Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (62)

59.

На следващата вечер Пейн крачеше напред-назад из имението на Братството: трапезарията, фоайето, билярдната. И обратно. Отново. И отново.

Мъжът й си бе тръгнал този следобед, за да се „погрижи за някои неща“. И въпреки че бе отказал да й съобщи какви бяха те, на Пейн страшно й беше харесала палавата усмивчица върху лицето му, докато я завиваше в леглото, което двамата бяха използвали до краен предел… А после беше тръгнал.

След това изобщо не бе могла да заспи. Нито за миг. Имаше твърде много неща, заради които да бъде щастлива.

И изненадана.

Спря пред един от френските прозорци, които извеждаха на двора, и се замисли за фотографията, която й беше показал. Толкова бе очевидно, че е кръвен роднина на Бъч… а следователно — и на краля. Ала нито Мануел, нито тя проявяваха някакъв интерес към това да го изложат на риска от регресия. Не, по този въпрос тя беше напълно съгласна с него. Имаха се един друг и с оглед на нещата, с които бе трябвало да се справят, нямаше причина да рискуват всичко да завърши ужасно.

Пък и тази информация не би променила нищо. Кралят беше отворил дома си за нейния мъж дори и без да бъде обявено официално, че между двамата съществува кръвна връзка. И на Мануел му беше разрешено да поддържа контакт с майка си. Освен това беше решено, че ще работи тук, както с доктор Джейн, така и с Хавърс. В края на краищата расата се нуждаеше от още добри лекари, а Мануел беше невероятен.

Що се отнасяше до нея? Тя щеше да излиза да се бие. Нито брат й, нито Мануел бяха възхитени от опасностите, срещу които щеше да се изправя, но никой от тях нямаше да я спре. Всъщност, след като го беше обсъдила най-обстойно с Мануел, той сякаш го беше приел като част от нея. Единственото му условие бе да се снабди с възможно най-добрите оръжия… а брат й бе настоял лично да се погрижи за това.

О, съдби, те двамата като че ли се разбираха. Кой би могъл да предположи?

Отиде до следващия прозорец и се вгледа в мрака, мъчейки се да зърне фаровете на кола.

Къде беше той? Къде беше…

Мануел щеше да говори с доктор Джейн за физическите промени, настъпили у него… промени, които (ако се съдеше по начина, по който тялото на Пейн засияваше всеки път щом двамата правеха любов) най-вероятно нямаше да спрат. Той щеше да следи състоянието на тялото си, за да види какво се случва, като и двамата се молеха единственото следствие от това, което тя правеше, да е да го поддържа здрав и вечно млад. Но само времето щеше да покаже.

Пейн изруга и подхвана поредната си обиколка — прекоси фоайето и влезе в трапезарията. Когато стигна до третия прозорец в редицата, погледна към небесата. Нямаше никакво желание да отиде да види майка си. Би било прекрасно да сподели любовта си с онези, които я бяха създали, ала баща й беше мъртъв, а майка й? Пейн изобщо не беше сигурна, че Скрайб Върджин няма отново да я затвори като пленница — Мануел беше нечистокръвен, което съвсем не беше потеклото, което майка й би одобрила…

Две блеснали очи, изкачващи възвишението, върху което беше построено имението, накараха сърцето й да забие учестено. А после чу музиката — туптящ ритъм, проникващ през стъклото.

Пейн изхвърча от трапезарията и пробяга през мозайката, изобразяваща разцъфнало ябълково дърво. Излезе от вестибюла и се озова в нощта само миг по-късно…

Закова се на място на върха на стълбите.

Мануел не се беше върнал сам. Зад поршето му имаше друго голямо превозно средство… внушително и състоящо се от две части.

Мъжът й излезе иззад волана на колата си.

— Здрасти! — извика, докато се приближаваше, ухилен до уши.

Когато се озова при нея, сложи ръце на хълбоците й и я притегли към гърдите си.

— Липсваше ми — промълви до устните й.

— И ти на мен. — Сега и тя се усмихваше широко. — Но… какво си донесъл?

Възрастният иконом излезе иззад кормилото на другото превозно средство.

— Господарю, да…

— Благодаря ти, Фриц, аз ще се погрижа от тук нататък.

Икономът се поклони ниско.

— За мен беше удоволствие да ви бъда полезен.

— Ти си върхът, мой човек.

Догенът буквално сияеше, докато влизаше в имението с лека стъпка. А после Мануел се обърна към нея.

— Стой тук.

Откъм внушителното превозно средство се разнесе тропот. Пейн сбърчи вежди, но каза:

— Разбира се.

След като я целуна още веднъж, Мануел се изгуби зад странния автомобил. Отвориха се врати. Разнесе се нов тропот, а след това нещо изскърца и се затъркаля, след което отново проехтя тропот. А после…

Изцвилването потвърди онова, на което Пейн не смееше да се надява. И тогава неговата красива кобила слезе по подвижната рампа.

