Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (8)

5.

Бъч О’Нийл не беше от мъжете, които оставят една жена в беда.

Това беше гласът на старата школа… на ченгето в него… на дълбоко вярващия католик. Само че точно в този случай (телефонния разговор, който току-що бе провел с прекрасната и талантлива доктор Джейн Уиткъм) кавалерството не играеше никаква роля. Ни най-малко.

Когато излезе от Дупката, само дето не се втурна по подземния коридор, отвеждащ в тренировъчния център на Братството. Неговите и нейните интереси съвпадаха напълно — и двамата бяха ужасени, че Ви отново може да изгуби контрол над себе си.

Всички признаци вече бяха налице — достатъчно бе да го погледне човек, за да види напрежението, клокочещо под повърхността, като лава във вулкан, който всеки миг щеше да изригне. То трябваше да бъде освободено по някакъв начин, а в миналото това обикновено бе оставяло след себе си огромна бъркотия.

Бъч прекрачи прага на тайната врата и като свърна надясно, пое с цялата бързина, на която беше способен, по коридора, отвеждащ в лечебницата. Слабият аромат на турски тютюн, който се усещаше във въздуха, му подсказа точно къде да открие онзи, когото търсеше… сякаш имаше място за съмнение.

Пред затворената врата на стаята за прегледи, Бъч оправи ръкавелите на ризата си „Гучи“ и си намести колана. Почукването му беше леко. Ударите на сърцето — тежки.

Вместо да го повика да влезе, Вишъс излезе и затвори вратата зад гърба си.

Мамка му, изглеждаше ужасно. А докато свиваше поредната цигара, ръцете му трепереха. Наплюнчи хартийката, за да я залепи, а Бъч извади запалка от джоба си, щракна я и я поднесе напред.

Когато най-добрият му приятел се наведе над оранжевото пламъче, той разпозна всички признаци върху това жестоко, безстрастно лице. Джейн беше абсолютно права. Нервите на горкото копеле бяха опънати до краен предел, ала задържаше всичко в себе си.

Вишъс вдиша дълбоко, а после се облегна на стената, стъпил здраво на земята и вперил очи право напред.

— Не ме питаш как съм — промърмори той най-сетне.

— Не е нужно — отвърна Бъч, който бе заел същата поза.

— Мисли ли четеш?

— Аха. Такъв съм си аз.

Ви се наведе на една страна и изтръска цигарата си в кошчето.

— Е, кажи ми какво си мисля тогава?

— Сигурен ли си, че искаш да се разпсувам толкова близо до сестра ти? — Ви се изсмя и Бъч се загледа в профила му. Татуировките около окото му изглеждаха особено заплашително, като се имаше предвид властната аура, която го обгръщаше.

— Вярвай ми, не искаш да взема да гадая на глас, Ви — меко продължи Бъч.

— Хайде де, пробвай.

Това означаваше, че Ви има нужда да поговорят, но в типично свой стил, беше прекалено голям темерут, за да го признае просто така. Открай време не беше по приказките, но напоследък все пак беше малко по-добре. Преди изобщо не би отворил вратата.

— Помолила те е да се погрижиш за нея, ако операцията не успее, нали? — каза Бъч, изричайки на глас онова, от което най-много се боеше. — И нямам предвид медицински грижи.

Отговорът на Ви беше издишване, което продължи поне с петнайсет минути повече от цяла вечност.

— Какво ще направиш? — попита Бъч, макар да знаеше отговора.

— Няма да се поколебая.

„Нищо, че това ще ме довърши“ си остана неизречено.

Шибан живот. Понякога ситуациите, в които поставяше хората, бяха прекалено жестоки.

Бъч затвори очи и облегна глава на стената. За вампирите семейството беше всичко. Техните шелани. Братята, рамо до рамо, с които се биеха. Онези, в чиито вени течеше същата кръв… това бе целият им свят. Което означаваше, че докато Ви страдаше, и той, и всички други от Братството страдаха заедно с него.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. — Бъч погледна към затворената врата. — Доктор Джейн ще намери онзи тип. Тя е като булдог…

— Знаеш ли какво ме осени преди около десетина минути?

