Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (55)

52.

Когато дойде на себе си, Пейн не отвори очи. Нямаше причина никой друг да го узнае.

Останалите й сетива я информираха за положението й: стоеше права, с долепен до стената гръб и окови около китките. Глезените й също бяха оковани и разтворени широко, а главата й се полюшваше напред по крайно неудобен начин.

Всяко поемане на въздух носеше миризма на застояла пръст, а вляво от нея долитаха мъжки гласове.

Изключително дълбоки гласове. Трептящи от възбуда, сякаш току-що в лапите им беше паднала огромна печалба.

С други думи — тя.

Докато събираше сили, Пейн не хранеше никакви илюзии за това, което се канеха да сторят с нея. Много скоро. Тя се стегна, мъчейки се да не мисли за своя Мануел… и как ако тези мъже постигнеха своето, щяха да я опетнят отново и отново, преди да я убият, вземайки онова, което по право принадлежеше на лечителя й.

Само че тя не можеше и нямаше да мисли за него. Защото да поеме по този път означаваше да пропадне в черна яма, която щеше да я улови в недрата си и да я направи беззащитна. Вместо това Пейн се зарови в спомените си, сравнявайки лицето на своя похитител с онези, които бе виждала в кристалните купи в Светилището.

„Защо?“, не спираше да се чуди. Нямаше представа защо онзи с обезобразената устна се бе нахвърлил отгоре й с такава ненавист…

— Знам, че си будна. — Гласът беше невъобразимо дълбок, имаше силен акцент и се разнесе съвсем близо до ухото й. — Дишането ти се промени.

Пейн отвори очи и вдигна глава, отправяйки поглед към войника. Той беше застанал в сенките, така че й беше трудно да го види добре.

Изведнъж всички останали гласове затихнаха и Пейн усети, че в нея са приковани много погледи. Значи така се чувстваше плячката на някой хищник.

— Това, че не ме помниш, ме наранява дълбоко. — При тези думи той поднесе една свещ към лицето й. — Аз мисля за теб всяка нощ, откакто се срещнахме за първи път. Преди сто години и още сто преди това.

Пейн присви очи. Черна коса. Жестоки сини очи. И заешка устна, която очевидно му беше по рождение.

— Спомнѝ си кой съм. — Това не беше молба или въпрос, а заповед. — Спомнѝ си кой съм.

И тогава всичко се завърна в съзнанието й. Малкото селце в покрайнините на гористата долчинка. Мястото, където бе убила баща си. Това трябва да беше един от войниците на Блъдлетър. Без съмнение те до един бяха негови войници.

О, тя наистина беше плячка, а те щяха да й причинят истинско страдание, преди да я убият, задето им бе отнела техния водач.

— Спомнѝ си.

— Ти си един от войниците на Блъдлетър.

— Не — излая той, завирайки лице в нейното. — Аз съм повече от това.

Пейн се намръщи, а той отстъпи назад и започна да обикаля в кръг, стиснал здраво юмруци, върху един от които капеше восък от свещта в ръката му.

Когато отново застана пред нея, се владееше. Макар и с усилие.

— Аз съм неговият син. Неговият син. Ти ми отне моя баща…

— Невъзможно.

— … без всякакво основание… Какво?

В поразеното му мълчание, Пейн високо и ясно заяви:

— Невъзможно е да си негов син.

Когато значението на думите й проникна до съзнанието му, сляпата ярост, изписала се върху лицето му, беше самото въплъщение на омраза; ръката, която вдигна, трепереше.

Зашлеви я толкова силно, че на Пейн й се привидяха звезди.

Тя вирна глава и го погледна право в очите. Беше й писнало. От невярното му убеждение. От преценяващия начин, по който шайката му я оглеждаше. От цялото му престъпно невежество.

Пейн задържа погледа на своя похитител.

— Блъдлетър е създал само един мъжки потомък…

— Воинът от Братството на черния кинжал Вишъс. — Суров смях отекна в помещението. — Чувал съм разказите за неговите перверзии…

— Брат ми не е перверзник!

Тук Пейн най-сетне изгуби самоконтрол; гневът, който я бе поддържал през нощта, в която бе убила баща си, се завърна и я завладя изцяло. Вишъс беше нейна плът и кръв и неин спасител, след всичко, което бе сторил за нея. И тя нямаше да допусне да го обиждат по този начин… дори ако да го защити й струваше живота.

Между един удар на сърцето й и следващия, в нея се надигна вътрешна енергия и обля мазето, където се намираха, в ослепителна бяла светлина. Оковите се стопиха и тупнаха на пръстения под.

