Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (30)

27.

В сърцето на Колдуел, Бъч паркира кадилака в подземния гараж на „Комодор“ и взе асансьора, който го откара до последния етаж. Нямаше никаква представа какво ще завари в апартамента на Ви, но джипиес сигналът идваше от него, значи именно там трябваше да отиде.

В джоба на коженото си яке носеше всички ключове от личното жилище на Вишъс — чип картата за гаража; сребристата карта, която даваше достъп до последното копче в асансьора; медният ключ, който отваряше всички резета.

Сърцето му заби учестено, когато асансьорът иззвъня и се отвори безшумно. Тази вечер думите „пълен достъп“ бяха на път да придобият ново значение и докато излизаше в коридора, страшно му се прииска да обърне едно.

Пред вратата спря и извади медния ключ, но първо използва кокалчетата си. Два пъти.

Едва след около минута си даде сметка, че отговор не последва.

Мамка им на кокалчетата. Този път потропа с юмрук.

— Вишъс! — провикна се. — Отвори проклетата врата или влизам.

Едно… две…

— Мамка му!

Пъхна ключа в ключалката и го завъртя, а после натисна с рамо масивната врата и я отвори широко. Когато нахълта в апартамента, чу алармата да писука тихичко. Което означаваше, че Ви не можеше да е вътре.

— Какво, по дяволите…

Въведе кода, изключи алармата и пусна резето зад гърба си. Нямаше полуизгорели свещи… нито миризма на кръв… нищо, освен свеж въздух.

Запали лампата и примига на ярката светлина.

Да… колко спомени имаше от това място… как се бе нанесъл тук, след като онова, което Омега бе сторил с него, го бе поставило под карантина… как Ви си бе изгубил шибания ум и бе скочил от терасата…

Приближи се до стената с „приспособленията“. Още цял куп неща се бяха случвали тук. Част от които той не можеше дори да си представи.

Докато отиваше към колекцията от метал и кожа, стъпките от тежките му ботуши отекваха шумно, а мозъкът му само дето не се блъскаше в черепа. Особено когато стигна до стената, където в ъгъла, закачени за дебели вериги, спускащи се от тавана, висяха железни белезници.

Заключиш ли някого в тях, можеше да го вдигнеш във въздуха и да го оставиш да виси като парче месо.

Бъч протегна ръка и ги докосна. От вътрешната страна нямаше подплата, която да ги омекотява. А шипове. Тъпи шипове, които стискаха плътта като зъби.

Напомняйки си, че е дошъл с цел, той обиколи апартамента, проверявайки всяко ъгълче… и откри мъничък чип на кухненския плот. Това бе нещо, което единствено Ви знаеше как да извади от мобилния си телефон.

— Кучи син.

Значи нямаше начин да разбере къде…

Телефонът му иззвъня и той погледна екрана, преди да вдигне. Слава богу.

— Къде си, по дяволите?

Гласът на Ви беше напрегнат.

— Трябваш ми. Ъгъла на Девета и Бродуей. Веднага.

— Зарежи това… защо джипиесът ти е в кухнята?

— Защото бях в кухнята, когато го извадих от телефона.

— На какво си мислиш, че играеш, Ви? — Бъч стисна слушалката още по-силно и му се прииска да имаше приложение, което да позволява на човек да се протегне през нея и да прасне един на онзи, с когото говори. — Не можеш да…

— Докарай си задника на ъгъла на Девета и Бродуей… имаме проблем.

— Занасяш ме, нали? Минаваш на режим „непроследяем“, а…

— Някой друг убива лесъри, ченге. И ако е този, който си мисля, имаме проблем.

Онемяла пауза. А после:

— Моля?

— Девета и Бродуей. Сега. Ще повикам и останалите.

Бъч затвори и се втурна към вратата.

Остави кадилака в гаража и вместо това отиде тичешком до посочените координати, което му отне само пет минути. Разбра, че наближава, по отвратителната сладникава миризма и отзвука, който присъствието на врага събуди дълбоко в него.

Сви зад един ъгъл и се блъсна в стена от мис, а когато излезе от другата й страна, бе посрещнат от аромат на турски тютюн и мъничка оранжева светлина в дъното на тясната уличка. Втурна се към Ви, забавяйки крачка едва когато стигна до първото тяло. Или поне до част от първото тяло.

— Здрасти, разполовения.

Когато Вишъс се приближи и свали ръкавицата си, Бъч зърна два крака и купчинка изсипани вътрешности.