Пейн притисна ръце до устата си, очите й се напълниха със сълзи. Животното слизаше с грациозна стъпка, лъскавата му козина лъщеше на светлината, струяща от къщата, цялата сила и жизненост се бяха завърнали в тялото му.

— Защо… защо е тук? — дрезгаво попита Пейн.

— Човешките мъже подаряват на годениците си нещо в знак на своята обич. — Мануел се усмихна широко. — Реших, че Глори далеч превъзхожда всеки диамант, който бих могъл да ти купя. Означава много повече за мен… а и за теб, надявам се.

Когато Пейн не отговори, той й подаде кожения повод, закачен за юздата.

— Подарявам ти я.

При тези думи Глори изцвили гръмогласно и се изправи на задните си крака, сякаш за да покаже, че одобрява.

Пейн избърса очите си и като се хвърли на врата на Мануел, го целуна с всичка сила.

— Нямам думи.

После взе повода, а Мануел се изду от гордост.

Пейн си пое дълбоко дъх и…

… преди да си даде сметка за собственото си движение, скочи във въздуха и се метна на гърба на Глори, сякаш двете бяха заедно от години, а не от броени минути.

Кобилата не се нуждаеше нито от пришпорване, нито от разрешение да тръгне — тя се хвърли напред, политайки в див галоп.

Заровила пръсти в дългата черна грива, Пейн седеше, балансирайки съвършено върху силния гръб, който се движеше под нея. Вятърът брулеше лицето й и тя се разсмя ликуващо, докато двете с кобилата се носеха като въплъщение на радостта и свободата. Да… да! Хиляди пъти — да!

Да се втурне в нощта.

Да притежава свободата да се движи.

Да знае, че любовта я очаква.

То бе повече от това да си жив. То бе да живееш.

 

 

Застанал до караваната за коне, гледащ как двете му момичета политат в нощта, Мани не беше на себе си от щастие. Пасваха си съвършено; замесени от едно тесто, сега и двете бяха здрави и силни, и цепеха мрака в галоп, от който дори повечето коли биха изостанали.

Е, добре. Може би се просълзи мъничко. Но какво пък. Това беше невероятна нощ за…

— Видях го.

— Исусе Христе… — Мани стисна разпятието си и се обърна рязко. — Винаги ли се промъкваш по този начин зад хората?

Братът на Пейн не отговори… а може би не беше в състояние. Беше приковал очи в сестра си и галопиращия й кон и изглеждаше също толкова развълнуван, колкото и Мани.

— Обаче си мислех, че е жребец. — Вишъс поклати глава. — Но иначе да, точно това видях… Пейн, възседнала чистокръвен кон, с развяна от вятъра коса. Ала не мислех, че е от бъдещето…

Мани отново се обърна към своите момичета, които се намираха далеч от тях, чак до високата ограда и тъкмо завиваха, за да се върнат към къщата.

— Толкова много я обичам — чу се да казва той. — Това там е сърцето ми. Моята жена.

— Абсолютно.

Докато между двамата се възцаряваше дълбоко съгласие, Мани се почувства у дома си в толкова много отношения… но нямаше намерение да се замисля особено върху това, от страх всички тези крехки благословии да не се разпаднат на късчета.

Миг по-късно погледна вампира до себе си.

— Може ли да те питам нещо?

— Давай.

— Какво, по дяволите, си направил на колата ми?

— Какво, музиката ли имаш предвид?

— Къде се дянаха всичките ми…

— Гадости? — Диамантените очи срещнаха неговите. — Ако ще живееш тук, ще трябва да започнеш да слушаш моите парчета, ясно?

Мани поклати глава.

— Поднасяш ме.

— Да не искаш да ми кажеш, че не ти харесаха?

— Все тая. — Мани изсумтя, а после каза неохотно: — Е, добре де, не бяха съвсем отвратителни.

Смехът, последвал думите му, беше съвсеееем мъничко по-триумфиращ, отколкото беше нужно.

— Знаех си.

— Е, какво слушах?

— Сега пък и имена искаш. — Вампирът извади ръчно свита цигара и я запали. — Да видим… „Синдарела Мен“ на Еминем. „Не съм човек“ на Лил Уейн. На Тупак беше…

Списъкът продължаваше ли, продължаваше и Мани го слушаше с половин ухо, докато поглаждаше златното разпятие на гърдите си и гледаше как Пейн препуска в галоп.

Двамата с нея бяха заедно… В полунощ той и Бъч щяха да отидат на църква… а Вишъс не го беше пронизал. Освен това, ако не го лъжеше паметта, близнакът на Пейн караше черния „Ескалейд“, паркиран ей там, което означаваше, че отмъщението му беше в кърпа вързано, под формата на цял куп песни на „Блек Вейл Брайдс“, „Булет фор май Валънтайн“ и „Авенджед Севънфоулд“, качени в уредбата на онзи пикап.

Само мисълта за това бе достатъчна, за да накара Мани да се усмихне.

Честно казано?

Имаше чувството, че е спечелил от лотарията. Във всеки от петдесетте щата. По едно и също време.

Ето какво невероятно щастие се беше усмихнало на всички.