Мъжът пред нея отскочи назад и зае бойна позиция; останалите грабнаха оръжията си. Само че тя нямаше намерение да ги нападне… не и физически.

— А сега ме чуйте — заяви Пейн. — Аз съм дъщеря на Скрайб Върджин. Избраница от Светилището. Затова, когато ви казвам, че Блъдлетър, моят баща, е създал само един мъжки потомък, това е факт.

— Лъжа! — задъха се мъжът. — А ти… ти не може да си дъщеря на Майката на нашата раса. Тя никога не е родила…

Пейн вдигна облените си в сияние ръце.

— Аз съм това, което съм. Отхвърлете истината на свой риск.

И последната капчица кръв се отцеди от лицето на мъжа; в стаята последва дълго и напрегнато патово положение — всички оръжия бяха насочени към нея, а тя грееше със свещен гняв.

А после главният от тях свали ръце и се изправи от бойната си позиция.

— Не може да е вярно — с мъка успя да процеди. — Нищо от това…

„Какъв глупак“, помисли си Пейн и като вирна брадичка, заяви:

— Аз съм кръвната дъщеря на Блъдлетър и Скрайб Върджин. И ти казвам… — тя пристъпи напред, — че убих моя баща, а не твоя. — След това вдигна ръка и го зашлеви през лицето. — И да не си посмял да обиждаш моята плът и кръв.

 

 

Когато жената го удари, главата на Кор отхвръкна настрани толкова рязко, че той си изкълчи врата, докато се мъчеше да задържи проклетото нещо на мястото му. Кръв изпълни устата му и той я изплю, преди отново да се изправи.

Действително жената пред него беше величествена в гнева и решимостта си. Висока почти колкото него, тя го гледаше право в очите, стъпила здраво на земята, стиснала ръце в юмруци, готова да ги използва срещу него и шайката му копелета.

Не, тя не беше обикновена жена. И не само заради начина, по който беше стопила оковите.

Всъщност, докато го гледаше така, без да трепне, тя му напомни за баща му. Желязната воля на Блъдлетър бе не само в лицето, очите и тялото й, а в самата й душа.

Кор изпита непреодолимото чувство, че дори те всички да се нахвърлеха отгоре й, тя щеше да се бие до последен дъх и до последния удар на сърцето си. Бог му беше свидетел, че го бе зашлевила като воин. А не като слаба жена.

Ала…

— Той беше мой баща. Сам ми го каза.

— Той беше лъжец. — Докато го изричаше, тя не мигна, нито извърна очи или наведе глава. — В кристалните купи видях как му се раждат безчет незаконни дъщери. И един-единствен син — моят близнак.

Кор не беше готов да чуе това пред своите воини. Той ги погледна. Дори Троу държеше оръжие, а по лицата на всички се четеше нетърпелива ярост. Едно негово кимване и те щяха да се нахвърлят отгоре й, дори тя да ги превърнеше в пепел.

— Оставете ни — нареди и изобщо не се учуди, че Зайфър бе този, който взе да спори.

— Нека я задържим, докато ти…

— Оставете ни.

Последва миг на пълно вцепенение. А после Кор изкрещя:

— Оставете ни!

Те се обърнаха незабавно и се изпариха по стълбите, отвеждащи в притъмнелия горен етаж. Вратата се затръшна, а след това отгоре се разнесе шум от стъпки, сякаш обикаляха напред-назад, като животни, хванати в клетка.

Кор отново насочи вниманието си към жената. И дълго се взира в нея.

— Търся те от векове.

— До скоро не бях тук.

Изправена срещу него насаме, тя си оставаше все така непоклатима. И докато очите на Кор обхождаха изпитателно лицето й, той усети как ледените пластове в сърцето му се разместват.

— Защо? — попита дрезгаво. — Защо… го уби?

Жената примига бавно, сякаш не искаше да показва уязвимост и й трябваше един миг, за да е сигурна, че няма да допусне подобна слабост.

— Защото нарани близнака ми. Той… подложи брат ми на мъчения и затова трябваше да умре.

„Значи легендите все пак може и да са верни“, помисли си Кор.

Както повечето войници, и той беше чувал мълвата за това как Блъдлетър заповядал да притиснат сина му към земята, за да го татуират… а след това и кастрират. Разказваше се, че раната била частична… че по някакъв магически начин Вишъс успял да прогори въжетата, с които бил вързан, и избягал в нощта, преди касапите да довършат работата си.

Кор погледна към оковите, които бяха паднали от китките на жената… изгорени.

