Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (38)

35.

Когато Пейн се облече и излезе в коридора, от близнака й вече нямаше и следа. Кръвта по пода й каза в коя посока се бе отдалечил и тя последва дирята по коридора, през помещението с надпис „Офис“ и отделено със стъкло. Там алените капчици заобикаляха бюрото и изчезваха през една врата, така че Пейн се приближи и я отвори…

Просто склад. Нищо, освен хартия и пособия за писане. Трябваше да има и още нещо обаче. Не можеше да няма. Следата от червени пръски спираше пред стена с лавици.

Пейн прокара ръце по нея, търсейки скрит лост или механизъм, който да премести рафтовете настрани, а сцената с огледалото отново и отново се разиграваше в ума й. Толкова се страхуваше… не за себе си, а за него и това, към което го беше тласнала. Отново. Беше искала връзка с брат си. Ала не такава. Не и тези отровни отношения.

— Някакъв напредък?

Тя погледна през рамо към лечителя си. Застанал на прага на офиса, той все още бе мокър, но поне от него вече не капеше вода и освен това бе увил една бяла кърпа около врата си. Късата му, тъмна коса бе щръкнала, сякаш я бе разрошил, докато я подсушаваше, и я бе оставил така.

— Не мога да намеря изход.

Което описваше много повече от онова, което ставаше в момента.

Пейн изгуби още малко време, взирайки се в купчинките жълти блокчета, кутиите с химикалки и прилежно подредените пособия, за чието предназначение можеше единствено да гадае. Когато най-сетне се отказа и отстъпи назад, лечителят й все още стоеше на прага и се взираше в нея. Очите му бяха потъмнели от чувства, устните му бяха изтънели… и по някаква причина изражението му я накара да осъзнае съвсем ясно колко бе облечен. Колко облечен бе винаги, когато бе с нея.

Освен това не й бе позволил да го докосне, нали така?

— Съгласен си с брат ми — мрачно заяви тя. — Нали.

Не беше въпрос. И Пейн изобщо не се изненада, когато той кимна.

— Това между нас не е нещо дългосрочно — отвърна той ужасяващо нежно. — Не и за теб.

— Ето защо не съм имала удоволствието от секса с теб.

Веждите му подскочиха за миг, сякаш откровеността й го караше да се чувства неловко.

— Пейн… това между нас не може да се получи.

— Кой го казва? Ние избираме кого…

— Имам живот, към който трябва да се върна.

Колко арогантно от нейна страна, помисли си Пейн, внезапно останала без дъх. И през ум не й беше минало, че може да има и друго място, където той трябва да бъде. Но разбира се, както брат й беше изтъкнал, какво всъщност знаеше за него?

— Имам семейство — продължи Мани. — Работа. Кон, който трябва да отида да видя.

Пейн се приближи до него с наведена глава.

— Защо мислиш, че трябва да бъде или/или? И преди да си се опитал, не си прави труда да ме убеждаваш, че не ме желаеш. Знам, че не е вярно — миризмата ти те издава.

Лечителят й се прокашля.

— Сексът не е всичко, Пейн. А когато става дума за нас двамата, сексът беше просто средство, за да се изправиш на крака.

При тези думи през тялото й пробяга нова вледеняваща тръпка, сякаш в стаята изведнъж бе повял студен вятър. Но после тя поклати глава.

— Желаеше ме, лечителю. Когато се върна и ме видя в леглото… миризмата ти нямаше нищо общо със състоянието ми и ако се преструваш, че не е така, значи си страхливец. Крий се, ако искаш, лечителю…

— Името ми е Мани — избухна той. — Мануел Манело. Доведоха му тук, за да ти помогна… и в случай че не си забелязала, вече си на крака. Значи съм успял. Така че в момента очаквам отново да направите каквото си поискате с ума ми и да ме оставите да се мъча да различа ден от нощ и сън от реалност. Това е твоят свят, не моят. И е именно или/или.

Погледите им се впиха един в друг и ако в този миг сградата беше пламнала, Пейн нямаше да е в състояние да извърне очи… нито пък той, даде си сметка тя.

— Може да се получи — каза задавено. — Ако ти позволят да идваш и да си отиваш, когато поискаш, би ли останал с мен?

— Пейн…

— Въпросът ми е съвсем ясен. Отговори ми. Сега. — Веждите му подскочиха и тя не бе сигурна дали е развълнуван или отблъснат от дързостта й, но в този миг това изобщо не я интересуваше. — Истината си е истина, независимо дали е изречена на глас или не. Така че най-добре да си кажем всичко.

