Не беше нужно да я кани два пъти. С едно мощно движение Пейн се надигна и само дето не се нахвърли отгоре му с цялото си тяло. Зарови ръка в косата му и я плъзна върху тила му, стисвайки го с такава сила, че той не бе в състояние да помръдне — прикован на място, така че тя можеше да прави с него каквото си поиска… като хищник с плячката си. И сега, когато той беше неин, тя продължи бавно — зъбите й се спуснаха към кожата му, плъзнаха се по основата на врата му, карайки го да настръхне в очакване на пробождането и засмукването.

— По дяволите! — възкликна Мани дрезгаво. — О… да…

Ръцете му я сграбчиха за раменете, придърпвайки я още по-близо.

— Вземи я всичката… вземи… О, господи… Исусе…

Нещо докосна пениса му. И като се имаше предвид, че знаеше точно къде са неговите ръце, трябва да беше тя. Мани се размърда, обзет от неудържимо желание, давайки й толкова място да се движи, колкото му беше възможно… и тя наистина го направи — надолу, нагоре по напрегнатата му ерекция, докато бедрата му й помагаха, подхващайки нейния ритъм.

Запъхтяното дишане и стоновете му изпълниха вътрешността на колата. Не мина много, преди топките му да се напрегнат, а върхът на пениса му да се стегне под напора на усилващото се напрежение.

— Ще свърша — простена той. — По-добре спри, ако не искаш…

В този миг тя развърза шнура на хирургическия му панталон и пъхна ръка вътре…

На Мани му се видяха звезди. В мига, в който кожата й докосна неговата, той свърши така, както никога преди. Главата му отскочи назад, пръстите му се впиха в раменете й, бедрата му подскочиха необуздано. А тя не спираше — нито да пие, нито да се грижи за възбудата му… така че, също както преди, оргазмът му продължаваше ли, продължаваше, насладата — все по-огромна с всеки нов спазъм.

Всичко свърши твърде скоро.

Разбира се, той можеше да продължава така цяло десетилетие и пак да си остане жаден за още.

Пейн се отдръпна от него, облегна се в седалката и прокара розов език по острите връхчета на кучешките си зъби. Господи… прекрасното сияние отново се бе появило под кожата й, от което тя изглеждаше като блян.

Но всъщност тя беше точно това, нали?

— Кръвта ти е силна — каза дрезгаво, докато се навеждаше, за да го близне по шията. — Много силна.

— Така ли? — промълви Мани.

И сам не беше сигурен дали наистина е проговорил. Може би просто си го бе помислил.

— Усещам как мощта й се разлива в тялото ми.

Човече, никога не си беше падал по пикапи (проклетите неща бяха твърде тромави и да ги караш беше като да се търкаляш по каменист планински склон), но сега би дал всичко на света за задна седалка, на която може да се побере нещо повече от стикове за голф. Искаше да я сложи да легне там и…

— Искам още от теб — промълви Пейн, завряла лице във врата му.

Е, той все още беше корав като камък, въпреки че беше…

— Искам те в устата си.

Мани рязко отметна глава назад и простена, докато пенисът му потръпваше. Но колкото и да я желаеше, не бе сигурен, че тя е наясно какво я очаква. Дори мисълта за устните й върху…

Главата на Пейн се спусна към скута му, преди Мани да успее да проговори. Нямаше никакво встъпление — тя направо го засмука, пое го в себе си, задържайки го в топлата си, влажна уста.

— Мамка му! Пейн!

Улови я за раменете, уж за да я дръпне да се изправи… ала Пейн нямаше такова намерение. Без никаква помощ от негова страна тя знаеше точно какво да прави, как да подръпва и смуче, преди да го близне в основата. А после се зае да го изследва с обстойност, която красноречиво говореше, че се наслаждава на ставащото не по-малко от него… което още повече го възбуди.

В този миг усети как вампирските й зъби драсват съвсем лекичко главичката му.

