Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (18)

15.

Това, че докато отиваше към центъра на Колдуел, Хосе де ла Крус мина през „Дънкин Донътс“, беше огромно клише. Всеобщо мнение бе, че всички инспектори от отдел „Убийства“ се наливат с кафе и ядат понички, но това невинаги бе вярно. Понякога просто нямаха време.

Пък и телевизионните сериали и криминалните романи можеха да вървят по дяволите — истината бе, че той действаше по-добре, когато в тялото му имаше кофеин и малко захар.

И страшно обичаше глазираните с мед понички. Но това на кого му влизаше в работата?

Обаждането, което бе събудило и него, и жена му, бе дошло около шест сутринта, което си беше почти приличен час, като се имаше предвид, че му звъняха по всяко време на денонощието. Мъртвите тела, също като живите със здравословни проблеми, нямаха работно време и почивни дни, така че този направо сносен час си беше същинска благословия.

А и това не бе единственото, в което му потръгна. Тъй като беше неделя сутрин, пътищата и магистралата бяха празни като писти за боулинг, така че пристигна от предградията дотук забележително бързо — кафето в чашата му все още пареше, когато навлезе в района на складовете.

Полицейските коли, които бяха спрели наоколо, известяваха къде беше открито тялото много по-недвусмислено, отколкото жълтата лента, опъната около мястото като панделка около някакъв извратен коледен подарък. Хосе изруга и след като паркира до каменната стена на уличката, се запъти към групичка мрачни на вид униформени полицаи, посръбвайки от кафето си.

— Здрасти, инспекторе.

— Как е, инспекторе.

— Здраво, инспекторе.

Той кимна на момчетата.

— Добро утро на всички. Какво става?

— Не сме я докосвали. — Родригес кимна към контейнера. — Ей там е. Джоунс вече направи първоначалните снимки. Следователят и момчетата от екипа за събиране на улики идват насам. Както и мъжемразката.

А, да. Вярната им фотографка.

— Благодаря.

— Къде е новият ти партньор?

— Идва.

— Готов ли е за нещо такова?

— Ще видим.

Без съмнение това място бе видяло немалко хора да се разделят с обяда си, така че ако гледката дойдеше в повечко на новака, нямаше да навреди на пейзажа.

Хосе се пъхна под лентата и отиде до контейнера. Както винаги, когато се приближаваше до труп, установи, че слухът му е станал почти нетърпимо остър. Тихото бъбрене на мъжете зад него, шумът от подметките му върху асфалта, песента на бриза, повяващ се откъм реката… всичко беше прекалено силно, сякаш някой току-що бе надул копчето за звука на целия свят.

И разбира се, иронията бе, че причината той да е тук, на тази уличка, в тази сутрин… причината всички коли, мъже, лентата да са тук… беше съвършено безмълвна.

Хосе стисна здраво стиропорената чаша, докато надничаше над ръждясалия ръб на контейнера. Ръката й беше първото, което видя — бледи пръсти с изпочупени нокти, под които имаше нещо кафяво. Която и да бе тя, явно се бе съпротивлявала.

Докато стоеше надвесен над поредното мъртво момиче, страшно му се прииска в работата му да настъпи по-умрял месец, или седмица… мамка му, дори една нощ. Какво не би дал за застой в работата — с професия като неговата бе трудно да изпитваш удовлетворение от това, което правиш. Дори да разрешиш случая, някой все пак трябваше да погребе любим човек.

Гласът на ченгето до него долетя, сякаш усилен от мегафон.

— Да отворя ли и другата половина?

Хосе за малко да му каже да не крещи толкова, но си даде сметка, че нищо чудно човекът да говореше тихо, сякаш се намира в обществена библиотека.

— Да. Благодаря.

С помощта на палката си полицаят повдигна капака достатъчно, за да може светлината да нахлуе в контейнера, но не погледна вътре. Просто си стоеше там, като един от онези истукани пред Бъкингамския дворец, взрян някъде напред.

Когато се повдигна на пръсти и надникна в контейнера, Хосе установи, че не може да го вини. Насред легло от метални стружки, жената беше гола. Сивата, покрита с петна кожа — някак странно светла под бледите лъчи на зората. Ако се съдеше по лицето и тялото й, трябва да бе около двайсетинагодишна. Косата й беше изрязана до корен, на места толкова близо, че имаше рани. Очите… бяха изтръгнати от очните ябълки.

Хосе извади химикалка от джоба си, протегна се и много внимателно разтвори вкочанените устни. Нямаше зъби… нито един не се подаваше от разранените венци.

Хосе направи крачка надясно и повдигна ръката й, така че да види възглавничките на пръстите й. Кожата им беше изрязана дълбоко.

Обезобразяването не се ограничаваше до главата и ръцете… По тялото зееха дупки — една в горната част на бедрото й, друга над лакътя и две от вътрешните страни на китките й.