Той бавно поклати глава.

— Брат ти мисли…

— Майната му на брат ми. Искам да знам какво мислиш ти.

В напрегнатото мълчание, което последва думите й, Пейн си даде сметка какво бе казала току-що и отново й се прииска да изругае. Отпусна глава и се загледа в пода — не от слабост, а от раздразнение. Достойните жени не използваха подобни думи, нито пък притискаха някого, още по-малко пък за нещо такова.

Всъщност една благовъзпитана жена би се държала настрана, докато най-възрастният мъж в семейството взема важните решения в живота й — от това къде ще живее до това с кого ще се обвърже.

Яростни изблици. Секс. Ругатни. Ако продължаваше в същия дух, желанието на Вишъс много скоро щеше да се сбъдне, тъй като щеше да се стори на лечителя си — не, на Мани — толкова непривлекателна, че той сам щеше да помоли да го махнат оттук и да изтрият спомените за времето, прекарано заедно с нея. Никога ли нямаше да се доближи до примера на Лейла за женско съвършенство?

Пейн разтри слепоочията си и промълви:

— И двамата имате право… но грешите за причините. Между нас не може да има нищо, защото не съм достатъчно добра за който и да било мъж.

— Какво?

Уморена от всичко — от него, от брат си, от себе си, от мъжете и жените като цяло, Пейн махна с ръка и се обърна.

— Казваш, че това е моят свят? Дълбоко се заблуждаваш. Аз принадлежа на това място толкова, колкото и ти.

— За какво говориш, по дяволите?

Защо пък да не научеше цялата истина, преди да си тръгне? Какво толкова!

Пейн погледна през рамо.

— Аз съм дъщеря на божество, Мануел. Божество. Сиянието, което допирът ти изтръгва от мен? То е въплътената й същност. Ето какво е тя. А баща ми? Баща ми беше садистично копеле, което ми предаде желанието да убивам — това беше неговият „дар“. И знаеш ли какво направих с този дар? Знаеш ли? — Даваше си сметка, че е започнала да повишава глас, ала нямаше никакво желание да заговори по-тихо. — Убих баща си, Мануел. И заради това престъпление против собствената си плът и кръв, заради това престъпване на правилата за държание на една жена, бях пленена и държана като затворница в продължение на векове. Така че имаш право. Върви си… и го направи още сега. Така е най-добре. Но не се заблуждавай, че принадлежа на това място повече, отколкото ти.

И като изруга още веднъж, тя мина покрай него и излезе в коридора. Мануел най-вероятно щеше да се окаже свободен много скоро…

— Било е заради брат ти, нали?

Спокойните думи отекнаха в празния коридор и накараха не само краката, но и сърцето й да спре.

— Видях в какво състояние се намира — продължи Мануел с дълбок глас. — Може ли това да е дело на баща ти?

Пейн бавно се обърна. Застанал в средата на коридора, лечителят й не изглеждаше нито шокиран, нито ужасѐн; единственото, което се четеше по лицето му, беше интелигентността, която бе свикнала да очаква от него.

— Защо мислиш така? — попита тя глухо.

— Когато го оперирах, видях белезите. Очевидно бе, че някой се е опитал да го кастрира. От ограниченото ми общуване с него останах с впечатлението, че е прекалено докачлив и агресивен, за да допусне някой да го надвие. Така че е било или дело на цяла група или някой му го е причинил, когато той е бил дълбоко и напълно уязвим. Втората възможност ми се струва по-вероятна, защото… е, да кажем, че бих се изненадал, ако и сред вашата раса не се намират родители, които малтретират децата си.

Пейн преглътна мъчително и й трябваше известно време, докато си възвърне способността да говори.

— Баща ни… го държа. На един ковач му беше наредено да го татуира… а след това да извади чифт клещи…

За миг Мануел стисна очи.

— Съжалявам. Наистина… адски съжалявам.

— Баща ни беше избран за наш създател заради своята агресивност и безпощадност; брат ми беше предаден в ръцете му като съвсем малък, а аз останах в Светилището с нашата мамен. Нямах нищо, с което да запълвам времето си, затова гледах в кристалните купи какво се случва на земята… и виждах как през годините брат ми беше малтретиран във военния лагер. Отново и отново съобщавах за това на майка ми, ала тя държеше да уважи споразумението, което бе сключила с Блъдлетър. — Пейн стисна ръце в юмруци. — Онзи мъж, онзи прокълнат, садистичен мъж… не бе способен да създаде синове, но тя му бе обещала да го дари с такъв, ако се съгласи да бъде с нея. Три години след раждането ни, тя предала Вишъс в жестоката власт на баща ни, а мен се опита да вкара насила в калъп, в който никога не можах да пасна. А после, когато Вишъс беше… — Очите й се напълниха със сълзи. — Повече не бях в състояние да стоя безучастно. Дойдох тук долу… и намерих Блъдлетър. Притиснах го към земята и го изпепелих. И не се разкайвам за това.