Начаса я вдигна и плени устата й с целувка, сграбчвайки лицето й в шепи, докато свършваше върху ръцете й. Но това не продължи дълго. Тя се отскубна и се върна там, където беше преди малко, хващайки го по средата на оргазма, поглъщайки онова, което тялото му сякаш имаше в огромни количества за нея.

Когато мощните спазми най-сетне престанаха, тя се отдръпна, погледна го… и бавно облиза устни.

Тук Мани трябваше да затвори очи, ерекцията му пулсираше почти до болка.

— А сега ще ме отведеш у дома си — изръмжа тя.

Не беше молба. А тонът й говореше, че си мисли съвсем същото, което и той. Така че това можеше да доведе само до едно.

Мани, който сякаш се бе разпаднал на съставните си части, се стегна и отвори очи. Пресегна се, докосна лицето и погали долната й устна с палец.

— Не съм сигурен, че е добра идея, бамбина — каза дрезгаво.

Ръката й върху члена му го стисна малко по-здраво и той простена.

— Мануел… мисля, че именно там трябва да бъдем.

— Не е… добра идея.

Тя се отдръпна назад, прибра ръката си, а сиянието й избледня.

— Но ти си възбуден. Дори и в този миг.

„Не думай!“

— Именно това имам предвид.

Погледът му обходи лицето й и се спусна към гърдите й. Отчаяно я жадуваше, искаше му се да разкъса дрехите си и да отнеме девствеността й в колата.

— Няма да съм в състояние да се удържа, Пейн. И сега едвам успявам…

Тя измърка от задоволство и отново облиза алените си устни.

— Харесва ми, когато губиш самоконтрол.

О, господи, така изобщо, ама изобщо не му помагаше.

— Аз… — Мани тръсна глава. Това беше истински ад — да отказва онова, което и двамата жадуваха. — Мисля, че е време да направиш онова, което трябва, и да ме оставиш. Докато все още съм в състояние да те пусна да си отидеш…

За миг в почукването по прозореца нямаше никаква логика. Нали бяха сами в колата, спряна на празния паркинг? Ала после загадката беше разкрита.

— Излез от колата и ми дай всичките си мангизи.

Мъжкият глас накара Мани да обърне рязко глава… и да се взре в дулото на пистолет.

— Чу ме, човече. Излез от колата или ще те гръмна.

Докато дърпаше Пейн назад в седалката, по-надалеч от цевта на оръжието, Мани прошепна тихо:

— Когато изляза, заключи вратите. Ето така.

Той посегна към контролното табло и й показа копчето.

— Аз ще се оправя с това. — Имаше четиристотин долара в брой и цял куп кредитни карти. — Ти стой вътре.

— Мануел…

Дори не й даде възможност да отговори — що се отнасяше до него, пистолетът съдържаше всички въпроси и определяше всички правила. Грабна портфейла си и бавно отвори вратата, но за сметка на това излезе бързо и също толкова бързо я затръшна зад гърба си. Когато го стори, зачака да чуе как ключалките изщракват. Чакаше.

И чакаше.

Напрегнал отчаяно слух, за да долови звука, който означаваше, че Пейн е в такава безопасност, в каквато изобщо би могла да бъде тук, Мани почти не чу как типът със ски маската излая:

— Портфейла. И кажи на кучката да излезе от колата.

— Имам четиристотин…

Портфейлът изчезна.

— Кажи й да излезе или идва с мен. Часовника. Искам и часовника.

Мани погледна към сградата. Навсякъде имаше прозорци, а охраната все трябваше да обикаля терена от време на време, за да проверява какво става. Може би ако действаше бавно…

Дулото на пистолета се навря на сантиметри от лицето му.

— Часовника. Сега.

Не беше най-хубавият му часовник — ясно бе, че няма да седне да оперира, носейки този на „Пиаже“. Не че имаше някакво значение — задникът можеше да вземе проклетото нещо. Пък и докато се преструваше, че ръцете му треперят, можеше да спечели вр…

Трудно бе да се каже какво точно стана и в каква последователност се случи.