— Красота.

— Чист удар — промърмори Ви. — Като топъл нож, разсичащ масло.

И наистина беше така. Беше направено с почти хирургическа точност.

Бъч коленичи и поклати глава.

— Не може да е резултат от тактиката на Обществото. Те никога не оставят телата на хората си да се въргалят така.

Вярно, убийците редовно сменяха главния си лесър, било защото на Омега му дотягаше, било заради постоянните борби за власт в редиците им, ала те бяха не по-малко заинтересовани от вампирите да опазят войната в тайна… така че за нищо на света не биха оставили подобна бъркотия след себе си, за да бъде открита от колдуелската полиция.

Усетил пристигането на другите братя, Бъч се изправи. Първи се появиха Фюри и Зи, следвани от Рейдж и Тор. И Блей. Това бяха всички за тази вечер. Ривендж често се биеше заедно с братята, но тази нощ беше в колонията на симпатите, за да си поиграе на Крал на прокълнатите, а Куин, Хекс и Джон Матю почиваха.

— Кажи ми, че ми се привижда — мрачно подхвърли Рейдж.

— Напротив, очите ти са си съвсем наред. — Ви угаси цигарата в подметката на ботуша си. — В първия миг и аз не можах да повярвам.

— Мислех, че е мъртъв.

— Кой? — попита Бъч, поглеждайки към тях. — За кого говорите?

— Откъде ли да започна — промърмори Холивуд под носа си, докато оглеждаше друго парче лесър. — Знаеш ли, ако имахме пръчки, можехме да си направим лесъри на шишчета.

— Само ти можеш да мислиш за ядене в момент като този — провлечено се обади някой.

— Просто казвам.

Бъч не можа да чуе дали разговорът продължи, защото в този миг вътрешната му аларма изведнъж се задейства.

— Момчета… имаме гости.

С тези думи той се обърна към входа на уличката. Врагът приближаваше. Бързо.

— Колко са? — попита Ви, пристъпвайки напред.

— Поне четирима, може би и повече — отвърна Бъч, докато си мислеше, че зад тях няма изход. — Възможно е да сме попаднали в капан.

 

 

В тренировъчния център на имението Мани все още обръщаше специално внимание на своята пациентка. Докато ръката му милваше гърдите й, тя се извиваше под него, краката й ту се разтваряха, ту се затваряха върху матрака, главата й беше отметната назад, а тялото й грееше като луната в ясна зимна нощ.

— Не спирай, лечителю — простена тя, докато палецът му описваше кръгчета около зърното й. — Усещам… всичко.

— Недей да се тревожиш, че може да спра.

О, да — скоро нямаше намерение да удари спирачки на това, което се случваше… не че щяха да правят секс. И все пак…

— Лечителю… — прошепна тя до устните му. — Още, моля те.

Той проникна в устата й с бавни, близващи ласки, като в същото време нежно пощипна зърното й.

— Нека сваля това — каза Мани, докато посягаше към ръба на нощницата й с другата си ръка. — Ще се погрижа за нещата там долу.

Пейн му помогна, докато той я събличаше и дискретно махаше катетъра. Най-сетне тя остана напълно и съвършено гола и при вида й Мани се вкамени за миг, а устата му пресъхна. Гърдите й бяха съвършено оформени, с малки розови зърна, а плоският й корем се спускаше към гола цепка, от която сърцето задумка в гърдите му.

— Лечителю?

Когато той само преглътна мъчително в отговор, Пейн посегна към чаршафа, за да покрие тялото си.

— Не… — Той я спря. — Извинявай. Просто ми трябва минутка.

— За какво?

Казано накратко — за да свърши. За разлика от нея, той отлично знаеше докъде ще доведе цялата тази голота — след около минута и половина устата му щеше да бъде навсякъде по нея.

— Ти си невероятна… и няма от какво да се срамуваш.

Тялото й беше поразяващо — изтъкано само от издължени мускули и прекрасна, гладка кожа… него ако питаха, тя бе съвършената жена и никоя друга не можеше да се мери с нея. Исусе, никога не бе изпитвал и наполовина толкова желание към някоя от онези кльощави като манекенки барбита със силиконовите им бюстове и жилести ръце.

Пейн беше силна и за него това беше въплъщение на сексапила. Но въпреки всичко тя щеше да запази девствеността си непокътната. О, да, тя искаше онова, което той й даваше, но при тези обстоятелства нямаше да бъде честно да й отнеме нещо, което никога нямаше да може да й върне. В желанието си отново да проходи, тя като нищо би стигнала по-далеч, отколкото ако ставаше дума единствено за секс за удоволствие.

