Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (47)

44.

— Доктор Манело?

При произнасянето на името му, Мани рязко се върна в действителността и откри, че все още се намира на моравата пред клиниката „Трикаунти“. Каква ирония само — пазачът бе този, в чийто мозък бяха бръкнали, ала въпреки това той мислеше ясно.

— Ъъъ… да. Съжалявам. Какво каза?

— Добре ли сте?

— Не, не съм.

— Е, току-що ви нападнаха… не мога да повярвам как се оправихте с него. В един момент той ви навираше пистолет в лицето, а в следващия пистолетът беше у вас, а той… летеше. Нормално е да не знаете на кой свят сте.

— Аха. Така е.

Появата на ченгетата две секунди по-късно беше последвана от лавина въпроси и отговори. И колкото и да беше невероятно, пазачът нито веднъж не спомена Пейн. Сякаш тя изобщо не бе идвала тук.

Не че това трябваше да го учудва, като се имаше предвид какво самият той беше преживял не само с нея, но и с Джейн. И въпреки това Мани беше поразен.

Не разбираше толкова много неща. Как така беше изчезнала пред очите му. Как от нея не бе останала и следа, поне що се отнасяше до пазача, ала в същото време той отлично си спомняше Мани. И колко спокойна и овладяна бе тя в една толкова опасна ситуация.

Всъщност това последното беше адски еротично. Да я гледа как сритва задника на онова копеле беше невероятно възбуждащо — Мани не беше сигурен какво говори това за него, но си бе самата истина.

Тя щеше да излъже, сигурен бе. Щеше да каже на своите, че е заличила спомените му. Че се е погрижила за всичко.

Пейн беше открила решение, което вършеше работа и на двамата: той бе запазил ума си, тя си бе върнала краката, а нито брат й, нито себеподобните му трябваше да научат истината. Да, Пейн се беше погрижила за всичко и единственото, което му оставаше сега, бе да прекара живота си, вехнейки по жена, която изобщо не би трябвало да е срещал. Нищо работа.

Час по-късно се качи в поршето и се отправи обратно към Колдуел. Докато шофираше сам, колата му се струваше не просто празна, а същинска пустош. Опита се ту да отваря, ту да затваря прозорците, но не беше същото.

Тя не знаеше адреса му, помисли си. Ала това всъщност нямаше значение, нали? Защото нямаше да се върне.

Господи, трудно му бе да реши кое би било по-мъчително: дълго проточило се сбогуване, в което той се взира в очите й и прехапва език, за да не каже твърде много? Или така мигновено, както бе станало, все едно маха лепенка?

И двете бяха отвратителни.

Когато пристигна в „Комодор“, паркира на запазеното си място в подземния гараж и слезе от колата. Отиде до асансьора. Качи се до апартамента си. Влезе. Остави вратата да се затвори зад гърба му.

Мобилният му телефон иззвъня и той трескаво бръкна в джоба си. Когато видя номера, изруга. Голдбърг от болницата.

Отговори без никакво желание:

— Здрасти.

— Ти вдигна! — разнесе се облекчен глас от другата страна. — Как си?

Да бе, да. Все едно щеше да подхване тази тема.

— Добре съм. — А когато последва пауза, добави: — Ами ти?

— И аз съм добре. Нещата са…

Болница. Болница. Болница болница, болницаб олни цаболни цабол ницаболница…

Влизаше през едното му ухо и излизаше през другото. Въпреки това Мани не бездействаше. Отиде до бара в кухнята, извади бутилката „Лагавулин“ и изпита чувството, че са го цапардосали в стомаха, когато видя колко малко бе останало. Бръкна по-дълбоко и извади бутилка уиски, която стоеше там толкова отдавна, че капачката й беше прашлясала.

След известно време затвори телефона и се зае сериозно с пиенето. Първо шишето „Лагавулин“, а после и другото уиски. След това дойде ред на двете бутилки вино в хладилника. Както и онова, което бе останало от шестте бири „Корона“… които бяха в килера и поради това не бяха охладени.

