Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (52)

49.

Мани се прибра в апартамента си към шест вечерта. Беше прекарал осем часа в болницата, по време на които най-различни хора, които познаваше по-добре от някои от по-далечните си роднини, го бяха боли с игли, пъхали тръбички в тялото му и какво ли още не.

Резултатите бяха в електронната му поща, понеже той беше препратил копия от всичко, което се съдържаше в служебната му поща, на личния си имейл. Не че имаше причина да отваря всички тези документи — знаеше резултатите, бележките, рентгеновите снимки и тези от скенера наизуст.

Хвърли ключовете си на барплота в кухнята и отвори хладилника, като му се искаше там да има пресен портокалов сок. Вместо това видя пакетчета соев сос от близкия китайски ресторант, който правеше доставки по домовете… бутилка кетчуп… и кутия с храна, останала след една бизнес вечеря, на която беше присъствал преди две седмици.

Все тая. Бездруго не беше особено гладен.

Неспокоен, неспособен да си намери място, той погледна небето. На запад все още проблясваше светлина. Ала нямаше да му се наложи да чака дълго.

Пейн щеше да дойде при него, след като слънцето залезеше. Усещаше го с цялото си същество. Все още не беше сигурен защо беше прекарала нощта с него, нито защо бе запазил спомените си, но не можеше да не се чуди дали, когато дойде, Пейн няма да се погрижи за това.

Отиде в спалнята си и първото, което направи, бе да вдигне възглавниците от пода и да ги върне на мястото им. След това опъна покривката… и беше готов да започне да си събира багажа. Отиде до скрина и се залови да изважда дрехи и да ги подрежда на купчинки върху леглото.

Нямаше за какво да се връща в „Свети Франсис“. По средата на всички онези тестове си беше подал оставката.

Нямаше причина да остава и в Колдуел… всъщност навярно би било най-добре да се махне от града. Нямаше представа къде ще отиде, но човек не се нуждае от определена цел, за да се махне от някъде.

Чорапи. Боксерки. Ризи. Дънки. Спортни панталони.

Това, гардеробът ти да се състои предимно от хирургически дрехи, осигурени от болницата, определено улесняваше стягането на багажа. Но поне спортни сакове не му липсваха.

От най-долното чекмедже на скрина извади единствените два пуловера, които притежаваше… Снимката в рамка под тях беше поставена с лицето надолу.

Мани протегна ръка и я вдигна. Не беше нужно да я обръща, за да знае кого ще види. Беше запомнил и най-малката подробност от лицето още преди много години.

И въпреки това изпита моментен шок, когато завъртя снимката в ръката си и се взря в образа на баща си. Красиво копеле. Страшно красиво. Тъмна коса — досущ като тази на Мани. Дълбоки очи — досущ като тези на Мани.

И… достатъчно с ретроспекциите. Както винаги, когато станеше дума за баща му, Мани сбутваше всичко в някое тъмно кътче на ума си и продължаваше със своя живот. Което тази вечер означаваше да прибере снимката в най-близкия сак и това беше то…

Почукването по стъклото идва твърде рано, за да е тя, помисли си Мани.

Ала после зърна часовника и си даде сметка, че събира багажа си от поне час.

Погледна през рамо и сърцето му заби поне три пъти по-бързо при вида на Пейн, застанала от другата страна на стъклото. Господи… направо го зашеметяваше. Беше сплела косата си, носеше дълга бяла роба, пристегната в кръста и… направо спираше дъха.

Мани отиде до плъзгащата се врата, отвори я и студеният нощен въздух, който го блъсна в лицето, му помогна да се съвземе.

Широко усмихната, Пейн не толкова влезе в стаята, колкото се хвърли в прегръдките му; тялото й бе така реално до неговото, ръцете й около шията му — толкова силни.

Мани си позволи да я държи по този начин в продължение на един дълъг миг… за последен път. А след това, макар това да го убиваше, я пусна и под претекст, че трябва да затвори вратата заради силния вятър, се отдръпна от нея.

Когато отново я погледна, тя бе обвила ръце около тялото си, радостта си бе отишла от лицето й.

— Знаех си, че ще се върнеш — дрезгаво каза той.

— Аз… имах добри новини. — Пейн погледна към саковете върху леглото. — Къде отиваш?

— Трябва да се махна оттук.

Тя затвори очи за миг и Мани имаше чувството, че ще умре, задето не може да отиде и да я утеши. Но и така му беше прекалено трудно. Да я докосне отново щеше да го прекърши.

— Днес бях на лекар — каза вместо това. — Прекарах целия следобед в болницата.

Пейн пребледня.

— Болен ли си?

— Не точно. — Той направи няколко крачки насам-натам и в крайна сметка се озова до скрина и затвори вече празното долно чекмедже. — Всъщност ни най-малко. Изглежда, че някои части от тялото ми са се регенерирали. — Ръката му се спусна надолу. — От години страдах от артрит в тазобедрената става заради прекомерното спортуване… отдавна бях наясно, че рано или късно ще се наложи да я сменят. Ала след днешната рентгенова снимка? В съвършено състояние е. Точно такова, както когато бях на осемнайсет. Никакъв артрит, никакво възпаление.