— Какво?

— Че дори да не беше посред бял ден, тя пак би поискала да отиде да го потърси сама.

„Много ясно“, помисли си Бъч, усетил миризмата на обвързване, лъхаща от приятеля му. Джейн и онзи хирург са били близки в продължение на години, така че ако щеше да го убеждава, по-добре бе да го направи насаме… при положение че успееше да стигне по-далеч от въпроса за завръщането й от мъртвите. Освен това Ви беше вампир. Ехо? Сякаш им трябваше допълнително да утежняват положението.

И като стана дума за това, добре би било, ако хирургът се окажеше висок около метър и шейсет, кривоглед и с косми по гърба. Грозотата би била най-добрият им съюзник, ако същината на Ви на обвързан мъжки вампир се беше пробудила.

— Не се засягай — измърмори Бъч, — ама можеш ли да я виниш?

— Става въпрос за моята близначка. — Вишъс прокара пръсти през черната си коса. — По дяволите, Бъч… моята сестра.

Бъч знаеше твърде добре какво е да изгубиш сестра, така че му беше ясно какво изпитва приятелят му. И нямаше намерение да се отдели от него. Двамата с Джейн бяха единствените, които изобщо имаха някакъв шанс да озаптят Вишъс, когато започнеше да излиза от релсите. А Джейн щеше да си има предостатъчно работа с онзи хирург и пациентката си…

В този миг телефонът на Ви иззвъня и накара и двамата да подскочат, ала Вишъс се съвзе пръв и го поднесе към ухото си, преди да беше иззвънял за втори път.

— Да? Така ли? Благодаря… мамка му… да. Да. Ще ви чакам в гаража. Добре.

Последва кратка пауза, в която Ви погледна за миг към Бъч, сякаш му се щеше да е сам.

Обзет от желание да се изпари, Бъч сведе поглед към обувките си на „Диор“. Ви не бе от онези, които си падат по публичните демонстрации на привързаност, нито пък имаше навика да говори лични неща на Джейн, когато наблизо имаше други. Обаче Бъч не беше чистокръвен вампир, така че не можеше да се дематериализира, а нямаше и къде да отиде.

След едно набързо смотолевено „чао“, Ви дръпна силно от цигарата си, а когато издиша дима, измърмори:

— Вече можеш да престанеш да се преструваш, че не си до мен.

— Радвам се. Никак не ми се удава.

— Не е твоя вината, че заемаш място.

— Значи го е намерила? — Ви кимна и Бъч стана адски сериозен. — Обещай ми нещо.

— Какво?

— Че няма да убиеш хирурга. — Бъч знаеше точно какво е усещането да се препънеш и да пропаднеш надолу в заешката дупка на вампирския свят, също като Алиса в Страната на чудесата. В неговия случай всичко се бе наместило някак си, но с този Манело? — Вината не е негова, нито пък всичко това е негов проблем.

Ви метна угарката от цигарата си в кошчето за боклук и погледна приятеля си с диамантени очи, ледени като арктическа нощ.

— Ще видим как ще се развият нещата, ченге.

С тези думи той се завъртя и се върна в стаята, където беше сестра му.

Е, копелето поне беше честно, помисли си Бъч, изругавайки.

 

 

На Мани определено не му беше приятно друг да кара поршето му. Всъщност, ако не се броеше механикът му, никой друг не го правеше.

Ала тази вечер той разреши на Джейн да седне зад кормилото, първо, защото тя беше добър шофьор и можеше да сменя скоростите, без да задави двигателя, второ, защото го беше уверила, че единственият начин да отидат там, където искаше да го отведе, бе тя да кара, и трето, защото той все още не се беше съвзел от факта, че бе видял как някой, когото бе погребал, изскача от храстите, за да си поприказват, сякаш нищо не се бе случило.