Хосе изруга тихичко. Очевидно беше подхвърлена в този контейнер — мястото не беше достатъчно усамотено, за да й е било причинено тук всичко това. Подобна гадост изискваше време и инструменти… и нещо, с което да я вържат, за да не мърда.

— Е, какво имаме тук, инспекторе? — обади се новият му партньор зад него.

Хосе погледна през рамо към Томас дел Векио, младши.

— Закусвал ли си?

— Не.

— Хубаво.

Той се отдръпна, така че Век да може да погледне. Тъй като Век беше по-висок от партньора си с поне петнайсет сантиметра, нямаше нужда да се повдига на пръсти, за да надникне в контейнера — достатъчно бе да се наведе лекичко. А после се взря в онова, което бе вътре. Не се подпря на стената, за да повърне. Не ахна. Изражението му не се промени.

— Тялото е било подхвърлено тук — каза той. — Със сигурност.

— Тя.

Век го погледна с умните си, спокойни очи.

— Моля?

— Тя е била подхвърлена тук. Това е човешко същество. Не предмет, Дел Векио.

— Прав си. Съжалявам. Тя. — Век отново се приведе над контейнера. — Май си имаме работа с колекционер на трофеи.

— Възможно е.

Тъмните вежди на Дел Векио подскочиха.

— Доста неща липсват… от нея.

— Да си гледал новините скоро? — Хосе избърса химикалката си с една кърпичка.

— Нямам време за телевизия.

— През последната година единайсет жени са били открити в същото състояние. Чикаго, Кливланд и Филаделфия.

— Мааамка му. — Век пъхна една дъвка в устата си и задъвка яростно. — И ти се питаш дали това не е само началото за нас?

Докато новият му партньор упражняваше зъбите си, Хосе потърка очи, мъчейки се да потисне спомените, изплували в главата му.

— Кога ги отказа?

Век се прокашля.

— Цигарите ли? Преди около месец.

— Как е?

— Отвратително.

— Бас държа.

Хосе сложи ръце на хълбоците си и отново се съсредоточи. Как, по дяволите, щяха да открият самоличността на това момиче? В щата Ню Йорк имаше цял куп млади жени, обявени за издирване… и това бе ако приемеха, че убиецът не го бе извършил във Върмонт, Масачузетс или Кънектикът, след което я е докарал тук.

Едно беше сигурно — проклет да е, ако оставеше някакво извратено копеле да започне да очиства колдуелските момичета. Не и докато той беше тук.

Хосе се обърна и потупа партньора си по рамото.

— Давам ти десет дена, приятелю.

— Докато?

— Докато отново се метнеш на седлото заедно с мъжа на „Марлборо“.

— Не подценявай силата на волята ми, инспекторе.

— А ти не подценявай как ще се чувстваш, когато се прибереш у вас тази вечер и се опиташ да заспиш.

— Бездруго не спя много.

— Е, тази работа няма да ти помогне.

Точно тогава пристигна фотографката със своя фотоапарат и гадно отношение.

Хосе кимна в обратната посока.

— Да се дръпнем и да я оставим да си свърши работата.

Век погледна към нея и очите му само дето не изскочиха, срещайки свирепия поглед, с който тя му отвърна. Подобна враждебна реакция несъмнено беше нещо ново за него — Век бе един от онези типове, към които жените винаги се чувстваха привлечени… както бе станало ясно през последните две седмици в управлението, където жените непрекъснато му се лепяха.

— Хайде, Дел Векио, време е да поразпитаме наоколо.

— Слушам, инспекторе.

Обикновено Хосе би му казал да се обръща към него с Де ла Крус, но никой от „новите“ му партньори не изкарваше повече от месец, така че какъв беше смисълът? „Хосе“ беше изключено, разбира се — само един човек от управлението го бе наричал така, а това копеле се бе изпарило преди три години.

Отне им около час, докато обиколят наоколо, без да научат нищо съществено. Съседните сгради нямаха охранителни камери, не откриха и очевидци, но момчетата от екипа за оглед на местопрестъплението щяха да претърсят мястото сантиметър по сантиметър с фенерчетата, малките пластмасови пликчета и пинсетите си. Може би щяха да намерят нещо.

Съдебният лекар се появи към девет часа и си свърши работата, а след около още един час тялото беше готово за изнасяне. А когато се оказа, че има нужда от някой, който да помогне за това, Хосе с изненада видя как Век си сложи латексови ръкавици и скочи в контейнера.

Преди съдебният лекар да си тръгне с убитото момиче, Хосе попита за часа на смъртта и научи, че е станало предишния ден около обяд.

„Страхотно“, помисли си той, докато колите и пикапите потегляха. Близо двайсет и четири часа преди да я открият. Спокойно можеше да са я докарали и от някой друг щат.

— Вкарай времето в системата — каза той на Век.

— Заемам се.

Новият му партньор се обърна и се запъти към един мотоциклет. Хосе извика подире му:

— Дъвката не е храна.