Когато Пейн зяпна, Мани реши, че след като така и така е започнал, най-добре да й поднесе всичко наведнъж. Запретна ръкав и прокара пръсти по кожата на ръката си.

— През последните две десетилетия имах лунички от прекомерно излагане на слънце — вече ги няма. — Наведе се и вдигна крачола си. — Проблемите в прасците, от които страдам от време на време? Няма и следа от тях. И то въпреки че тази сутрин пробягах осем километра, без изобщо да усетя… и то за по-малко от четирийсет и пет минути. Кръвните тестове показаха, че нямам проблеми с холестерола, чернодробните ми показатели са съвършени, хемоглобинът и тромбоцитите — също. — Той докосна слепоочията си. — Освен това вече бях на път да се нуждая от очила за четене — все протягах ръка възможно най-далече, за да мога да видя какво пише в менютата и списанията… но вече не е така. Мога да прочета и най-ситния шрифт само на сантиметри от носа си. И ако щеш вярвай, това е само началото.

Да не говорим за изчезналите бръчици около очите му и фактът, че посребрялата коса на слепоочията му сега беше тъмнокафява, а коленете не го боляха.

— И мислиш… — Пейн сложи ръка на гърлото си. — Мислиш, че аз съм причината?

— Сигурен съм. Какво друго би могло да бъде?

Пейн поклати глава.

— Не разбирам защо това не е благословия. Всички раси копнеят за вечна младост…

— Не е естествено. — При тези думи тя потръпна, но Мани трябваше да продължи. — Аз съм лекар, Пейн. Знам всичко за нормалния начин, по който телата на хората остаряват и се справят с травмите. Това… — той посочи тялото си, — не е правилно.

— То е регенерация…

— Но къде ще спре? Ами ако стана като Бенджамин Бътън^[1] и продължа да се подмладявам, докато не се превърна в дете?

— Това е невъзможно — възрази Пейн. — Аз съм била изложена на светлината много по-дълго от теб, ала въпреки това не съм се превърнала в момиче.

— Е, добре, да кажем, че това няма да се случи… ами всички останали в живота ми? — Не че списъкът беше кой знае колко дълъг, но все пак. — Види ли ме такъв, майка ми ще реши, че съм си направил пластична операция… но след десет години? Тя е само на седемдесет. Вярвай ми, докато стане на осемдесет или деветдесет, все ще й просветне, че синът й не остарява. Или трябва да се откажа от нея?

Мани отново закрачи из стаята и когато зарови пръсти в косата си, дърпайки я разсеяно, беше готов да се закълне, че е по-гъста от преди.

— Днес си изгубих работата… заради случилото се, след като изтрихте спомените ми. През седмицата, в която бях далеч от теб, главата ми беше толкова прецакана, че нямах представа дали е ден или нощ, а това е всичко, което те знаят, защото не е като да мога да им обясня какво всъщност стана. — Той отново се обърна към нея. — Проблемът ми е, че това е единственото тяло, което имам, единственият мозък, единственото… всичко. Твоите хора си играха с мозъка ми и аз едва не го изгубих… Какви ще са последиците от това? Знам само каква е причината… Но какви ще бъдат същинските измерения на крайния резултат? Нямам представа и това ме ужасява, и то — с пълно основание.

Пейн хвана края на дебелата си плитка и започна да го поглажда, загледана в пода.

— Съжалявам…

— Вината не е твоя, Пейн — простена Мани, махвайки отчаяно с ръка. — И не искам да стоварвам всичко това върху теб, но…

— Напротив, моя е. Аз съм причината.

— Пейн…

Мани понечи да се доближи до нея, ала тя вдигна отбранително ръце и заотстъпва назад.

— Не, не се приближавай.

— Пейн…

— Имаш право. — Тя спря, когато се блъсна в стъклената врата, през която беше влязла. — Аз съм опасна и нося разруха.

Мани потърка разпятието под ризата си. Въпреки всичко, което беше наприказвал, в момента искаше само да си вземе думите обратно и да намери начин да оправи нещата между тях.

— Това е дар, Пейн. — В крайна сметка и тя, и Глори бяха демонстрирали ползата от краткосрочното излагане на уменията й. — Той може да помогне на теб, на семейството ти, на расата ти. По дяволите, с това, на което си способна, спокойно можеш да вземеш хляба на Джейн.

— Така е.

— Пейн… погледни ме. — Когато очите й най-сетне се повдигнаха и срещнаха неговите, на Мани му се прииска да заридае. — Аз…

Само че така и не довърши. Истината бе, че я обичаше. Абсолютно и завинаги. Ала това беше тяхното проклятие, и на двама им. Никога нямаше да преодолее тази любов и за него никога нямаше да има друга.