Ала синапсите му изобщо не правеха разлика между топъл и изстуден алкохол.

Алкохолният фестивал му отне един час. И се оказа крайно ефикасен. Когато грабна последната бира и се насочи към спалнята си, Мани вървеше все едно прекосяваше мостика на космически кораб, поклащайки се ту наляво, ту надясно… и от време на време олюлявайки се назад. И въпреки че виждаше достатъчно добре на уличното осветление, нахлуващо през прозорците, пак се блъсна в цял куп неща. По някакво крайно неуместно чудо, мебелите му очевидно бяха оживели и твърдо бяха решили да застанат на пътя му, всички — от кожените кресла до…

— Мамка му!

… малката масичка.

Когато най-сетне се добра до стаята си, отпи от бирата и със залитане влезе в банята. Пусна водата. Свали си дрехите. Влезе под душа. Нямаше смисъл да чака водата да се стопли — бездруго не усещаше нищо и именно това беше целта.

Не си даде труда да се бърше. Просто отиде до леглото, както си капеше, седна на ръба и довърши бирата. А после — нищо. Здравата се беше налял, но очевидно не достатъчно, за да изпадне в безсъзнание.

Ала „съзнание“ беше относително понятие. Въпреки че уж беше буден, напълно бе изключил… и то не само заради алкохола в кръвта си. Вътрешно, сякаш бе останал без гориво по възможно най-странния начин.

Отпусна се на дюшека и си каза, че сега, когато ситуацията с Пейн беше разрешена, вероятно беше време да въведе ред в живота си и да го вкара в релсите… или поне да се опита да го направи на следващата сутрин, когато махмурлукът го събудеше. Умът му си беше добре, така че нямаше никаква причина да не може да се върне на работа и да остави възможно най-голяма дистанция между тази прецакана афера и останалата част от обикновения му живот.

Вперил поглед в тавана, Мани с облекчение усети как зрението му се размазва.

Поне докато не си даде сметка, че това са сълзи.

— Ама че лигльо!

Избърса очите си, твърдо решен да не мисли за нея. Само че го направи… и не можеше да престане. Господи, тя вече му липсваше до болка.

— Мамка… му…

Мани вдигна рязко глава, а пенисът му се напрегна. Погледна през плъзгащата се врата на терасата, взирайки се в нощта с отчаяние, имайки чувството, че лудостта отпреди няколко дни се е завърнала.

Пейн…

Пейн…?

Помъчи се да стане от леглото, ала тялото му отказваше да помръдне… сякаш умът му говореше език, който ръцете и краката му не разбираха. А после алкохолът победи, изключвайки напълно всички програми в тялото му.

И то не за да ги рестартира.

След като клепачите му се затвориха веднъж, битката беше изгубена, независимо колко силно се бореше с вълните на съня.

 

 

На терасата отвън Пейн стоеше, брулена от студения вятър, който развяваше косата и вледеняваше кожата й.

Беше изчезнала от погледа на Мануел. Но не го беше оставила.

Макар да беше доказал, че е в състояние да се грижи за себе си, тя нямаше намерение да повери живота му на когото или каквото и да било. Така че се бе обвила с мис и бе останала на моравата пред ветеринарната клиника. Гледала бе как разговаря с охранителя и полицаите. А после, когато се бе качил в колата, го беше последвала, дематериализирайки се от място на място, проследявайки го благодарение на малкото кръв, която бе изпил от нея.

Пътуването му до дома бе свършило в сърцето на град, по-малък от онзи, който бе видяла от колата, ала въпреки това впечатляващ с високите си сгради, павирани улици и красиви мостове, извисяващи се над широка река. Колдуел бе наистина прекрасен през нощта.

Ах, само да беше дошла за нещо друго, а не за безмълвно сбогуване.