Век спря и хвърли поглед през рамо.

— Да не ме каниш на закуска, инспекторе?

— Просто не искам да вземеш да припаднеш, докато си на работа. Ще станеш за смях, а пък аз ще трябва да прескачам още едно тяло.

— Колко си грижовен само.

Някога може и да беше. Сега обаче беше гладен, а не му се ядеше сам.

— Ще се видим в денонощната след пет минути.

— Денонощната?

А, да — Век не беше тукашен.

— Закусвалнята „Ривърсайд“ на Осма улица. Отворена е двайсет и четири часа.

— Ясно. — Век си сложи черен шлем и преметна крак през машината, която сякаш се състоеше почти изцяло от двигател. — Аз черпя.

— Както искаш.

Век натисна педала за газта.

— Винаги правя както аз искам, инспекторе. Винаги.

И отпраши, оставяйки диря от тестостерон след себе си. Докато се отправяше към необозначената си кола с цвят на овесена каша, Хосе се почувства като някой застаряващ тип в сравнение с него. Пъхна се зад волана, остави почти празната и съвършено изстинала чаша в специалната поставка и погледна покрай лентата към контейнера за боклук.

Извади телефона от джоба на сакото си и набра номера на управлението.

— Ало, Де ла Крус е. Може ли да ме свържете с Мери Елън? — Не му се наложи да чака повече от минута. — Здрасти, как си? Добре… добре. Слушай, искам да чуя обаждането за тялото край „Комодор“. Аха. Добре… просто ми го пусни. Благодаря… и недей да бързаш. — Той пъхна ключа в стартера. — Страхотно. Благодаря ти.

Пое си дълбоко дъх, запали двигателя…

„Да, бих искал да съобщя за открит труп. Не, няма да ви дам името си. Намира се в контейнер за боклук в една пресечка на Десета улица, на две преки от «Комодор». Прилича ми на бяла жена, около двайсетинагодишна… Не, няма да ви дам името си… Хей, защо просто не изпратите някого на адреса и не престанете да се тревожите за мен!“

Стиснал слушалката с всичка сила, Хосе усети, че трепери. Бостънският акцент беше толкова ясен и така познат, че сякаш някой бе върнал времето далеч, далеч назад.

— Инспекторе? Искаш ли да го чуеш още веднъж? — чу гласа на Мери Елън в ухото си.

Хосе затвори очи и отговори през свито гърло:

— Да, моля те…

Когато записът свърши, той се чу да благодари на Мери Елън и почувства как натиска копчето за прекъсване на разговора.

Досущ като вода, всмукана в канал, усети как бива повлечен в един кошмар от преди две години… когато бе влязъл в един скапан апартамент в западнала сграда, пълен с празни бутилки „Лагавулин“ и кутии от пица. Спомни си как бе посегнал към затворената врата на банята с разтреперана ръка. Беше убеден, че от другата страна ще открие мъртво тяло. Увиснало от душа на някой колан… или пък изпружено във ваната, потопено в кръв, вместо в пяна.

За Бъч животът на безмилостни, бързи обороти бе също толкова професионално занимание, колкото и работата му в отдел „Убийства“. Пиеше до късните часове и не само че имаше страх от обвързване, ами изобщо не бе в състояние да поддържа каквато и да било връзка.

Въпреки това двамата с Хосе бяха близки. Толкова, колкото Бъч изобщо бе бил с някого.

Обаче не се беше оказало самоубийство. Никакво тяло. Нищо. Един ден беше там, а на следващия… просто бе изчезнал.

През първите месец-два Хосе очакваше да чуе нещо за Бъч — било от самия него, било когато някой се натъкнеше на труп с чупен нос и нащърбен зъб.

Ала дните бяха станали седмици, които на свой ред се бяха превърнали в сезони. Хосе бе започнал да се чувства като лекар, който има нелечимо заболяване — най-сетне знаеше какво изпитват семействата на изчезналите. Бог му беше свидетел, че никога не бе очаквал сам да поеме по дългия път на това да не знаеш какво се е случило… но с изчезването на някогашния му партньор не само че го бе извървял, ами си беше купил парцел край него, беше си построил къща и се бе нанесъл в нея.

И сега, след като бе изгубил всяка надежда, след като бе престанал да се буди нощем, тормозен от въпроси без отговор… бе дошъл този запис. Вярно, милиони хора имаха бостънски акцент. Ала в гласа на О’Нийл имаше дрезгава нотка, която не можеше да бъде сбъркана.

Изведнъж Хосе почувства, че няма никакво желание да отиде в денонощната закусвалня, нито пък да яде. Въпреки това включи на скорост и натисна педала на газта.

В мига, в който бе погледнал в контейнера и бе видял липсващите очи и изтръгнатите зъби, бе разбрал, че му предстои да открие сериен убиец. Но и през ум не му беше минало, че ще тръгне да търси и още някого.

Време бе да намери Бъч О’Нийл.

Стига да беше възможно.