Той изпъна рамене и събра цялата си сила.

— Искам да те помоля за нещо.

— И какво е то? — попита тя дрезгаво.

— Не заличавай спомените ми. Никому няма да кажа за теб и за расата ти… заклевам се в майка си. Просто… когато си отидеш, остави ме какъвто съм. Без ума си няма да имам нищо.

 

 

Пейн почти летеше от щастие, когато тръгна от имението. Вишъс й бе съобщил невероятната новина в мига, в който се бе прибрала, точно преди изгрев-слънце, и тя бе прекарала целия ден, като ту се носеше сякаш върху облаците, ту бе на път да излезе от кожата си заради това колко бавно се точи времето.

А после дойде тук.

Трудно й бе да си представи, че едва преди десетина минути беше преливала от радост.

За сметка на това изобщо не й бе трудно да разбере Мануел. И се учудваше, че никой от тях не бе предвидил до какво може да доведе нейната… целителна сила. Или каквото и да бе то.

Разбира се, че щеше да има ефект върху него.

Погледна към Мануел и установи, че не е в състояние да понесе напрежението му. Той наистина се боеше какво би му останало, ако му отнемеха спомените за времето, прекарано заедно. А и как да не се бои? Заради нея беше загубил работата, която обичаше. Умът и тялото му се намираха в опасност — пак заради нея.

О, съдби, изобщо не трябваше да се доближава до него.

И именно заради това на връзките с хора не се гледаше с добро око.

— Не се тревожи — тихо каза тя. — Няма да съсипя ума ти. Вече направих предостатъчно.

При звука на облекчената му въздишка, Пейн усети как гърлото й се свива от мъка.

Той я погледна в продължение на един дълъг миг.

— Благодаря ти.

Тя се поклони лекичко, а когато се изправи, с изумление видя влага в красивите му махагонови очи.

— Искам да те помня, Пейн… всичко у теб. Всичко от случилото се. — Тъжният му, изпълнен с копнеж поглед, обхождаше лицето й. — Вкусът ти, усещането, когато те докосвам. Звукът, когато се смееш… или простенваш. Времето, когато бях до теб… — Гласът му изневери и той се прокашля. — Тези спомени трябва да ми стигнат за цял живот.

Сълзи се стичаха по бузите на Пейн, сърцето й отказваше да работи.

— Ще ми липсваш, бамбина. Всеки ден. До края на живота ми.

Той разтвори ръце и когато се хвърли в прегръдките му, Пейн загуби и последните късчета самообладание. Обгърната от силното му тяло, тя зарови лице в ризата му и зарида, вкопчена в него така отчаяно, както и той в нея.

Откъснаха се един от друг в същия миг, сякаш имаха едно сърце. И навярно беше точно така.

Наистина, част от нея искаше да продължи да се бори, да спори, да се опита да погледне на нещата от друг ъгъл, по друг начин. Но не беше сигурна, че има такъв. Не можеше да надзърне в бъдещето повече, отколкото той… нито пък знаеше какви ще са последиците от промените в него.

Нямаше какво друго да си кажат. Този край, настъпил така неочаквано, бе удар, който не можеше да бъде смекчен нито с приказки, нито с допир, нито — подозираше тя — с времето.

— Ще си вървя — каза, отстъпвайки назад.

— Нека ти отворя вратата…

Докато се дематериализираше от апартамента му, Пейн осъзна, че това бяха последните думи, които Мануел щеше да й каже.

Тяхното сбогуване.

 

 

Мани се взираше в празното пространство, където само допреди миг стоеше жената, която обичаше. Ала там вече нямаше нищо — тя бе изчезнала безвъзвратно, като лъч светлина, угаснал изведнъж.

Беше си отишла.

Първият му порив бе да отвори шкафа в коридора, да извади бейзболната си бухалка и да направи мястото на пух и прах. Да изпотроши огледалата, чашите и чиниите… а после да изхвърли през терасата малкото мебели, които притежаваше. След това… може би щеше да изкара поршето от гаража и да подкара по „Нортуей“, да натисне газта до дупка и да избере маршрут, който да завършва в подпорните колони на някой мост.

Без да се хаби да си слага предпазен колан, разбира се.

В крайна сметка обаче просто седна на леглото до спортните сакове и улови главата си в ръце. Не беше някой лигльо, който да се разреве сякаш е на погребение. Ни най-малко. Просто накапа спортните си обувки.

Мъжествено. Адски мъжествено.

Но как изглежда отстрани, в очите на несъществуващите зрители в празния му апартамент, имаше също толкова малко значение, колкото и гордостта му, егото му, пенисът и топките му… колкото всичко.

Господи… това не беше просто тъжно.

Загубата го бе съсипала.

И той щеше да носи тази болка със себе си до последния си дъх.

Каква ирония. В началото името й му се бе сторило странно. А сега му се струваше толкова подходящо.