Като погледнеше назад, Мани си даваше сметка, че Пейн първо трябва да беше отворила вратата. Ала въпреки това имаше чувството, че едва бе чул ужасяващия звук от отварянето, а тя вече беше зад крадеца.

Другото странно нещо бе, че нападателят разбра, че към тях се е присъединил още някой, едва когато Мани изруга. Само че това не можеше да е вярно… би трябвало да я види как заобикаля колата, нали?

Каквото и да се бе случило (и както и да се бе случило), в крайна сметка типът със ски маската отскочи наляво и започна да мести оръжието си между Мани и Пейн.

Тази своеобразна партия тенис не можеше да продължава дълго. Мани с ужас си даде сметка, че копелето ще насочи вниманието си към Пейн, тъй като тя беше по-слабата от двамата…

Следващия път, когато дулото на пистолета се завъртя към нея… тя беше изчезнала. И не в смисъл, че се наведе, отскочи или побягна. В един миг беше там, заемаше място… а в следващия вече я нямаше.

Появи се отново само след част от секундата и сграбчи китката на мъжа, тъкмо когато той се канеше да завре пистолета в лицето на Мани. Обезоръжаването стана също толкова мълниеносно: едно — тя изви пистолета настрани, две — изтръгна го от ръката на копелето, три — подхвърли го на Мани, който го улови.

А после дойде време за сритване на задници.

Пейн завъртя нападателя им, стисна го за тила и заби главата му в капака на поршето. След като излъска боята на автомобила с физиономията му, тя го сграбчи за дъното на провисналите дънки и като го улови за косата, го вдигна над главата си и го хвърли… на поне десет метра.

Дори Супермен не би могъл да полети по-добре от крадеца — той се заби с челото напред в стената на ветеринарната клиника. Сградата нямаше кой знае какво да каже в отговор… нито пък нападателя. Приземи се по очи в една цветна леха и остана там, купчинка безжизнено месо.

Не потръпваше. Не стенеше. Не опитваше да се изправи.

— Добре ли си, Мануел?

Мани бавно обърна глава към Пейн. Тя дори не се беше задъхала.

— Исусе… Христе… — прошепна той.

 

 

Докато вятърът отнасяше думите на Мануел, Пейн се зае да оправи широката си блуза и хлабавите панталони. След това приглади косата си. Това бе единственото, което можеше да стори, за да се въведе в ред след насилието отпреди малко.

Какво напразно усилие да си придаде по-женствен вид. А междувременно Мануел продължаваше да се взира в нея.

— Нищо друго ли няма да кажеш? — попита тя тихо.

— Ъъъ… — Мануел разтри със свободната си ръка челото си. — Аз… ще отида да проверя дали е добре.

Пейн обви ръце около тялото си, докато той отиваше при човека. В действителност изобщо не я вълнуваше в какво състояние беше оставила крадеца. Единственото, което бе имало значение, бе да махне смъртоносното оръжие от лицето на Мануел и тя го беше постигнала. Какво щеше да стане с нападателя, не я интересуваше… но очевидно не познаваше правилата на този свят. Нито последиците, които постъпката й можеше да има.

Мануел беше прекосил половината тревна ивица, когато „жертвата“ се претърколи по гръб със стон. Ръцете, които допреди малко бяха държали пистолет, посегнаха към маската, която покриваше лицето му и я вдигнаха на челото.

Мануел коленичи.

— Аз съм лекар. Колко пръста съм вдигнал?

— Какво…

— Колко пръста?

— Три…

Мануел сложи ръка върху рамото на мъжа.

— Не ставай. Здравата си удари главата. Да чувстваш изтръпване в краката?

— Не. — Типът се взираше в Мануел. — Защо правиш това?

Мануел махна с ръка.

— Медицинско образование — създава неудържимата нужда да лекуваш болните и ранените, независимо от обстоятелствата. Мисля, че трябва да повикаме линейка.

— Как ли пък не!

