Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (31)

28.

Кучешките зъби на Вишъс се издължиха, когато убийците оформиха полукръг около входа на уличката. „Тези са от старата школа“, помисли си той. Поне половин дузина… и несъмнено бяха получили координатите от другите лесъри, в противен случай пелената от мис щеше да скрие касапницата от погледите им.

Като се имаше предвид настроението му, тази среща на стари приятели би трябвало да му се отрази страхотно.

Но имаше един проблем. Улицата бе такава, че можеха да излязат оттук само по един начин (ако не се броеше атакуването на редиците на врага) — като се дематериализират. При нормални обстоятелства това не би било проблем, тъй като опитните бойци бяха в състояние да се съсредоточат достатъчно и да го сторят… но за да го сторят, трябваше да не са сериозно ранени и дори тогава не можеха да вземат ранените си другари със себе си.

Така че ако нещата излезеха от контрол, Бъч щеше да е истински прецакан. Тъй като не беше чистокръвен вампир, той не можеше да се дематериализира, буквално не можеше да разпръсне молекулите си и да ги събере отново на безопасно място.

— Не ставай герой, ченге — промърмори Ви под носа си. — Остави ни да се оправим с това.

— Занасяш ме, нали? — Свирепият поглед, който Бъч му отправи, бе мигновен и твърд. — Тревожи се за себе си.

Невъзможно. Нямаше намерение да изгуби и двете стрелки в компаса на живота си само за една нощ.

— Ей, момчета! — подвикна Холивуд на врага. — Само ще си стоите там или ще правим нещо?

И това бе гонгът, отбелязващ началото на срещата. Лесърите се втурнаха напред, срещайки братята лице в лице и пестник срещу пестник. За да е сигурен, че няма да бъдат забелязани, Ви удвои бариерата от мис, така че ако някой минеше от другата страна, да не заподозре, че в уличката се случва нещо.

След това се залови с един от убийците, като в същото време държеше Бъч под око. Разбира се, копелето се хвърли право в сърцето на битката, заемайки се с голи ръце с един висок лесър. Падаше си по сбиванията, а главите бяха любимата му боксова круша… но Вишъс определено би предпочел да се захване с фехтовка или дори да започне да използва ракетомет. От някой покрив. Така че дори да не припарва до боя. Не понасяше мисълта, че ченгето се доближава толкова до врага, защото един господ знаеше какво можеше да бъде извадено от някой джоб или какво можеше да му бъде сторено с пистолет или ве…

Ритникът дойде сякаш от нищото и се стовари върху тялото му като наковалня. Ви полетя във въздуха и докато се блъскаше в каменната стена, си припомни какво повтаряха на учениците си, когато все още имаха такива. „Правило номер едно в битките? Не изпускайте шибания си противник от очи.“

В крайна сметка, даже да имаш най-добрия нож на света, ако блееш, рискуваш да се превърнеш в топка за пинг-понг. Ако не и по-лошо.

Ви напълни дробовете си с въздух, който ударът бе изкарал от тях, и използва прилива на кислород, за да се хвърли напред и да сграбчи за глезена противника си, замахнал за втори ритник. Лесърът обаче притежаваше забележителни умения и му излезе със завъртане, извадено сякаш от „Матрицата“, използвайки Ви като опора, за да се обърне във въздуха. Тежкият ботуш уцели Ви право в ухото и главата му отхвръкна настрани, когато цял куп сухожилия и мускули се разкъсаха.

Истински късмет, че болката му помагаше да се съсредоточи.

Тук законът на гравитацията си каза думата и лесърът, достигнал най-високата точка на дъгата, която бе описал, политна надолу, разперил ръце под себе си, за да не се сгромоляса по очи на асфалта. Очевидно очакваше Ви да пусне крака му, обезвреден от ритника, който бе превърнал главата му във въртящо се снежно кълбо.

Обаче, не. Извинявай, сладурче.

Въпреки гадния ефект от удара, Ви още по-здраво стисна глезена на противника си и го изви в обратна на пируета му посока.

Прас!