Така че може би не бе чак толкова добра идея да управлява тежка машина, която се движеше със сто и десет километра в час.

Просто все още не можеше да повярва, че седи до нея в колата си и двамата се носят на север. Разбира се, че се беше съгласил. Открай време не можеше да отказва на жени в беда… и освен това беше хирург, пристрастен към това да върти скалпела.

Така де.

Въпреки това имаше много въпроси. И голяма доза гняв. Вярно, искаше му се да постигне някакво състояние на покой, светлина и всичките онези сладникави измишльотини, но не беше като наистина да очакваше това да стане. Което си беше направо ирония. Колко пъти се беше взирал в тавана нощем, сгушен в леглото с новата си любов на име „Лагавулин“, молейки се да стане някакво чудо и Джейн да се върне!

Мани погледна профила й. В светлината на таблото тя изглеждаше все така умна. Все така силна. Все така точно неговият тип жена.

Само че това нямаше да се случи. Вече не. Дори ако оставеше настрана цялата история с лъжата покрай смъртта й, на лявата си ръка тя носеше металносив пръстен.

— Омъжила си се — отбеляза той.

Джейн продължи да шофира, без да го поглежда.

— Да. Омъжих се.

Главоболието, което го бе стиснало в мига, в който я бе видял да се появява, начаса се усили. Ала едновременно с това подмолни спомени се завихриха под повърхността на съзнанието му, предизвикваха го и му нашепваха да продължи да разпитва, докато не научи всичко.

Не, трябваше да сложи край на това, преди да е получил аневризъм от напрежението. Пък и нямаше да стигне доникъде по този начин. Колкото и да се опитваше, не можеше да се добере до онова, което усещаше, че е там вътре в главата му, а имаше чувството, че може да си нанесе трайна вреда, ако продължи да се рови.

Погледна през прозореца и видя клонести борове и напъпили дъбове да се възправят в лунната светлина. Докато те се отдалечаваха все повече от задушаващата примка на гъстонаселения град, гората, която се издигаше около Колдуел, постепенно се сгъстяваше.

— Ти умря тук — мрачно отбеляза Мани. — Или поне се престори.

Някакъв моторист се бе натъкнал на аудито й между дърветата край една отсечка от пътя. Но така и не бяха намерили тялото й… и то не заради огъня, както се оказваше.

Джейн се прокашля.

— Имам чувството, че единственото, което мога да ти предложа в отговор, е „Съжалявам“. И това е отвратително.

— Е, и за мен не е най-приятното изживяване.

Мълчание. Страшно много мълчание. Само че той нямаше намерение да продължи да разпитва, когато единственото, което получаваше в отговор, беше „Съжалявам“.

— Ще ми се да можех да ти кажа — рязко заяви тя. — С теб ми беше най-трудно да се разделя.

— Но работата си не си зарязала, нали? Все още работиш като хирург?

— Така е.

— Какъв е съпругът ти?

Тя потръпна.

— Ще се запознаеш с него.

Страхотно. Направо върхът.

Джейн намали скоростта и направи десен завой, излизайки на един… черен път. Това пък какво беше, по дяволите?

— За твое сведение — измърмори той, — тази кола е направена за писти, не за третокласни пътища.

— Не можем да стигнем от другаде.

„Да стигнем къде?“, зачуди се Мани.

— Длъжница си ми за това.

— Знам. Ти си единственият, който може да я спаси.

Мани я стрелна с поглед.

— Не спомена, че става дума за жена.

— Има ли някакво значение?

— Като се има предвид колко неща не знам, всяка подробност има значение.

Едва десетина метра по-късно минаха през първата от безброй локви, които сякаш бяха дълбоки като езера. Докато поршето разпръскваше водата, Мани почти можеше да усети драскотините, които плъзваха по нежното тяло на колата.

— Майната й на пациентката — процеди той. — Искам да ми платиш за това, което правиш с колата ми.

