Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (19)

16.

Седмица по-късно Мани се събуди в собственото си легло с адски махмурлук. Добрата новина бе, че това главоболие поне си имаше обяснение. След като се бе прибрал вкъщи, се бе нахвърлил на скоча, сякаш му беше сторил нещо, и той си бе свършил работата, отрязвайки го тотално.

Първото, което направи, бе да посегне към телефона. С все още замъглен поглед набра номера на ветеринаря. Тези кратки сутрешни обаждания бяха станали нещо като ритуал за двамата. Слава богу, че и ветеринарят също страдаше от безсъние.

Вдигна му още на второто позвъняване.

— Ало?

— Как е момичето ми? — Последвалата пауза му каза всичко, което трябваше да знае. — Толкова зле?

— Ами, показателите й са добри, а и се чувства комфортно, но се притеснявам да не се стигне до окуцяване. Ще видим.

— Дръжте ме в течение.

— Задължително.

В този момент единственото, което можеше да стори, бе да затвори. Разговорът беше приключил, а той не беше от онези, които дрънкаха празни приказки… макар че дори да беше от тях, то пак нямаше да му даде онова, което искаше — здрав кон.

Преди алармата му да иззвъни в шест и половина и той да изпита чувството, че е получил куршум в главата, Мани я изключи и се замисли. Тренировка. Кафе. Обратно в болницата.

Не, чакай. Кафе, тренировка, болницата.

Определено първо се нуждаеше от кофеин. В това състояние изобщо не се виждаше да тича или да вдига тежести… нито да управлява тежки машини, като асансьора например.

Спусна крака на пода и седна. Начаса главата му затуптя, сякаш имаше свой собствен пулс. Той обаче отказваше дори да допусне, че болката може да се дължи на нещо друго, освен на алкохола. Не беше болен и определено нямаше тумор в мозъка… макар че дори да беше, пак щеше да отиде в „Свети Франсис“. Това му беше в природата. По дяволите, като малък бе настоявал с караници да ходи на училище, когато беше болен… дори когато имаше шарка и приличаше на някоя от онези рисунки, в които трябва да се свържат точките, бе упорствал да се качи на училищния автобус.

В този конкретен случай майка му се бе наложила. И бе мърморила, че е досущ като баща си.

Нещо, което не беше комплимент и което бе слушал цял живот… и освен това не означаваше нищо за него, тъй като никога не бе виждал баща си. Всичко, което имаше, бе избеляла снимка… единствената, която си бе направил труда да сложи в рамка…

Защо, по дяволите, се бе сетил за него тази сутрин?

Кафето беше смеска на „Старбъкс“. Докато то се вареше, той си облече дрехите за тренировка, а после изгълта две чаши до мивката, загледан в свръхранната змия на трафика, лъкатушеща по „Нортуей“ в мътната светлина на зората. Последното, което направи, бе да грабне айпода си и да си сложи слушалките. По принцип не беше от бъбривите, но днес по-малко от всякога имаше нужда да налети на някоя жизнерадостна мадама с голяма уста.

Фитнес залата се оказа почти празна, което беше голямо облекчение, но надали щеше да трае дълго. Качи се на бягащата пътека до вратата, изключи новинарския канал, който течеше върху телевизора над главата му, и се залови за работа.

„Джудас Прийст“ поддържаха ритъма на краката му, а мозъка му държаха изключен, докато схванатото му, сковано от болка тяло получаваше онова, от което се нуждаеше. Въпреки всичко, днес беше по-добре, отколкото след предишния уикенд. Пристъпите на главоболие все още не бяха престанали напълно, но все пак успяваше да се справи с работата и пациентите си и изобщо — да функционира нормално.

Това обаче го накара да се зачуди. Точно преди да се блъсне с колата си в онова дърво, Джейн също се бе оплаквала от пристъпи на главоболие. Ако бяха успели да направят аутопсия, дали щяха да открият аневризъм? От друга страна, каква беше вероятността и двамата да получат аневризъм в рамките само на…

„— Защо го направи, Джейн? Защо се престори на умряла?

— Сега нямам време за обяснение. Моля те. Знам, че искам твърде много от теб. Но имам пациент, който отчаяно се нуждае от теб. Търся те от цял час, така че не разполагам с никакво време…“

— Мамка му!

Мани побърза да стъпи върху страничните гумени планшири и стисна зъби в агония. Отпусна се върху контролния панел на уреда и започна да диша бавно и равномерно… или поне дотолкова, доколкото беше възможно, след като допреди миг си бягал, сякаш някой те гони.

През последната седмица бе научил (по системата проба и грешка), че когато болката го връхлети, най-добре е да изпразни ума си и да не мисли за нищо. Фактът, че този простичък трик действа, му вдъхваше увереност — ако наистина имаше аневризъм, който заплашваше да разкъса стената на някоя мозъчна артерия, никакво йога дишане не можеше да му помогне.