След това вдигна собствените си ръце и се загледа в плътта си. Тя никога не бе сияла.

— Каза ми, че съм бил роден от жена, която посещавал, за да пие кръв. Каза ми… че тя не ме искала заради моята… — Кор докосна обезобразената си горна устна, без да довърши. — Той ме взел със себе си и… ме научил да се бия. Заедно с него.

Кор смътно си даваше сметка, че говори задавено, но не го беше грижа. Имаше чувството, че надзърта в огледало и вижда свое отражение, което не познаваше.

— Каза ми, че съм негов син… и ме призна за такъв. След смъртта му аз поех неговата роля, както правят синовете.

Жената го изгледа изпитателно и поклати глава.

— А аз ти казвам, че те е излъгал. Погледни ме в очите и виж, че говоря истината, която е трябвало да научиш много отдавна. — Гласът й се понижи до шепот. — Прекрасно знам какво е да бъдеш предаден от най-близките си. Познавам болката, която изпитваш сега. Не е справедливо да носиш този товар върху плещите си. Ала не допускай да бъдеш тласнат към отмъщение заради една лъжа, умолявам те. Защото ще бъда принудена да те убия… а ако не успея, близнакът ми ще те открие заедно с братята и ще те накара да се молиш за собствената си смърт.

Кор потърси дълбоко в себе си и откри нещо, което презираше, но което не можеше да пренебрегне. Нямаше никакъв спомен за кучката, която го беше родила, ала твърде добре знаеше историята за това как го бе изхвърлила от родилната стая заради грозотата му. Беше искал някой да го обяви за свой. И Блъдлетър бе сторил именно това — физическият дефект на Кор нямаше никакво значение за него; интересуваха го единствено качествата, които той имаше в изобилие. Бързина, издръжливост, пъргавина, сила… и смъртоносна концентрация.

Все неща, които Кор вярваше, че е наследил от него.

— Той ми даде име — чу се да казва. — Майка ми отказала. Ала Блъдлетър ми даде име.

— Толкова съжалявам.

Колкото и да бе странно, Кор усети, че й вярва. Доскоро готова да се бие до смърт, сега тя изглеждаше натъжена.

Кор се отдалечи от нея и закрачи напред-назад. Ако не беше син на Блъдлетър, кой беше тогава? И дали все още щеше да предвожда войниците си? Дали те отново щяха да го последват в битка?

— Поглеждам към бъдещето… и не виждам нищо — промълви.

— И това чувство ми е познато.

Кор спря и се обърна към нея. Беше скръстила ръце пред гърдите си, но гледаше не към него, а към стената насреща си, а по лицето й бе изписана същата празнота, която той усещаше в гърдите си.

Изпъна рамене и каза:

— Нямам никакви сметки за уреждане с теб. В действията си, насочени към моя… — той поспря за миг — към Блъдлетър… си била тласната от свои основателни причини.

Всъщност съвсем същата кръвна вярност и желание за мъст, която го бе подтиквала да я издирва през всички тези години.

Като истински воин тя се поклони ниско, приемайки неговото отстъпление и уреждането на нещата между тях.

— Свободна ли съм да си вървя?

— Да… но слънцето вече изгря. — Когато тя погледна към леглата наоколо, сякаш си представяше мъжете, които я бяха желали, Кор добави: — Нищо лошо няма да те сполети. Аз съм техният водач и… — Е, всъщност беше техният водач. В минало време. — За твоя сигурност ще прекараме деня на горния етаж. Върху масата отсреща ще намериш храна и нещо за пиене.

Кор направи тези отстъпки по отношение на благоприличието и осигуряването на удобствата й, не защото изпитваше някаква особена почит към положението й на Избраница. Не, у тази жена… имаше нещо, което той уважаваше. Ако съществуваше някой, който би могъл да разбере колко е важна разплатата с онези, опетнили семейството, това бе той. А Блъдлетър беше увредил безвъзвратно нейния брат.

— Щом се спусне нощта — продължи той, — ще те изведем оттук със завързани очи, тъй като не бива да узнаеш къде сме отседнали. Но ще бъдеш освободена напълно невредима.

След това й обърна гръб и отиде до единственото едноетажно легло. Чувстваше се като глупак, но въпреки това опъна грубото одеяло. Нямаше възглавница, така че той се наведе и вдигна купчина изпрани ризи.

— Това е моето легло… можеш да го използваш, за да си починеш. А ако се боиш за безопасността или целомъдрието си — от двете му страни има по един пистолет. Ала не се тревожи. Ще видиш, че ще посрещнеш залеза в пълна безопасност.