— Кой те държа затворена?

— Майка ми. Ала смъртта на баща ми бе само част от причината. Понякога си мисля, че беше по-скоро заради огромното й разочарование от мен. — Пейн избърса очите си и потърка пръсти, за да прогони влагата. — Но достатъчно за това. За всичко това. Върви си… Ще говоря с краля и ще те изпратя. Довиждане, Мануел.

И без да чака отговор, тя отново понечи да си тръгне…

— Да, желая те.

Пейн се закова на място и погледна през рамо. След един миг каза:

— Ти си способен лечител и си свърши работата, както сам изтъкна. Вече няма причина да разговаряме.

Пое по коридора, но той бързо я догони, хвана я и я обърна към себе си.

— Ако не бях останал с дрехите си, нямаше да мога да се откъсна от теб.

— О, нима!

— Дай ми ръката си.

Без да го поглежда, тя му протегна едната си ръка.

— Защо…

Преди да е успяла да довърши, той пъхна дланта й между краката си и я притисна до горещата, твърда плът там.

— Права си. — Тазът му се повдигаше ритмично и възбудата му се триеше в дланта й. — Макар да се опитвах да се убедя, че не е така, знаех, че ако се съблека, ще останеш девствена само толкова дълго, колкото щеше да ми трябва да те сложа по гръб. Не е романтично, но е самата шибана истина.

Когато устните на Пейн се разтвориха, очите му се плъзнаха по тях и от гърдите му се откъсна ръмжене.

— И сама можеш да почувстваш, че това е истината. Тя е в ръката ти.

— Не те ли е грижа за стореното от мен…

— Имаш предвид с баща ти? — Той спря да се отърква в нея и се намръщи. — Не. Аз съм на принципа око за око. Брат ти като нищо е можел да умре от раните си, независимо колко бързо се възстановява вашата раса. Освен това съм готов да се обзаложа, че този задушевен момент между баща и син завинаги е прецакал главата му. Така че — да, нямам никакъв проблем с това, което си направила.

„Законът на отмъщението“, помисли си тя, докато осмисляше думите му.

Улови го по-здраво и отново подхвана онова, което той бе спрял, прокарвайки ръка нагоре-надолу по члена му с галещи движения.

— Радвам се, че изпитваш това.

И то бе вярно в повече от едно отношение. Ерекцията му беше прекрасна, така корава и гладка. Искаше й се да го опознае сантиметър по сантиметър, както той нея… с пръстите… с устата… с езика си…

Мануел притвори очи и отметна глава, стиснал зъби.

— И все пак… брат ти е прав.

— Нима? — Тя се приведе към него и лекичко го близна по устните. — Сигурен ли си?

Когато се отдръпна, очите им се срещнаха в продължение на един възпламеняващ момент… а после той изръмжа, завъртя я и я притисна към стената.

— Внимавай — каза дрезгаво той.

— Защо?

Пейн плъзна устни по шията му и бавно и неумолимо прокара един от вампирските си зъби по вената му.

— О… господи… — С отчаяна ругатня, той стисна ръката й, задържайки я на място върху бедрата си; като очевидно се мъчеше да си възвърне самоконтрола. — Чуй ме. Колкото и хубаво да е това между нас… — Той преглътна мъчително. — Колкото и хубаво… Мамка му, виж, брат ти знае какво говори… аз не мога да се грижа за теб както трябва…

— И сама мога да се грижа за себе си. — Пейн долепи устни до неговите и разбра, че е победила, когато бедрата му започнаха да се повдигат нагоре и отново да се отпускат надолу. Може и да бе задържал ръката й, но тялото му прекрасно компенсираше спрялото триене.

— Мили боже — простена той. — Искаш да свърша тук ли?

— Да, искам. Искам да знам какво е.

Още целуване. И въпреки че той бе този, който я притискаше към стената, истинският агресор беше тя.

Мануел се отдръпна, ала това видимо му струваше огромно усилие. Пое си няколко големи глътки въздух и каза:

— Попита ме дали бих останал, ако можех? Без да се поколебая нито за миг. Ти си красива и секси и не знам какво са си мислели майка ти или някой друг, сравнявайки те с когото и да било. Нищо и никой не може да се сравнява с теб… в никое отношение.