Джейн се засмя тихичко и от това гърдите на Мани се свиха. О, я стига. Сякаш някога изобщо са били двойка. Вярно, тя го бе привличала. И то как. Освен това се бяха целунали. Веднъж. Но нищо повече.

А сега тя беше омъжена. Да не говорим пък за шибаното завръщане от мъртвите.

Исусе, ама че живот беше неговият. От друга страна, можеше да е просто сън… което го ободри, защото би означавало, че и Глори не беше паднала.

— Още не си ми казала за каква травма става въпрос.

— Счупен гръбначен стълб. Между шести и седми гръден прешлен. Никаква чувствителност от кръста надолу.

— По дяволите, Джейн… това е адски сложно.

— Сега вече знаеш защо толкова се нуждая от теб.

След около пет минути стигнаха до порта, която сякаш беше от времето на Пуническите войни и висеше под най-причудлив ъгъл. Беше неимоверно ръждясала, а оградата, насред която се издигаше, изобщо не си струваше да се споменава. Висока не повече от метър и осемдесет, тя бе направена от бодлива тел за добитък и определено беше видяла по-добри дни. Въпреки това шибаното нещо се отвори съвсем гладко. А когато влязоха, Мани забеляза първите видеокамери.

Докато пъплеха едва-едва, сякаш от нищото започна да се стеле причудлива мъгла, която забули цялото място, така че Мани не виждаше на повече от трийсетина сантиметра пред колата. За бога, сякаш бяха попаднали в епизод на „Скуби Ду“.

Освен това имаше някаква странна прогресия. Следващата порта беше в малко по-добро състояние, тази след нея бе още по-нова, а четвъртата изглеждаше направена преди не повече от година.

Последната порта, през която минаха, сякаш беше тук едва от вчера… и докарана направо от затвора „Алкатраз“. Беше висока близо осем метра и цялата покрита с предупреждения за високо напрежение. Ами стената, насред която се издигаше? Тя можеше да спре не просто стадо крави, ами динозаври, а зад бетонната замазка несъмнено се криеха поне трийсет (ако не и шейсет) сантиметра солиден камък.

Мани завъртя глава, за да погледне Джейн, когато минаха през портата и се заспускаха в тунел, пред който спокойно можеше да има табела „Холанд“ или „Линкълн“^[1]. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-настойчив ставаше въпросът, който го измъчваше от мига, в който я видя — защо бе симулирала смъртта си? Защо бе хвърлила в такъв хаос и неговия живот, и този на всички, с които бе работила в болницата? Никога не е била жестока, нито склонна към лъжи, нямаше и финансови проблеми, нито пък нещо, от което да се опитва да избяга.

И тогава разбра, без тя да е казала и дума.

Американското правителство.

Място като това, с подобни мерки за сигурност… скрито близо до град, който бе достатъчно голям, но все пак не така огромен като Ню Йорк, Лос Анджелис или Чикаго. Трябва да беше правителството. Кой друг можеше да си позволи нещо такова?

И коя, по дяволите, бе жената, която се очакваше да излекува?

Тунелът свърши в обикновен на вид подземен паркинг, с обичайните колони и боядисани в жълто правоъгълници… ала, макар да изглеждаше доста голямо, мястото беше празно, ако не се брояха няколко невзрачни пикапа със затъмнени стъкла и един малък автобус, чиито прозорци също бяха затъмнени.

Още преди Джейн да беше паркирала поршето, една стоманена врата се отвори и…

Мани едва бе погледнал към огромния мъж, който прекрачи прага, и главата му сякаш избухна. Болката зад очите му стана толкова силна, че той буквално се свлече в седалката; ръцете му се отпуснаха покрай тялото, а лицето му се разкриви в агония.

Джейн му каза нещо. Вратата от нейната страна се отвори. А после и тази откъм него се открехна. Посрещна го сух въздух с далечен мирис на пръст… в който се долавяше и още нещо. Одеколон. Дървесна миризма, която беше едновременно скъпа и приятна, ала в същото време го изпълваше с необяснимото желание да се махне от нея.