Нещо се счупи или размести, а като се имаше предвид колко здраво държеше глезена, трябва да беше коляното или някой от двата пищяла.

Лесърът изпищя, гърчейки се на земята, ала Ви не бе приключил с него. Извади един от черните си кинжали и сряза мускула от задната страна на крака, а после си спомни за Бъч. Сграбчи кичур коса, дръпна го и върху шията на гърчещото се създание се появи алена огърлица.

Тази вечер частичното обезвреждане просто не бе достатъчно.

Обърна се рязко, стиснал окървавения кинжал в ръка, и обходи битката с преценяващ поглед. Зи и Фюри се разправяха с двама лесъри… Тор — с трети… Рейдж си играеше с друг от врага… Но къде бе Бъч?

Ченгето бе повалило един от убийците в ъгъла на улицата и се навеждаше над лицето му. Двамата бяха приковали очи един в друг, а лесърът отваряше и затваряше окървавената си уста като риба, сякаш осъзнаваше, че не предстои нищо хубаво.

Бъч задейства онова, което бе едновременно благословия и проклятие, поемайки си дъх дълбоко и равномерно. Прехвърлянето започна с тънка струйка черен дим, която премина от устата на лесъра в неговата. Тя постепенно се усили, превръщайки се в същинска река, докато същността на Омега се прехвърляше от единия в другия с отблъскващ устрем.

Когато всичко свършеше, от убиеца щеше да остане единствено прах. А Бъч щеше да е болен като куче и в общи линии — безполезен.

Ви затича натам, като по пътя се наведе, за да избегне една метателна звезда, и блъсна полетелия назад лесър обратно в обсега на юмруците на Холивуд.

— Какво правиш, по дяволите! — изръмжа, докато отлепяше Бъч от паважа, настрани от падналия лесър. — Изчакай докато всичко свърши.

Бъч се преви одве и опита да повърне. Вече беше наполовина омърсен — вонята на врага струеше от порите му, тялото му се бореше с погълнатата отрова. Трябваше да бъде излекуван, тук и сега, но Ви нямаше да рискува…

По-късно щеше да се чуди как е допуснал да го изненадат два пъти в една и съща битка.

Ала подобна интроспекция трябваше да почака няколко часа, както се оказа.

Бейзболната бухалка се стовари върху коляното му и той се сгромоляса по най-отвратителния начин. Кракът му се подви под немалката му тежест, под ъгъл, превърнал хълбока му в кълбо от агония… което навярно идваше да покаже, че кармата не беше толкова отмъстителна, колкото лишена от въображение кучка. Докато падаше, покосен от същото нараняване, което беше нанесъл на противника си преди броени мигове, Ви ругаеше и себе си, и копелето с бейзболната бухалка и точния му прицел.

Време бе да си раздвижи ума. Лежеше по гръб, с крак, в който болката ръмжеше като двигател, минал на висока предавка. А и бухалката можеше да причини още по-големи щети…

Бъч изникна сякаш от нищото, клатушкайки се с грацията на ранен бизон, и се блъсна в убиеца в мига, в който белокосото копеле вдигна бухалката над главата си, прицелило се в черепа на Ви. Ченгето и лесърът се блъснаха в тухлената стена и след като стоя неподвижен в продължение на един дълъг миг, тялото на убиеца потръпна конвулсивно и от гърдите му се откъсна задавен стон.

Беше като да гледа как яйца се изтъркулват от вратичката на кухненски шкаф. Костите на убиеца сякаш се втечниха и той се свлече на паважа, а Бъч падна назад, стиснал окървавения си кинжал в ръка.

Беше изкормил копелето.

— Ти… добре… — простена ченгето.

Единственото, което Ви можеше да стори, бе да погледне към най-добрия си приятел.

Докато другите продължаваха да се бият, двамата просто се взираха един в друг на фона на ръмжене, звън на желязо и крайно изобретателни псувни. „Трябва да си кажем нещо“, помисли си Ви. Имаше толкова много… неща, които трябваше да бъдат изречени.

— Искам ти да ми го дадеш — с усилие процеди Ви. — Нуждая се от това.