Това, което ставаше между тях, си имаше цел. А празнината, която тази мисъл го караше да чувства, не бе нещо, върху което изгаряше от желание да се задълбочи.

Мани се приведе към нея.

— Дай ми устата си, бамбина. Пусни ме вътре.

Докато тя се подчиняваше, ръката му отново се спусна към съвършената й гръд.

— Шшш… полека — каза Мани, когато Пейн подскочи така, че едва не падна от леглото.

По дяволите, тя беше като мълния, затворена в бутилка, и за миг той си представи какво би било да покрие тези разтърсвани от мощни тръпки бедра със своите и да я обладае мощно.

„Престани с това още сега, Манело“, заповяда си той.

Откъсна устни от нейните и като зарови лице в шията й, я гризна лекичко по ключицата — толкова, колкото тя да усети, но не и да я заболи. А когато Пейн зарови пръсти в косата му, Мани разбра (както по силата, с която го стискаше, така и по тежкото й дишане), че тя иска от него да отиде точно там, накъдето се бе насочил.

Взел едната й гърда в шепата си, той бавно прокара език по розовото й връхче. Докато описваше кръгчета около зърното й, видя как острите й зъби се впиват в долната й устна толкова силно, че изтръгнаха струйка яркочервена кръв.

Без да съзнава какво прави, Мани се надигна и улови пролятата течност — облиза я и преглътна… Вкусът го накара да затвори очи — така плътен и наситен, и кадифеномек в гърлото му. Устата му изтръпна… а после същото се случи и с вътрешностите му.

— Не — гърлено каза тя. — Не трябва да го правиш.

Насилвайки се да отвори очи, Мани видя как езикът й се показа и облиза каквото бе останало от алената вадичка.

— О, да, трябва — чу се да казва. Нуждаеше се от още. Още толкова много…

Пейн сложи пръст върху устните му и поклати глава.

— Не. Ще полудееш от нея.

Щеше да полудее, ако не отпиеше цяла глътка; ето какво щеше да се случи. Кръвта й бе като кокаин и скоч, събрани в едно и вливащи се във вените му като инфузия. Само от тази мъничка глътка тялото му сякаш бе станало като това на Супермен, гърдите му се издуха, мускулите му се наляха със сила.

Все едно прочела мислите му, Пейн настоя още по-твърдо:

— Не, не… не е безопасно.

Навярно имаше право… всъщност забрави това „навярно“. Ала то не значеше, че няма да опита отново, стига да му се удадеше възможност.

Мани пак се зае със зърното й и го засмука, милвайки го с език. Когато гърбът й отново се изви в дъга, той пъхна ръка под нея и я повдигна към себе си. Единственото, за което можеше да мисли, бе как устата му се спуска между бедрата й… но не бе сигурен как ще реагира тя. А искаше да я задържи в тази сладостна зона на възбудата… не да я уплаши с нещата, които мъжете обичаха да правят на своите жени.

В крайна сметка ръката му се спусна там, където копнееха да отидат устните му. Дланта му се плъзна бавно по гърдите й, по корема, по ханша й. Още по-надолу — към горната част на бедрата й.

— Отвори се за мен, Пейн — каза той, преди да се прехвърли на другата й гърда и да засмуче зърното. — Отвори се и нека те докосна.

Тя го послуша незабавно и изящните й крака се разтвориха.

— Довери ми се — дрезгаво каза Мани.

И наистина можеше да го стори. Той бездруго се чувстваше гадно, че всички тези първи изживявания й се случват с него. Нямаше да прекрачи границата, която сам си бе поставил.

— Вярвам ти — ахна тя.

„Господ да ни е на помощ“, помисли си Мани, докато пръстите му се плъзгаха между…

— Мамка му… — простена той.

Топла и влажна, коприненомека. Без съмнение.

Ръката му се стрелна надолу, чаршафите отхвръкнаха, разкривайки пред жадните му очи гледката на другата му ръка, почиваща така близо до сърцевината й. Тялото й отново се изви в дъга и единият й крак се преметна над ръба на леглото.

— Лечителю… Моля те… не спирай.

— Нямаш представа какво искам да направя с теб — каза той по-скоро на себе си.

— Боли ме.

Мани стисна зъби.

— Къде?