Също така бе забелязал и още нещо. Болката като че ли започваше, когато се замислеше за Джейн… или за онзи еротичен сън, който непрекъснато му се присънваше.

Мамка му, напоследък, докато спеше получаваше толкова оргазми, че можеха да изцедят дори неговото либидо. И каквото извратено копеле беше, почти абсолютната сигурност, че в съня си отново ще срещне онази жена, го караше за първи път в живота си да очаква с нетърпение да си легне.

Въпреки че не бе в състояние да обясни как някоя мисъл или спомен би могла да предизвика пристъп на главоболие, добрата новина беше, че се забелязваше подобрение. С всеки изминал ден след онзи странен, подобен на черна дупка уикенд, той се чувстваше все повече самия себе си.

Когато агонията най-сетне отслабна и се превърна в далечна, тъпа болка, Мани отново стъпи на пътеката и довърши тренировката си. На излизане кимна на другите ранобудници, които тъкмо пристигаха, но си тръгна, преди въпросът „Добре ли си?“ да му бъде сервиран от някой, видял го да увисва безжизнено върху уреда.

Когато се върна в апартамента, си взе душ, преоблече се в чисти хирургически дрехи и бяло яке, след това грабна куфарчето си и се запъти към асансьора. За да надхитри трафика, избра надземните пътища през града. По това време на деня „Нортуей“ неизменно беше задръстен, но той се придвижваше бързо, слушайки „Май Кемикъл Романс“.

„Не съм добре“ беше песен, на която незнайно защо не можеше да се насити.

Когато пристигна в болничния комплекс „Свети Франсис“, първите утринни лъчи все още се опитваха да си пробият път, което означаваше, че ще е облачно. Не че за него имаше някакво значение. Озовал се веднъж в търбуха на звяра, времето изобщо не го интересуваше, освен ако не се извиеше някое торнадо, което никога не се бе случвало в Колдуел. Неведнъж бе идвал на работа по тъмно и си бе тръгвал също така по тъмно… ала никога не бе имал чувството, че му липсва нещо, само защото не усеща милувката на слънчевите лъчи и така нататък…

Интересно. Сега обаче имаше чувството, че нещо му липсва.

Беше постъпил в „Свети Франсис“ след като бе изкарал хирургичния си стаж в „Йейл“, възнамерявайки да се прехвърли в Бостън, Манхатън или Чикаго. Вместо това обаче се бе проявил и издигнал тук и ето че десет години по-късно все още беше на същото място, където бе започнал. Вярно, беше на върха в йерархията, беше спасил не един и два живота, подобрил бе много други и бе обучил следващото поколение хирурзи.

Проблемът бе, помисли си, докато слизаше по рампата, отвеждаща в подземния гараж, че всичко това му се струваше някак празно.

Беше на четирийсет и пет години, значи поне половината му съзнателен живот вече бе минал, а с какво можеше да се похвали? Луксозен апартамент, пълен със спортни дрехи, и работа, която поглъщаше всичко. Нямаше жена. Нямаше деца. Всички Коледи, Нови години и останалите празници прекарваше в болницата… оставяйки майка си да ги посреща сама, без съмнение — мечтаейки си за внучета, на каквито би било най-добре изобщо да не се надява.

Исусе, колко ли случайни жени бе изчукал през годините? Стотици? Сигурно.

Гласът на майка му отекна в главата му: „Приличаш досущ на баща си“.

Което бе самата истина. И баща му беше хирург. И бе от онези, които хойкаха.

Всъщност именно той бе причината Мани да избере Колдуел. Майка му бе работила в тукашното интензивно отделение, за да може да го издържа през дългите години на неговото следване. Ала когато се бе дипломирал? Вместо гордост, върху лицето й се бяха изписали резервираност и студенина… Колкото повече той бе заприличвал на баща си, толкова по-често бе виждал този дистанциран поглед в очите й. Идеята му бе, че ако двамата живеят в един и същи град, може би ще успеят да се сближат. Само че не се бе получило така.

Но тя беше добре. Сега живееше във Флорида, в един дом с игрище за голф, за който той бе платил, играеше разни игри с дами на нейната възраст, вечеряше с партньорите си на бридж и спореше кой кого е пренебрегнал на последното тържество. Мани на драго сърце я издържаше и връзката им се изчерпваше с това.

Баща му лежеше в един гроб в „Пайн Гроув“. Беше загинал при катастрофа през 1983 година.

Опасно нещо бяха това колите.