Когато Мануел влезе в някакво подземно помещение за превозни средства, Пейн го остави да продължи сам. Целта й беше изпълнена — беше се прибрал невредим у дома, така че бе време тя да си върви. Уви, вместо това се бе задържала на улицата отвън, все така обгърната в мис, гледайки как колите минават покрай нея, а пешеходците пресичат улиците. Беше останала така цял час. Просто не можеше да си тръгне.

Най-сетне, отстъпвайки пред увещанията на сърцето си, се бе издигнала нагоре, нагоре, нагоре… натам, където усещаше присъствието на Мануел, материализирайки се на терасата му тъкмо в мига, в който той излезе от кухнята и пое през хола. Очевидно не се държеше сигурно на крака и непрестанно се блъскаше в мебелите… и то надали защото осветлението не беше включено. Без съмнение причината беше питието в ръката му.

Или по-точно — всички питиета, които беше обърнал преди това.

В спалнята той не толкова съблече, колкото смъкна дрехите от гърба си и отиде под душа. Когато се появи, целият мокър, на Пейн й се доплака. Струваше й се невероятно, че бе минал едва ден, откакто за първи път го бе видяла по този начин… Имаше чувството, че ако се протегне, почти може да докосне онези наелектризиращи мигове, когато двамата бяха на ръба да споделят… не само настоящето, но и бъдещето.

Ала на това бе сложен край.

Мануел приседна на леглото… а после се строполи по гръб върху матрака.

Когато той вдигна ръка, за да избърше очите си, мъката на Пейн беше пълна и неудържима. Както и поривът да отиде при него…

— Пейн.

Тя изписка и рязко се обърна. Насреща й, брулен от вятъра… стоеше нейният близнак. И в мига, в който го видя, Пейн почувства, че нещо в него беше различно. Да, лицето му вече заздравяваше от раните, които сам си беше нанесъл… но истинската промяна беше вътре в него. Нямаше ги напрежението, гнева и плашещата студенина.

Докато вятърът развяваше косата й, Пейн опита да се овладее, избърсвайки сълзите, които бяха замъглили очите й.

— Откъде разбра… къде…

Вишъс посочи нагоре с ръката в ръкавицата.

— Имам апартамент на последния етаж. Двамата с Джейн тъкмо си тръгвахме, когато те усетих тук долу.

Трябваше да се досети — точно както тя бе в състояние да долови неговия мис, така и той усещаше нейния.

Как само й се искаше да беше продължил по пътя си. Последното, от което се нуждаеше, бе още един рунд с властен мъж, който да й каже какво трябва да прави. Освен това кралят вече й беше обяснил какво се очаква от нея. Заповедта на Рот определено не се нуждаеше от допълнително подсилване от страна на брат й.

Преди той да е успял да каже и една дума за Мануел, Пейн вдигна ръка, за да му попречи.

— Не искам да ми повтаряш онова, което кралят вече ми обясни. А и тъкмо си тръгвах.

— Заличи ли спомените му?

Пейн вирна брадичка.

— Не, не съм. С него излязохме, а после… стана един инцидент.

Ръмженето, откъснало се от гърдите на брат й, беше по-силно от воя на вятъра.

— Какво ти направи…

— Не беше той. Всемогъщи съдби, ще престанеш ли… да го мразиш! — Докато потъркваше слепоочията си, Пейн се зачуди дали бе възможно главата ти наистина да се пръсне… или в един или друг момент всички се чувстваха по този начин. — Нападна ни един човек и докато го обезоръжавах…

— Човека?

— Да. Докато го обезоръжавах, той пострада, а после трябваше да бъде повикана полиция и…

— Обезоръжила си човек?

Пейн го изгледа свирепо.

— Е, така се нарича, когато отнемеш пистолет от някого, нали?

Вишъс присви очи.

— Да, така се нарича.

— Не можех да изтрия спомените му, защото нямаше да е в състояние да отговори на въпросите, зададени му от полицаите. А съм тук… защото исках да се уверя, че ще се прибере без проблем.