— Там, където ме докосна, без да продължиш. Не спирай, умолявам те.

Устата на Мани се отвори и той си пое рязко дъх.

— Направи това, което искаш, лечителю — простена тя. — Каквото и да е то. Знам, че се сдържаш.

От гърлото на Мани се откъсна ръмжене и той реагира толкова мълниеносно, че единственото, което би могло да го спре, бе тя да каже „не“. А тази дума очевидно не беше в речника й.

Само за миг той се озова между бедрата й; ръцете му ги разтвориха още по-широко, разкривайки женствеността й, копнееща да я покори и обладае.

Мани се предаде. Захвърли всичко по дяволите и целуна сърцевината й. И в начина, по който го направи, нямаше нищо постепенно или нежно — той се гмурна в нея с устните си и я засмука, а тя извика с глас, забила нокти в раменете му.

Мани свърши. Мощно. Въпреки всички онези оргазми, които бе получил в кабинета. Жуженето в кръвта му, сладкият вкус на нейната женственост, начинът, по който тя се движеше до устните му, търкайки се в него, търсейки още… всичко това бе твърде много.

— Лечителю… аз съм… на ръба на… не знам какво… аз…

Езикът на Мани се плъзна чак до върха й, преди да се върне там, откъдето бе тръгнал, и да се заеме наистина за работа, бавно и методично.

— Остани с мен — каза, без да се откъсва от нея. — Ще те накарам да се почувстваш добре.

Докато езикът му я галеше, едната му ръка се спусна надолу и започна да я потупва лекичко, без да прониква в нея, давайки й точно това, което тя искаше и с точно онзи ритъм, който я караше да се извива от нетърпение. Ала тя щеше да научи, че очакването преди освобождаването бе почти толкова прекрасно, колкото и оргазмът, който щеше да последва.

Господи, беше невероятна! Коравото й тяло се напрягаше, мускулите й ту се отпускаха, ту се свиваха; брадичката й се подаде над съвършените й гърди, когато главата й се отметна назад, събаряйки възглавниците от леглото.

Мани разбра точно кога стана. Тя ахна и сграбчи чаршафа, с който бе завит дюшека, разкъсвайки го с нокти, докато тялото й се вцепени от главата до петите.

Езикът му се пъхна в нея.

Просто трябваше да проникне вътре поне мъничко… и от деликатните пулсации, които усети, му се зави свят.

Когато бе сигурен, че тя е свършила както трябва, Мани се отдръпна… и едва не разкъса устната си, толкова силно я прехапа. Тя беше така готова за него, влажна и сияеща…

Той стана рязко от леглото и закрачи напред-назад. Пенисът му сякаш бе придобил размерите на небостъргач, а топките му бяха сини като небето… толкова жадни за освобождаване, колкото никога през живота му. Ала това не беше всичко. Нещо в него ревеше, задето той не бе вътре в Пейн… и не ставаше дума само за секс. Искаше да я маркира по някакъв начин… в което нямаше никакъв смисъл.

Изтощен, запъхтян, настръхнал, в крайна сметка той сграбчи касата на вратата, водеща в коридора и долепи чело до стоманата. Част от него почти се надяваше някой да нахлуе и да го нокаутира с вратата.

— Лечителю… то продължава…

За миг Мани стисна очи. Не бе сигурен дали е в състояние да го направи още веднъж толкова скоро. Едва не го убиваше това, че не можеше да…

— Погледни ме — каза тя.

Мани се насили да вдигне глава, погледна през рамо… и разбра, че тя не говори за секс. Седеше на ръба на леглото, обляна в сиянието, което струеше от нея, а краката й бавно се спускаха към пода. В първия миг единственото, което Мани можеше да види, бяха гърдите й, така пълни и закръглени, зърната им — настръхнали от хладния въздух в стаята. Но после осъзна, че тя върти стъпалата си, първо едното, а после другото.

Добре… значи не ставаше въпрос за секс, а за подвижността на тялото й.

„Разбра ли сега, задник такъв?“, каза си той. Става дума за това тя да проходи — сексът като лекарство… и щеше да е добре да не го забравя. Не ставаше дума за него или за пениса му.

Мани се хвърли напред, надявайки се тя да не забележи следите от оргазма му. Ала нямаше защо да се тревожи. Очите й бяха приковани в собствените й крака със свирепа съсредоточеност.

— Ето… — Той трябваше да се прокашля. — Нека ти помогна да се изправиш.