Бъч кимна.

— Знам.

— Кога?

Ченгето кимна към прецакания крак на Ви.

— Първо се излекувай. — Той простена и се изправи. — И като стана дума за това, ще ида да докарам кадилака.

— Внимавай. Вземи един от братята със…

— Я се разкарай. И да не си мръднал.

— Никъде няма да отида с това коляно, ченге.

Бъч се отдалечи с походка, не много по-стабилна от онази, която Ви би могъл да докара с разместеното си коляно. Вишъс изви глава и погледна към другите. Бяха започнали да вземат надмощие — бавно, но сигурно, нещата се обръщаха в тяхна полза.

Поне в продължение на около пет минути.

След което в началото на улицата изникнаха още седем лесъри.

Несъмнено втората вълна също беше повикала подкрепление — очевидно новобранци, тъй като не бяха сигурни как да се справят със стената от мис. Явно бяха получили адреса от приятелите си, ала очите им не виждаха нищо, освен празна уличка.

Много скоро обаче щяха да се съвземат и да преминат объркващата бариера.

С цялата бързина, на която беше способен, Ви подпря ръце на земята и се дотътрузи до свода на една врата. Болката беше толкова жестока, че го ослепи за миг, ала това не му попречи да свали ръкавицата си и да я прибере в джоба на якето.

Адски се надяваше Бъч да не реши да се върне и да се включи в битката. Щеше да им трябва превоз веднага щом това свършеше.

Когато новодошлата вълна лесъри се втурна напред, Ви отпусна безжизнено глава върху гърдите си и задиша толкова повърхностно, че гърдите му почти не се повдигаха. Косата му падна напред, закривайки очите му, така че той можеше да следи какво се случва през черния воал. Като се имаше предвид огромния брой новосъздадени лесъри, Обществото несъмнено събираше обичайните си психари и социопати от Манхатън — Колдуел просто не бе достатъчно голям, за да подсигури увеличаването на вражеските редици.

Което щеше да сработи в полза на Братството.

И беше прав.

Четирима от лесърите се насочиха право в сърцето на битката, но един от тях, същински булдог с огромни плещи и ръце, висящи като ръцете на горила, тръгна към Ви… вероятно за да го претърси за оръжия.

Вишъс изчака търпеливо, без да помръдва, давайки си вид, че следващата спирка за него несъмнено е ковчегът.

Дори когато копелето се приведе над него, Ви не трепна… малко по-близо… още малко…

— Изненада, копеле! — рязко каза той, а после сграбчи китката му и дръпна с всичка сила.

Убиецът се сгромоляса като купчина чинии, право върху ранения крак на Ви. Ала това нямаше значение — адреналинът беше страхотно болкоуспокояващо и му даде силата не само да понесе агонията, но и да задържи лесъра на място.

След това вдигна сияещата си ръка и стовари проклятието си върху лицето му. Нямаше нужда да го зашлевя — и най-обикновеният допир бе достатъчен. Миг преди това да стане, очите на жертвата му едва не изскочиха, а бялата им част стана почти флуоресцентна от светлината на Ви.

— О, да, това ще боли — изръмжа Вишъс.

Цвърченето на опърлена плът и писъкът бяха еднакво силни, ала писъкът не трая дълго и на негово място във въздуха се издигна струя пепелив дим, съпроводена от отвратителната воня на изгоряло сирене. Само един миг бе достатъчен на могъществото, заключено в дланта на Ви, за да стопи лицето на убиеца, докато ръцете му махаха като обезумели, а краката му потръпваха конвулсивно.

Когато копелето се превърна в лесърска версия на Конника без глава, Ви отдръпна длан и се отпусна немощно. Би било страхотно, ако можеше да премести тежестта от раненото си коляно, но просто нямаше сили.

Последната му мисъл, преди да изпадне в безсъзнание, бе колко се надяваше момчетата да приключат възможно най-бързо. Мисът щеше да се изпари, ако той не беше буден, за да го поддържа… а това означаваше, че ще водят бой като този без никакво прикритие.

И после се спусна мрак.