В последвалата тишина Пейн си даде сметка, че току-що сама се бе поставила натясно. Като бе защитила Мануел, беше доказала твърдението на близнака си, че мъжът, когото желае, не може да се грижи за нея. Но какво значение имаше това всъщност? След като така или иначе възнамеряваше да се подчини на краля, за нея и Мануел нямаше никакво бъдеще.

Когато Вишъс отвори уста, за да каже нещо, тя простена и запуши уши.

— Ако притежаваш и капка състрадание, ще ме оставиш да тъгувам тук сама. Не искам да слушам всички причини, поради които трябва да се разделя с него — знам ги до една. Моля те. Просто си върви.

Тя затвори очи и се извърна, молейки се на майка им, там горе, брат й да направи каквото го беше помолила.

Ръката върху рамото й беше тежка и топла.

— Пейн. Пейн, погледни ме.

Останала без капчица сила, за да се съпротивлява, тя отпусна ръце и срещна сериозните му очи.

— Отговори ми на един въпрос — каза близнакът й.

— Какъв?

— Обичаш ли коп… го? Обичаш ли го?

Пейн погледна през стъклената врата към човека върху леглото.

— Да. Обичам го. И ако вземеш да ме разубеждаваш, като ми изтъкнеш, че не съм живяла достатъчно дълго, за да мога да преценя, позволи ми да ти кажа… да вървиш на майната си. Не е нужно да познавам света, за да съм наясно за какво копнее сърцето ми.

Последва дълго мълчание.

— Какво каза Рот?

— Същото, което се канеше да кажеш и ти. Че трябва да се излича от паметта му и никога повече да не го видя.

Когато брат й не отговори, тя поклати глава.

— Защо си още тук, Вишъс? Опитваш се да измислиш с какво да ме убедиш да се прибера у дома ли? Нека ти спестя усилието — когато съмне, ще си тръгна… и ще се подчинявам на правилата, но не защото така ще е удобно за теб, за краля или за мен. А защото така ще е най-безопасно за него — не се нуждае от врагове като теб и Братството, които да го измъчват единствено заради чувствата, които изпитвам. Така че, ще стане точно както искате. С изключение — тук тя го изгледа свирепо — на това, че няма да изтрия спомените му. Умът му е твърде ценен, за да бъде похабен по този начин… а няма да издържи още един такъв епизод. Ще се погрижа той да бъде в безопасност, като стоя далеч от него, но няма да го обрека на живот на слабоумие. Просто няма да стане. Той не е сторил нищо, освен да ми помогне и заслужава нещо по-добро, отколкото да бъде използван и захвърлен като непотребна вещ.

С тези думи Пейн отново обърна очи към стъклената врата.

Тишината се проточи и тя реши, че близнакът й си е тръгнал. Поради което едва не изпищя, когато той пристъпи пред нея, закривайки Мануел от погледа й.

— Все още си тук! — сопна се тя.

— Ще уредя нещата вместо теб.

Пейн се дръпна рязко, а после изръмжа:

— Да не си посмял дори да помислиш да го убиеш…

— С Рот. Ще се погрижа за това. Аз… — Вишъс потърка косата си. — Ще измисля нещо, така че да можеш да го задържиш.

Пейн примига. А после зяпна.

— Какво… какво каза?

— Познавам Рот от години. А строго погледнато, според Древните закони аз съм главата на малкото ни щастливо семейство. Ще отида при него и ще му кажа, че одобрявам… тази връзка и че според мен ти заслужаваш свободата да се виждаш с този кучи… този тип. Мъж. Манело. — Той се прокашля. — Рот е много стриктен, когато става дума за сигурността, но с бариерата от мис около имението… Манело не би могъл да ни намери, дори да иска. Пък и би било лицемерно да ти откажем онова, което други от братята са правили от време на време. По дяволите, Дариъс имаше дете от човешка жена… а сега Рот е женен за порасналата му дъщеря. Всъщност знаеш ли какво щеше да се случи, ако някой се бе опитал да го раздели от неговата Бет, когато я срещна? Той щеше да убие всеки, който само се осмелеше да предложи подобно нещо. Мери на Рейдж? Същата история. Значи би трябвало… да бъде така и за теб. Ще говоря дори с майка ни, ако се наложи.