Пейн се дематериализира до тях. Оценяваше добрите намерения на Мануел, но се безпокоеше, че нападателят им може да има и друго оръжие. В мига, в който тя се появи зад Мануел, типът на земята се сви ужасено и вдигна ръце пред себе си, мъчейки се да се отдръпне.

Мануел погледна през рамо и тогава Пейн видя, че изобщо не беше наивен — беше насочил пистолета към мъжа пред себе си.

— Всичко е наред, бамбина, държа го на…

В този миг крадецът се изправи не особено стабилно на крака и дулото на оръжието го проследи, когато залитна и се облегна на стената. Очевидно се канеше да избяга.

— Пистолетът остава у нас — каза Мануел. — И не е нужно да ти казвам, че имаш късмет, дето изобщо си жив… след като нападна приятелката ми.

Докато човекът потъваше на бегом в сенките, Мануел също се изправи.

— Трябва да предам оръжието в полицията — каза той и се обърна към нея.

— Всичко е наред, Мануел. Мога да се оправя с пазача, така че нищо да не се разбере. Направи каквото трябва.

Мануел кимна, извади малкото устройство за телефониране, отвори го и натисна няколко копчета. След това го доближи до ухото си и каза:

— Да, казвам се Мануел Манело и току-що се опитаха да ме оберат с пистолет. В клиниката…

Докато той говореше, Пейн се огледа наоколо и си помисли, че не иска всичко да свърши по този начин. Само че…

— Трябва да си вървя — каза, когато Мануел затвори. — Не бива да съм тук, ако ще има още човеци. Това само допълнително ще усложни нещата.

Мани свали телефона от ухото си.

— Да… разбирам. — Изведнъж се намръщи. — Обаче… ако ще идва полиция, трябва да запомня какво се случи… иначе ще ме заварят с пистолет в ръка и без никакво обяснение за него.

Наистина — изглежда бяха хванати натясно. И като никога, Пейн беше благодарна за тази безизходица.

— Не искам да ме забравиш — тихо каза тя.

— Планът не беше такъв.

— Знам.

Той поклати глава.

— Ти си най-важната във всичко това. Така че трябва да се погрижиш за себе си и ако това означава да изтриеш…

— Доктор Манело! Доктор Манело… добре ли сте?

Пейн погледна през рамо. Първият мъж, когото бяха видели в клиниката, онзи зад бюрото, тичаше към тях през моравата, видимо обзет от паника.

— Направи го — каза Мануел. — А аз ще измисля нещо…

Когато пазачът дойде при тях, Пейн се обърна.

— Тъкмо правех обиколката си — заобяснява той — и докато проверявах кабинетите в другия край на клиниката, ви видях през прозореца. Дотичах възможно най-бързо!

— Добре сме — увери го Пейн. — Ала може ли да направите нещо за мен?

— Разбира се! Обадихте ли се в полицията?

— Да. — Пейн се докосна под дясното око. — Погледнете ме.

Той и бездруго я гледаше, а когато още повече се съсредоточи, това съвсем улесни задачата на Пейн — единственото, което трябваше да стори, бе да отвори пътека в мозъка му и да изличи всичко, свързано с нея.

Що се отнасяше до човека, нейният хирург беше дошъл и си бе отишъл сам.

Тя го задържа в транс и се обърна към Мануел.

— Не се тревожи. Спомените му са толкова скорошни, че няма да има никакъв отрицателен ефект.

В далечината се разнесе вой на сирена, пронизителен и настойчив.

— Полицията — каза Мануел.

— Значи трябва да си вървя.

— Как ще се прибереш?

— По същия начин, по който излязох от колата ти.

Изчака го да посегне към нея… да каже нещо… но той просто си стоеше там, а студеният въздух и тишината на нощта ги разделяха.

— Ще ги излъжеш ли, че си заличила спомените ми? — попита той.

— Не знам.

— Е, в случай че трябва да се върнеш, за да го направиш, аз съм в…

— Лека нощ, Мануел. Моля те, грижи се за себе си.

С тези думи тя вдигна ръка и изчезна, тихо и неумолимо.