Мани се насили да повдигне клепачи. Зрението му беше замъглено, но направо беше за учудване какво можеше да изтръгне от спомените си човек, когато се налага… И докато мъжът пред него идваше на фокус, Мани установи, че се взира в копелето с козя брадичка, което…

Заля го нова вълна разкъсваща болка, очите му се извъртяха нагоре и той едва не повърна.

— Трябва да освободиш спомените му — чу да казва Джейн.

След това последва разговор, в който гласът на някогашната му колежка се смесваше с плътния тон на мъжа с татуировката на слепоочието.

— Това го убива…

— Твърде опасно е…

— Как, по дяволите, ще оперира в това състояние?

Възцари се дълго мълчание. А после болката изведнъж изчезна, като воал, който някой бе отметнал назад. За миг цялото напрежение се стопи… и на негово място в ума му нахлуха спомени.

Пациентът на Джейн. От „Свети Франсис“. Мъжът с козята брадичка и… шесткамерното сърце. Онзи, който се бе появил в кабинета му и бе прибрал файловете за сърдечната си аномалия.

Мани отвори очи и ги впери в гадното на вид лице пред себе си.

— Познавам те.

— Ти го изкарай от колата — бе единственият отговор на типа с козята брадичка. — Нямам си достатъчно доверие, за да го докосна.

На това му се казваше топъл прием.

А зад огромното копеле имаше още някой. Мъж, когото Мани бе сигурен, че е виждал и преди… Трябва да е било само мимоходом, защото не можеше да си спомни нито име, нито къде го е срещнал.

— Да вървим — каза Джейн.

Да. Страхотна идея. Определено се нуждаеше да насочи вниманието си към нещо различно от тази бъркотия.

Макар умът на Мани да се бореше да преглътне онова, което се случваше, краката му все още го слушаха. Джейн му помогна да слезе и да се изправи и той последва брадатия злобар в сграда, която изглеждаше точно толкова безлична и чиста, колкото всяка болница. По коридорите нямаше нищо, светлината идваше от флуоресцентни лампи на тавана, навсякъде миришеше на дезинфектант. На равни интервали по стените бяха монтирани охранителни камери, сякаш сградата бе чудовище с много очи.

Докато вървяха, Мани прояви здравия разум да не задава въпроси. Още повече че умът му бе толкова объркан, че едва ли бе в състояние да се справи с каквото и да било, освен с това да ходи. И разбира се, да не забравяме типа с козята брадичка и убийствения поглед, който определено не предразполагаше към дружески разговор.

Врати. Минаха покрай цял куп врати. Които до една бяха затворени и несъмнено — заключени.

Симпатични думички като „местонахождението се пази в тайна“ и „национална сигурност“ се гонеха из главата му, което доста му помогна, като го накара да си каже, че навярно — рано или късно — би могъл да прости на Джейн, задето се бе изпарила по този начин.

Най-сетне тя спря пред една двукрила врата и започна да си играе неспокойно с реверите на бялата си престилка и стетоскопа в джоба си. От което Мани се почувства сякаш са му опрели пистолет в главата. В операционната, изправена пред най-ужасни травми, тя никога не губеше самообладание. Това беше запазената й марка.

Само че случващото се тук беше лично. Каквото и да се намираше от другата страна на вратата, я засягаше лично.

— Имам добро оборудване — обясни тя, — но не разполагам с всичко. Нямам магнитен резонанс. Само компютърен томограф и рентген. Операционната би трябвало да е напълно достатъчна, при това не само че ще ти асистирам, но имам и отлична сестра.

Мани си пое дълбоко дъх и повика на помощ цялата си сила, за да се стегне. Нареди си да прогони всички въпроси и остатъци от болка в главата си, както и да се отърси от това внезапно озоваване в света на Джеймс Бонд.

Първото, което трябваше да стори? Да се отърве от киселите кибици.

Той хвърли поглед към типа с козята брадичка.

— Искам да ми дадеш малко пространство, мой човек. Ще чакаш отвън.