Пейн сложи ръка върху разтуптяното си сърце.

— Не разбирам защо… би го направил…

Вишъс погледна през рамо към мъжа, когото тя обичаше.

— Ти си ми сестра. А той е онова, което искаш. — Ви сви рамене. — Пък и… аз също се влюбих в човек. Влюбих се в моята Джейн едва час след като я срещнах и… ами, да. Без нея не бих имал нищо. Ако изпитваш към Манело поне половината от това, което изпитвам аз към своята шелан, животът ти никога няма да бъде пълен без него…

Пейн го сграбчи в прегръдките си. И почти не го събори.

— О… братко мой…!

Ръцете му се обвиха около нея и я задържаха.

— Съжалявам, че бях такъв задник.

— Ти беше… — Пейн потърси друга дума. — Да, беше истински задник.

Той се засмя и звукът отекна в гърдите му.

— Видя ли? Има и нещо, за което сме на едно мнение.

Докато го притискаше към себе си, Пейн каза:

— Благодаря ти… благодаря ти…

След миг той се отдръпна.

— Нека поговоря с Рот, преди отново да отидеш при Манело, става ли? Искам първо да уредя всичко… и да, връщам се право у дома. Джейн трябва да мине на визитации, а Братството тази нощ няма да дава дежурства, така че веднага ще се срещна с краля. — Последва кратка пауза. — В замяна искам само едно.

— Какво? Всичко. Само го назови.

— Ако смяташ да останеш до зазоряване, влез вътре. Тук е адски студено. — Вишъс направи крачка назад. — Върви… бъди с твоя… мъж… — Той разтърка очи и Пейн имаше чувството, че си е припомнил видяното, когато бе влязъл в банята и я бе заварил с лечителя й. — Ще се върна… Ъъъ… ще позвъня… Имаш ли телефон? Ето, вземи моя… Мамка му, не е у мен.

— Всичко е наред, братко мой. Ще се върна на зазоряване.

— Добре… дотогава би трябвало да имам отговор.

Тя го изгледа продължително.

— Обичам те.

Той се усмихна. Широко и безрезервно. Протегна ръка и я помилва по лицето.

— Аз също те обичам, сестричке. А сега влизай вътре и се стопли.

— Ще го направя. — Тя подскочи и го целуна по бузата. — Ще го направя!

И като му помаха, се материализира през стъклото.

О, колко топло беше вътре в сравнение с терасата… а може би беше заради радостта, нахлула неудържимо в тялото й. Каквато и да беше причината, тя се завъртя на един крак, а после отиде до леглото.

Мануел не просто беше заспал, а почти беше изгубил свяст… не че Пейн я беше грижа. Покатери се на леглото и обви ръка около него. Начаса той простена, обърна се към нея и я притегли в прегръдките си. Когато телата им се прилепиха плътно, а ерекцията му се допря в хълбока й, очите й се стрелнаха към терасата.

Нямаше причина да насилва късмета си с Вишъс… но той си бе тръгнал.

Усмихвайки се широко в тъмното, Пейн се намести удобно и помилва Мануел по рамото. Всичко щеше да се нареди и ключът беше в съкрушителната логика, която Вишъс бе изложил. Всъщност доводите му бяха толкова основателни, че направо не можеше да повярва как сама не се бе сетила за тях.

На Рот всичко това можеше и да не му хареса, ала нямаше да има друг избор, освен да се съгласи, защото фактите си бяха факти… а той беше справедлив управник, който неведнъж бе доказал, че не слугува на старите обичаи.

Докато се наместваше, Пейн знаеше, че за нищо на света няма да заспи и да рискува да бъде изпечена жива от слънцето — самата тя грееше, докато лежеше до Мануел, толкова силно, че хвърляше сенки в стаята.

Не, за нея нямаше да има сън. Искаше просто да се наслади на това усещане.

Завинаги.