Не й се закле в честта си, защото нямаше такава. И не погледна назад, докато поемаше по стълбите.

— Как се казваш? — попита тя.

— Нима вече не го знаеш, Избранице?

— Не знам всичко.

— Е, да. — Той сложи ръка върху грубия парапет. — Нито пък аз. Лек ден, Избранице.

Докато се изкачваше по стълбите, Кор имаше чувството, че откакто бе свалил топлото, безжизнено тяло на жената в мазето, е остарял с векове.

Когато отвори здравата дървена врата, нямаше никаква представа какво го очаква от другата страна. След съобщението, което щеше да направи, войниците му като нищо можеха да решат да се отрекат от него…

Те всички бяха там, застанали в полукръг, Троу и Зайфър — в двата му края. В ръцете си държаха оръжия, а лицата им бяха погребално мрачни… и до един го чакаха да каже нещо.

Кор затвори вратата и се облегна на нея. Не беше страхливец и нямаше намерение да бяга нито от тях, нито от случилото се в мазето; не виждаше смисъл и да се опитва да смекчи онова, което бе научил, с внимателно подбрани думи и паузи.

— Жената говори истината. Не съм кръвен син на онзи, когото смятах за свой баща. Е, какво ще кажете?

Те не пророниха нито дума. Не се спогледаха. Не се поколебаха. Като един коленичиха на пода и сведоха глави. А после Троу заяви:

— Ние сме на твоите заповеди.

При този отговор, Кор се прокашля. И после пак. И още веднъж. А след това рече на Древния език:

— Никой пълководец не е предвождал по-силни плещи, превити с по-голяма лоялност от тези, събрани пред мен сега.

Троу вдигна очи.

— Не на паметта на баща ти служехме през всичките тези години.

Думите му бяха последвани от гръмки възгласи на одобрение… което беше многократно по-добре от който и да било обет, облечен в цветисти фрази. А после камите потънаха дълбоко в пода пред краката му, дръжките им — стиснати от юмруците на войници, които оставаха верни на волята му.

Би спрял дотук, ала дългосрочните му планове изискваха още едно разкритие и допълнително потвърждение.

— Имам по-важна цел от това да се бием успоредно с Братството. — Той понижи глас, така че жената в подземието да не може да чуе нищо. — Амбициите ми биха означавали сигурна смърт за нас, ако бъдат разкрити от някого. Разбирате ли какво ви казвам?

— Кралят — прошепна някой.

— Да. — Кор ги погледна в очите един по един. — Кралят.

Никой от тях не извърна поглед, нито се изправи. Те бяха едно цяло, солидна маса мускули, сила и смъртоносна решителност.

— Ако това променя нещата за когото и да било от вас — настоя Кор, — ще ми кажете сега и ще си отидете със спускането на нощта, за да не се върнете никога вече, под страх от смъртно наказание.

Троу развали строя, като наведе глава, но това бе всичко. Не се изправи и не се отдалечи. Не го стори и никой друг.

— Добре — заяви Кор.

— Ами жената? — попита Зайфър с мрачна усмивка.

Кор поклати глава.

— Абсолютно не. Не е заслужила никакво наказание.

Веждите на другия вампир подскочиха.

— Чудесно. Аз мога да го направя така, че и на нея да й е приятно.

О, за бога. Същински ленихан.

— Не. И с пръст няма да я докоснеш. Тя е Избраница. — Това привлече вниманието им, ала Кор нямаше намерение да стигне по-далеч с разкритията. Досегашните му бяха предостатъчно за една вечер. — Освен това ще спим тук.

— Защо, по дяволите, е нужно това? — Зайфър се изправи и останалите последваха примера му. — След като казваш, че не бива да я докосваме, всички ще се подчиним. Защо…

— Защото такава е волята ми.

За да подсили думите си, Кор седна пред вратата, облягайки гръб в солидното дърво. На бойното поле би доверил живота си на своите воини, но там долу имаше красива, силна жена, а те до един бяха зажаднели за секс кучи синове.

Трябваше да минат през него, за да се доберат до нея.

В края на краищата той може и да беше копеле, ала все пак имаше някакъв код на честта, а тя заслужаваше защитата му (макар и навярно да не се нуждаеше от нея), заради доброто, което му беше сторила.

Убийството на Блъдлетър?

Оказваше се, че с това тя му бе направила услуга. Защото означаваше, че на Кор няма да му се наложи сам да отнеме живота на лъжливото копеле.