Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (25)

22.

В дупката Джейн се движеше трескаво из спалнята. Отвори двукрилата врата на дрешника и започна да вади бели тениски и да ги мята през рамо върху леглото. В бързината си дърпаше закачалките, които падаха на пода… ала изобщо не я беше грижа.

Нямаше сълзи. С което се гордееше.

От друга страна, цялото й тяло трепереше толкова силно, че едва успяваше да придава плътност на ръцете си.

Когато стетоскопът се плъзна около врата й и тупна на пода, тя се наведе да го вдигне, просто за да не го настъпи.

— По дяволите…

Изправи се и погледна към леглото. Май беше време да престане с белите тениски — върху черните сатенени чаршафи се издигаше същинска планина.

Прекоси стаята, приседна до тях и се загледа в дрешника. Кожените панталони на Ви и тесните му тениски все още бяха прилежно подредени, но в нейната половина цареше хаос.

Което си беше същинска метафора.

Само че… той бе не по-малко прецакан в главата, нали така?

Господи… какво правеше? Да се премести в клиниката, дори и временно, не беше решението. Когато си женен, оставаш и се опитваш да оправиш нещата. Именно така оцеляваха връзките. Тръгнеше ли си сега, никой не можеше да каже къде щяха да свършат.

Господи, нещата се бяха върнали към нормалното за колко… два часа? Страхотно. Направо страхотно.

Извади телефона си, натисна бутона за съобщения и се загледа в екрана. Две минути по-късно затвори капачето на апарата. Трудно бе да побере всичко, което имаше да каже, в сто и шейсет знака. Или дори в шест страници по сто и шейсет знака.

Пейн беше нейна пациентка и тя бе отговорна за нея. Вишъс беше нейният партньор и нямаше нищо, което не би сторила за него. А близначката на Ви беше отказала да й даде каквото и да било време.

Но не и на брат си. И очевидно Вишъс беше отишъл при майка им.

Един бог знае какво щеше да излезе от всичко това.

Загледана в бъркотията, която бе оставила в дрешника, Джейн отново и отново прехвърляше положението в ума си и всеки път стигаше до същото заключение. Правото на Пейн да избере съдбата си вземаше превес над чието и да било право да я задържи като пленница в собствения й живот. Беше ли това прекалено сурово? Да. Беше ли справедливо спрямо онези, които я обичаха? Ни най-малко.

Щеше ли Пейн да си причини много по-голяма болка, ако не разполагаше с по-милосърден начин да постигне целта си? Със сигурност.

Джейн не бе съгласна с начина й на мислене, нито с избора й. Но беше наясно с етичната страна на въпроса, колкото и трагична да бе тя.

И бе твърдо решена да накара Вишъс да изслуша нейната гледна точка.

Вместо да бяга, щеше да остане, където си бе и щеше да го чака докато той се върнеше, за да видят дали все още бе останало нещо от живота им заедно. Не хранеше никакви илюзии. Това спокойно можеше да се окаже препятствие, с което да не успеят да се справят, и нямаше да го вини, ако беше така. В крайна сметка, семейството си е семейство. Ала тя бе постъпила така, както ситуацията изискваше, в съответствие с дълга, който имаше към пациентката си. Лекарите правеха точно това, дори ако то им костваше… всичко, което имат.

Джейн се изправи и отиде до гардероба, като по пътя вдигаше нападалите закачалки. Подът на дрешника бе осеян с тях и тя се наведе, за да ги събере измежду обувките. Пресегна се навътре…

… и ръката й напипа нещо меко. Кожа… ала не беше ботуш.

Приседна на пети и извади това, което бе хванала.

— Какво, по дяволите…

Мястото на кожените панталони, с които Ви се биеше, не беше тук, навряно зад обувките…

Но по тях имаше нещо… Я, чакай. Восък. Черен восък. И…

Джейн пусна панталона и затисна устата си с ръка.

Беше му доставила достатъчно оргазми, за да знае как изглеждат върху кожен панталон. А и това не беше единственото петно. Имаше и кръв. Червена кръв.

С ужасяващо усещане за неизбежност, тя бръкна в дрешника и затършува по пода, докато не напипа блузата. Извади я и откри още кръв и восък.

Нощта, в която бе отишъл в „Комодор“. Не можеше да има друго обяснение. Това не бяха стари, захвърлени кой знае кога дрехи, прашни останки от някогашния му живот. По дяволите, та миризмата на восъка все още се долавяше.

Усети го в мига, в който той прекрачи прага.

Без да се обръща, Джейн каза:

— Мислех, че не си бил с друга.

Отговорът му се забави страшно дълго.

— Не съм.

— Как тогава ще ми обясниш това? — Тя вдигна панталона… сякаш изобщо беше нужно.

— Не бях с друга.

Джейн хвърли панталона в гардероба, а после метна и тениската при него.

— Ако мога да използвам един от любимите ти изрази, в момента нямам какво да ти кажа. Наистина.

— Сериозно ли мислиш, че съм способен да чукам някоя тайно от теб?

— Какви са тези дрехи тогава?

Ви не отговори. Просто си стоеше там, извисявайки се над нея, огромен… и някак странно чужд, макар тя да познаваше лицето и тялото му така добре, както и своите.

Почака го да отговори. А после почака още малко. И за да минава времето, си напомни при какви ужасяващи условия беше отраснал той и че единственият начин да оцелее бе да стане неотстъпчив и безчувствен.

Само че този път това не беше достатъчно. В един момент любовта, която споделяха, заслужаваше нещо по-добро от тишина, чиито корени се криеха в миналото.

— Бъч ли беше? — попита Джейн, като се надяваше да е така.

Ако беше той, оргазмът със сигурност е бил случаен. Бъч беше непоклатимо верен на жена си и би се съгласил да изиграе ролята на доминант единствено защото това бе необичайното, зловещо лекарство, от което Ви се нуждаеше, за да запази разсъдъка си. Колкото и странно да звучеше, това Джейн би могла да разбере.

— Той ли беше? — повтори. — Защото с това мога да се справя.

За миг Вишъс придоби изненадано изражение, ала после поклати глава.

— Нищо не се случи.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че съм сляпа? — дрезгаво каза тя. — Защото, освен ако не ми дадеш по-добро обяснение, единственото, което имам, са тези панталони… и образите в главата ми, от които ми се повдига.

Тишина, единствено тишина.

— Господи… как можа? — прошепна.

Ви поклати глава и отвърна със същия тон:

— И аз бих искал да ти задам същия въпрос.

Е, тя поне бе имала причина за станалото с Пейн. И не беше лъгала за това.

След един дълъг миг Ви пристъпи в стаята и взе сака, в който държеше спортната си екипировка, и който сега беше празен.

— Вземи. Ще ти трябва.

С тези думи той й го подхвърли… и си тръгна.