Говореше с плашеща сериозност и непоклатима искреност… и одобрението, което й даваше, бе толкова щедро, колкото и единствено по рода си — никой никога не я бе приемал така изцяло и безпрекословно. Дори собственият й брат искаше да й откаже правото сама да избере партньора си.

— Благодаря ти — прошепна Пейн.

— Не беше комплимент. А начинът, по който стоят нещата. — Мануел я целуна нежно и задържа устните си върху нейните. — Но въпреки всичко копелето с козята брадичка е право, Пейн.

— Копелето… с козята брадичка?

— Съжалявам. Малък прякор, който измислих за близнака ти. — Той сви рамене. — Ала въпреки това смятам, че наистина е загрижен за теб, а в дългосрочен план ти действително се нуждаеш от нещо по-добро от мен… дали мога да остана тук или не, е само част от проблема.

— Не и в моите очи.

— Значи трябва да погледнеш по-добре. След около четири десетилетия няма да съм жив. И то ако имам късмет. Наистина ли искаш да ме гледаш как остарявам? Как умирам?

Пейн неволно затвори очи и извърна глава при мисълта за смъртта му.

— О, съдби… не.

В последвалото мълчание, енергията между тях се промени, превръщайки се от чисто сексуална… в друг вид копнеж. И сякаш изпитвайки същото, което и тя, Мани я притисна до тялото си, държейки я здраво в силните си ръце.

— Ако има нещо, което съм научил като лекар, то е, че биологията винаги надделява. Двамата с теб можем да решаваме каквото си искаме, ала биологичните разлики помежду ни са нещо, което не можем да променим. Продължителността на живота ми е с пъти по-малка от твоята… в най-добрия случай ни остават десетина години, преди да се озова в земята на Виагра.

— Какво е това?

— Едно много изветряло, кастрирано място — сухо отвърна той.

— Ами… тогава и аз ще дойда с теб, Мануел. — Тя се поотдръпна, така че да може да надникне в красивите му кафяви очи. — Където и да е то.

Последва миг мълчание. А после по устните му пробяга тъжна усмивка.

— Харесва ми начина, по който казваш името ми.

Пейн въздъхна и сложи ръка на рамото му.

— А на мен ми харесва да го казвам.

Докато стояха така, притиснати един до друг, тя се зачуди дали не е за последен път. И това я накара да се замисли за брат си. Тревожеше се за Вишъс и искаше да поговори с него, но той бе избрал да си тръгне, без да й остави начин да го открие. Така да бъде. Колкото и да й беше трудно, щеше да пусне Вишъс да си отиде за известно време… и щеше да отдаде цялото си внимание на онзи, който беше с нея.

— Искам да те помоля за нещо — каза тя на своя лечител… на Мануел, поправи се сама.

— Каквото и да е.

— Отведи ме в твоя свят. Покажи ми… ако не всичко, то поне някои неща.

Мануел застина.

— Не съм сигурен, че идеята е особено добра. Та ти си на крака едва от дванайсет часа.

— Но се чувствам силна, пък и си имам начини да се справя с пътуването.

В краен случай можеше просто да се дематериализира обратно в имението. От видяното в кристалните купи знаеше, че брат й е обградил мястото с мис, който за нея бе като светлината на фар. — Повярвай ми, няма да бъда в опасност.

— Ала как ще успеем да излезем от тук?

Пейн се отдръпна от прегръдката му.

— Ти се преоблечи, докато аз се погрижа за всичко. — И виждайки, че той се кани да възрази, поклати глава. — Нали каза, че биологията винаги побеждава? Е, добре. Аз пък ти казвам, че тази нощ е наша — нека не я пропиляваме.

— Повече време заедно… ще направи раздялата още по-трудна.

О, как болеше това.

— Ти каза, че ще направиш всичко, което те помоля. Нима ще се отметнеш от обещанието си?

Устните му се свиха, но после той наклони глава.

— Имаш право. Ще отида да се преоблека.

Мани отиде в стаята им, а Пейн се върна в офиса и вдигна телефона, точно както Джейн и Елена й бяха показали. Справи се с набирането и икономът начаса й отговори с радостен глас.

Трябва да се получи, каза си тя. Просто трябва да се получи. А после изрече на Древния език:

— Пейн е, сестра на воина от Братството на черния кинжал, Вишъс, кръвен син на Блъдлетър. Бих желала да говоря с краля, ако той благоволи да ми окаже тази чест.