Отговорът, който получи, беше направо… страховит. Копелето оголи чифт кучешки зъби, дълги почти колкото ръката му, и изръмжа като пес.

— Добре — намеси се Джейн, заставайки между двамата. — Добре. Вишъс ще изчака отвън.

Вишъс? Наистина ли бе чул правилно?

От друга страна, скъпата майчица на това момче определено бе улучила в десетката с това име… като се имаше предвид зъболекарското представление, което му беше изнесъл преди малко. Но все тая. Мани имаше работа за вършене, така че копелето можеше да ходи да се гръмне.

Той бутна вратата на стаята за прегледи и…

О… господи.

Всемогъщи… боже.

Пациентката върху носилката лежеше неподвижна като вода… и навярно бе най-красивото създание, което Мани някога бе виждал. Смолисточерната й коса беше сплетена на гъста плитка, която почиваше до главата й. Кожата й бе златистокафява — сякаш във вените й течеше италианска кръв и доскоро бе сгрявана от лъчите на слънцето. Очите… очите й бяха като диаманти — безцветни и искрящи, обрамчени от тъмен ореол.

— Мани?

Гласът на Джейн долетя съвсем близо зад него, ала той имаше чувството, че тя е на километри оттук. Всъщност целият свят сякаш бе някъде другаде и единственото, което съществуваше, бе погледът на пациентката му, когато тя вдигна очи и ги спря върху него.

„Най-сетне се случи“, помисли си той, докато пъхваше ръка под ризата си, за да улови тежкото разпятие. През целия си живот се бе чудил защо никога не се е влюбвал и ето че вече знаеше отговора: беше чакал този момент и тази жена.

„Тази жена ми принадлежи“, помисли си.

И макар че в това нямаше никакъв смисъл, убеждението бе толкова силно, че той изобщо не го постави под съмнение.

— Ти ли си лечителят? — попита тя с нисък глас, от който сърцето му спря за миг. — Заради мен… ли си тук?

Имаше силен — и прекрасен — акцент и звучеше леко изненадана.

— Да. — Мани свали сакото си и го метна в ъгъла, без да го е грижа къде ще падне. — Тук съм заради теб.

Докато той се приближаваше, поразяващите й леденобели очи овлажняха.

— Краката ми… имам чувството, че ги движа, ала подозирам, че не помръдват.

— Болят ли те?

— Да.

Фантомна болка^[2]. Не беше учудващо.

Мани спря до нея и погледна към завитото й с чаршаф тяло. Беше висока. Трябва да имаше поне метър и осемдесет. Стройна и силна.

„Истински боец“, помисли си Мани, докато преценяваше коравите мускули на ръцете й.

И това, че някой като нея бе изгубил подвижността на тялото си, направо спираше дъха му. Дори за онези, които прекарват живота си, изтегнати на дивана пред телевизора, да бъдат приковани към инвалидна количка беше гадно, но за някого като нея беше направо смъртна присъда.

Мани посегна, за да вземе ръката й в своята… и в мига, в който я докосна, през тялото му сякаш премина електричество, като че тя бе контактът за вътрешния му щепсел.

— Ще се погрижа за теб — каза, приковавайки поглед в нейния. — Искам да ми вярваш.

Тя преглътна мъчително и една кристална сълза се търкулна по слепоочието й. Инстинктивно, Мани посегна и я спря с върха на пръста си…

Ръмженето, разнесло се откъм вратата, предвещаваше побой по-сигурно от всякаква заплаха. Само дето, когато се обърна към типа с козята брадичка, Мани изпитваше единствено желание да изръмжи в отговор. В което също нямаше смисъл. Без да пуска ръката на пациентката си, той излая на Джейн:

— Изкарай това нещастно копеле от операционната ми. И ми покажи проклетите снимки. Веднага.

Щеше да спаси тази жена, дори това да му струваше живота. А ако се съдеше по омразата, която гореше в очите на типа с козята брадичка… ами, нищо чудно да се стигнеше дотам.