Мани паркира поршето си, слезе и вместо да вземе асансьора, се качи по стълбите, за да се пораздвижи. След това използва свързващия коридор, за да влезе в болницата на третия етаж. По пътя си минаваше покрай лекари, сестри и други служители, кимаше им и продължаваше напред. Обикновено първо отиваше в кабинета си, но независимо от това какво казваше на краката си, днес се озова другаде.

Беше се насочил към стаите за следоперативно възстановяване.

Каза си, че иска да нагледа пациентите си, но това беше лъжа. Главата му все повече се замайваше, ала той не обръщаше внимание. При всички случаи беше по-добре от болката… пък и най-вероятно просто му беше паднала кръвната захар — нали беше тренирал, а след това не бе хапнал нищо.

Пациентка… търсеше пациентката си… Без име. Нямаше име, но знаеше стаята.

Когато приближи стаята, която бе най-близо до аварийния изход, усети, че му става горещо… и че по някаква причина проверява дали сакото му е опънато върху раменете. След това прокара ръка през косата си, за да я оправи. Прокашля се, стегна се, прекрачи прага и…

Осемдесетгодишният мъж в леглото спеше, а от тялото му стърчаха цял куп тръбички, сякаш беше кола, чийто акумулатор беше угаснал и сега се опитваха да го запалят.

Тъпа болка затуптя в главата на Мани, докато стоеше там и се взираше в мъжа.

— Доктор Манело?

Гласът на Голдбърг, разнесъл се зад гърба му, беше истинско облекчение, защото му даде нещо реално, за което да се залови… ръба на басейна, така да се каже.

Той се обърна.

— Здрасти. Добро утро.

Другият мъж повдигна вежди, а после се намръщи.

— Какво правиш тук?

— Ти как мислиш? Наглеждам пациента.

Исусе, всички ли бяха започнали да си губят ума!

— Мислех, че ще си вземеш една седмица почивка.

— Моля?

— Така… Ъъъ… ми каза, когато си тръгна тази сутрин. След като те открихме тук.

— За какво говориш? — попита Мани, ала после махна с ръка. — Слушай, нека първо закуся, а после…

— Сега е време за вечеря, доктор Манело. Шест часът вечерта. Тръгна си оттук преди дванайсет часа.

Горещината, обляла го преди малко, се отцеди от него, отстъпвайки място на ледена вълна от нещо, което не бе усещал никога досега. Вкочаняващ страх го връхлетя с такава сила, че едва не го събори.

Възцари се неловко мълчание, нарушавано от шумовете в коридора отвън — стъпките на хора, бързащи напред-назад, за да отидат при някой пациент, служители, бутащи контейнери с пране или пък разнасящи храна (вечеря, разбира се) от стая в стая.

— Аз… ще се прибера вкъщи — каза Мани накрая.

Гласът му бе все така силен, както обикновено, ала изражението на колегата му разкриваше истината за онова, което се случваше с него: независимо колко си повтаряше, че се оправя, вече не беше същият. Изглеждаше както преди. Звучеше както преди. Движеше се както преди.

Дори се опитваше да убеди сам себе си, че е същият както преди.

Но нещо се беше променило през онзи уикенд и той се боеше, че връщане назад няма.

— Искаш ли някой да те откара? — предпазливо попита Голдбърг.

— Не. Добре съм.

Трябваше да повика на помощ цялата си гордост, за да не се затича по коридора, когато се обърна, за да си върви. Ала със силата на волята той си наложи да вирне глава, да изпъне гръб и да закрачи спокойно.

Странно, но по някаква причина, докато се връщаше по пътя, по който бе дошъл, Мани се сети за стария си професор по хирургия… онзи, когото университетската администрация бе „пенсионирала“, когато навърши седемдесет. По онова време Мани беше второкурсник.

Доктор Теодор Бенедикт Станфорд III.

В клас той беше истински задник, от онези, които най-много обичат, когато студентите сбъркат някой отговор, защото това му даваше възможност да ги унижи. Когато университетът беше обявил напускането му в края на годината, Мани и състудентите му бяха организирали прощално парти за жалкото копеле и се бяха напили, за да отпразнуват факта, че те са последното поколение, принудено да търпи гадостите му.

Същото лято Мани се бе хванал като чистач в института, за да изкара малко пари. Така се бе случило, че когато фирмата за преместване бе опразнила кабинета на Станфорд от последните кутии, той миеше коридора… а после старият човек също се бе появил иззад ъгъла, за да прекоси коридора за последен път.

Беше си тръгнал с високо вдигната глава — слязъл бе по мраморното стълбище и бе излязъл през величествения вход гордо изправен.

Мани се бе разсмял на арогантността му, непоклатима дори в лицето на старостта и забравата.

Ала сега, докато крачеше по същия начин, изведнъж се зачуди дали старецът наистина е изпитвал това.

Или Станфорд се бе чувствал като него в този миг.

Отритнат.